Здравейте мъже/татковци,
случайно наминах в клубчето ви и реших, таковата, да си споделя проблема, да видим какво ще ми кажете.
Ние се борим или поне борехме доскоро за второ детенце. Съвсем реално е да се наложи инвитро. Проблемът е при мен, няма да се разпростирам. Сега се чувствам като на кръстопът, да продължа ли по стария път и то не просто ей така, ами борба... чудя се дали си струва. Не получавам адекватна подкрепа от него и напоследък не ми харесват отношенията ни или по-точно почнах да се отчайвам, че нищо няма да се промени и вместо да сме си подкрепа един на друг, сме си като два камъка на шията. Освен това в последно време имаме все по-различни виждания за живота и интереси, темите ни за разговор се изчерпват. Той има мнение дори по моите области на компетентност и ужасно много ме дразни с желанието си за убедителност и склонност да подценява всичко, с което се занимавам, всичко, в което вярвам. За себе си той има нужда само да сме 'найс' един с друг и да не задълбаваме в проблемите. Всъщност да се правим, че ги няма. Обаче ако това не е възможно, е склонен да търпи, но
1. не е склонен да види, че има проблем
2. не е склонен да каже нещо, каквото и да било, да повдигне темата - никога той
3. на фона на поведението му, всичко, което прави в свободното си време, всички теми на разговор, които са му интересни ми изглеждат ужасно неадекватни и тъпи(политика-спорт-излизане и все по повърхността) и ме обижда безхаберието му
4. съответно ако не можем да направим някаква промяна, аз съм съгласна и да се разделим, но той и това не иска да допусне. И започва да маже някакви сълзливи шаблони и горкото ни детенце как не мисля за него
5. няма начин, по който да му въздействам, за да види нещата от моя ъгъл, каквото и да направя или ненаправя, на него му е достатъчен половин час, за да си намери друго занимание и други неща, за които да мисли
6. същевременно аз съм отявления невротизатор в къщи, обаче той има железен самоконтрол, има таланта елегантно да си налага вижданията и да подценява всичко, което аз смятам, от друга страна смята че той е човекът, който ме подкрепял и ми помагал най-много. Накратко, всички емоционални и психически проблеми са само мои, аз трябва да си ги решавам и всяко задълбаване е вредно. Мен обаче това му поведение ме отдалечава от него...
От две седмици отказвам секс, като в тях бяха и фертилните ми дни. От негова страна отново самоконтрол и никаква реакция. Не каза няма ли да правим бебе, нищо. Дала съм му ясно да разбере, че може би не искам друго дете от него или поне не при сегашните обстоятелства. Опитвам се да не отстъпвам от позициите си, обаче нищо не постигам. Ако съм сърдита и не му говоря, той също не ми говори. Ако съм много добра, проблем няма и той е щастлив (по-точно би било да се каже се държи безгрижно-глуповато-шеговито, а мен ме боли от всяка негова дума) той има малко свободно време и засега двете седмици суша му се струват прецедент и почти стечение на обстоятелствата, които скоро ще се променят. И въпреки че за