Да си поговорим за страховете

  • 5 371
  • 57
С порастването на децата ми растат и страховете ми.Когато бяха малки ме беше страх за здравето им най-вече,да не паднат,да не се ударят,не се и сещах за страхове свързани с осиновяването.Но ето,че те растат и с това идват други проблеми и други страхове.Страх ме е,че много скоро ще влезнат в онази трудна възраст и тогава осъзнаването им ще е на друго ниво.Страх ме е,че в яда си ще ни кажат вие какви сте ми за да ме поучавате или забранявате.Страх ме е,че рано ще искат да разберат къде са корените му а няма да  са готови за това.Страх ме е,да не се затворят в себе си и да не знам какво се случва в душите им.

Вие страхувате ли се за децата си,страхове свързани с осиновяването?
Виж целия пост
# 1
Страх ме.
На моменти така ме е страх, че душата ми се свила като орехче.

Страх ме е дали някога ще заличи тази неистова болка, която изпитва от спомените за "онова" място.

Страх ме е да говоря. Меря всяка една моя дума, защото това, което казваме свободно на родените от нас деца, в нея буди страх.
"Стой тук, че някой да не те вземе", "Има деца, които няма какво да ядат", "Ще те пратя при баба ти!" - такива фрази, нормални за някои ситуации в другите къщи, у нас са вето, а поводи има и не са малко...

Страх ме е да не я нараня без да искам.

Страх ме е, обаче и да не порасне съвършен егоист.

Страх ме е да не стане страхлива, комплексирана и с убеждението, че е втора ръка човек.

Страх ме е да не изпусна баланса и да създам егоцентрично същество, което смята, че света му е длъжен.

Страх ме е какво ще преживее, когато разбере, че има братя и сестри, които живеят с биологичната й майка...

Страх ме е да остане само с баткото, за който плаче всеки път, когато си тръгва.

Страх ме е да й "доведа" братче или сестриче, за да не се почувства заплашена...

Страх ме, че не мога да се справя с нощното й напикаване.

Страх ме е, когато ми говори за "дома" и казва, че не може да го забрави...

Страх ме е, че не мога да излекувам болката й като с магия, ей така, изведнъж, за да расте щастливо и безгрижно.

Страх ме е да й покажа страховете си.
Виж целия пост
# 2
Мен ме е страх само от едно нещо, а разбрах, че и половинчото се страхува от същото. Като ни извикат за дете да не се наложи единия да прави компромис, защото всеки е с различни изисквания. Не е като вашите страхове, обаче за сега само от това ме е страх, толкова много, че чак не искам да ни викат на среща.
Виж целия пост
# 3
    Толкова страхове имам,такава топка ми е заседнала в гърлото,че само чета,а не мога да напиша и два реда.Синът ми е почти на 11 години и дойде при мен на 20 дневна възраст.Дъщеря ми е от 3 месеца в къщи и скоро ще навърши 5 години.Страшно е да се бориш с болката,гнева,с въпросите.......Това го пиша вече половин час Tired
Виж целия пост
# 4
При мен страхът идва на периоди. Понякога “нагъстичко” понякога въобще забравям, че е осиновен. Радвам се, когато периодът на “ремисия” между страховете ми е по-дълъг.

  • В началото ме беше страх всеки ден
  • Наблюдавах себе си, детето, семейството ни под лупа. Даже имаше случаи в които ми се струваше, че съм се отделила от физическия си образ и съм страничен наблюдател.
  • Най-много се страхувах детето ми да не бъде наранено от някого … някъде по една или друга причина. Вече съм наясно, че това му предстои тепърва и ме е страх от тези моменти.
  • Притеснявам се от това, че като порасне може да няма брат или сестра. След родителите ми сестрите ми са най-близките ми хора. Не искам да е самотен в един момент, когато нас ни няма. Приятелите се сменят в различните периоди от живота, връзките също.
  • Иска ми се да не е егоист (защото сега си мисли, че светът се върти около него), но да си отстоява правата и да не е мекотело.
  • Не ми е спокойно когато не е с нас, дори когато е с бабите и дядовците – душата ми страда и се страхувам да не се “случи нещо” (някой пристъп или нещо подобно).
  • Страх ме е как ще му се отрази на душичката ПЪРВИЧНАТА РАНА от изоставянето в процеса на израстване и осъзнаване, че това може да го направи нещастен и неудовлетворен. В момента не желае да се замисля, въпреки че е наясно че е “взет” а не “роден”. Тепърва му предстои да “осъзнава” произхода си постепенно.
  • ……


Сигурно има още, но стана доста дълго.
Виж целия пост
# 5
Снощи до 1 часа през нощта гледахме с Милен снимките - от момента на първата ни среща, та до последната. 7000 снимки, че и отгоре.
И излезнах от ремисия.
Страх ме е.
Не от нещата, които ще се случат, а от това дали ще бъда достатъчно силна да им избърша сълзите, когато ги наранят. Иначе съм наясно, че ще бъдат наранявани.

Дар за мен, и аз бях възприела тази тактика
/"Стой тук, че някой да не те вземе", "Има деца, които няма какво да ядат", "Ще те пратя при баба ти!" - такива фрази, нормални за някои ситуации в другите къщи, у нас са вето, а поводи има и не са малко.../
но се отказах с течение на времето. Особено за репликата - стой тук да не те вземе някой. Наложи ми се да проведа следния разговор.
Стой тук да не те вземе някой - Кой - Маме, има хора, които взимат децата от майките и татковците им - Те лоши ли са - Да
Милен помни като слон. Този камък ще падне после в моята градина, но за момента ми е по-важно, да го опазя физически докато опознава света.
Пак ще пиша.
Виж целия пост
# 6
Страх ме е да не ги изгубя - от първия миг, в който чух по телефона, че имаме близнаци се сртахувах, че ще ми ги вземат. Когато ги видях за първи път изпаднах в паника, че ще ни ги вземат, че няма да ни ги дадат., че нещо ще се "обърка".
По време на операцията на Преси много се страхувах - за какво бих живяла, ако ги няма в живота ми.
Страх ме е от техните страхове - дали ще успея навреме да уветя как да им помогна. Ще ги разбирам ли, адекватна ли ще бъда?
Страхувам се след вчерашния въпрос на Вики "Какво ще правим ние когато бие умрете?". Нямам право да умирам докато те не се почувстват достатъчно силни, за да се справят с живота сами. Нямам право да боледувам, защото последните няколко дни за тях бяха мъчение /мама е болна/, те страдаха. И една тъпа лелка в детската им казала, че мама е болна, защото те не слушали.
Страхувам се и от хорската простотия и злоба, и се моля да не се срещат с не, поне не в най-грозните й форми.
Страх ме е за Преси, но уча Вики как да го брани от тези, които му казват, че не може да говори.
Страх ме е за Вики, който прекалено отрано наднича в света на възрастните и разбира и чувства повече, отколкото едно дете на 3,7 би трябвало. Той заявява на същата онази лелка, че това са "наши семейни работи", но това "оръжие" брани ли и него от простотията?
Страх ме е за нашият тате. Остава ли ми време за него, да бъда най-добрия му приятел? Как се справя той?
Страх ме е да не разочаровам децата си.
Страх ме е, но има на кого да разказвам за страховете си.
Виж целия пост
# 7
Днес е 15-я и рожден ден, няма я от пет дни.Страх ме е ,че когато е "там" я издържа някой, срещу какво не знам.
Страх ме е че вече е избрала опасен за себе си път. Страх ме е ,че пропастта между нас е непреодолима вече .Страх ме е, че вече никога няма да се върне близостта ни отпреди, нищо, че и преди тази близост не е била съвършена.Страх ме е че ни предстоят трудни избори...
Виж целия пост
# 8
Аз още нямам дете, но също се страхувам.
Най-големия ми страх е, че в началото за детето всичко в къщи ще му е чуждо и може би ще иска обратно в дома при познатите хора...
Виж целия пост
# 9
От толкова много  неща ме е страх, че вече не искам да си мисля за тях!
Независимо дали детето е осиновено или не , днес страховете са повече от преди! Света стана по-неприветлив  и по-опасен за децата!
А при осиновените деца мисля , че има повече страхове!  КАК ДА СЕ ПРЕБОРИМ С ТЯХ?
А когато си сама? Не ,не ми се мисли...... не искам.......

Виж целия пост
# 10
Страх ме е, че ще ми го вземат. Първата седмица, когато спа в своята си стая (първите 6 месеца спа при нас в спалнята) сънувах, че някой го краде през прозореца, че не са ми наред документите и трябва да го върнем в дома, накрая сънувах, че с мъжа ми се развеждаме, и съда изцяло присъди родителските права на него.

Страх ме е, че няма да ме приеме като своя майка.

Страх ме е че цял живот ще мечтае за биологичното си семейство.

Страх ме е, че ако и когато дойде момента да се срещне с биологичното си семейство, те ще го отхвърлят отново

Страх ме е че сина ми ще разбере от какво се страхувам и за да не ме нарани няма да бъде искрен с мен.

Страх ме е да не го разглезя

Страх ме е че може да приеме ролята на вечната жертва и да извинява неуспехите си единствено с травмата от изоставянето

Страх ме от още 78954789 неща, но когато вечер се прибере в къщи и се гушнем, всичките ми страхове се стопяват Laughing
Виж целия пост
# 11
С риск да повторя някой от вас ще споделя, че в момента най-големия ми страх е дали ще се справя като родител.
Страх ме е, че не знам как и кога да му кажа истината за неговото идване у дома, така че да не го нараня допълнително.
Страх ме е да не го направя мое копие и цял живот да търси одобрението на хората. Да се страхува от провала и да се опитва да  доказва, че с нищо не е по-долу от останалите.
Страх ме е от реакциите и действията на близки и приятели, които все са "за мое добро" (респективно за "доброто" на детето). Защото най-много боли, когато те нарани близък човек.
Страх ме е от момента, в който ще започне да иска отговори на "неудобните" въпроси.
Страх ме е, но все още не знам от какво точно. Страховете ми са някак мъгляви и неизбистрени. Сигурна съм, че ще има още хиляди неща от които ще ме е страх, когато детенце е вече у дома. И ме е страх, че няма да съм потготвена за този момент.
Виж целия пост
# 12
Страх ме е, че може да не оздравея и да не разбера какво е да си майка.

Само че това не го казвайте на никого.
Виж целия пост
# 13
Аз съм неизвесна. Честно казано успях да се преборя с моите страхове и сега може и да прозвучи грозно но не ме е страх. Научих се да не се страхувам за неща които още не са се случили и може би няма да се случат, научих се да живея ден за ден относно нещата от който съм се страхувала. И мен ме беше страх дали ще се справя като родител и аз се страхувах дали няма да ми вземат сина , дали БМ няма да дойде а сега живея на принципа ако дойде лошото ще го посрещна и ще се справя .Престанах да се страхувам от смъртта защото при един алергичен пристъп я видях и тогава разбрах, че няма смисъл да се страхувам, че живота е кратък и ще го изживея по спокойно без да се травмирам от това какво ще стане утре.
Виж целия пост
# 14
Най-големия ми страх , когато беше малка беше за живота  и безопасността й.Страхувах се от деня в който ще разбере за осиновяването си и ще ми каже. В момента се страхувам от това, че е разбрала и упорито го крие от мен и от всички и,че това е една от причините за бягствата й.Страхувам се, че не мога да й дам това от което има нужда, защото ме  наранява непрекъснато.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия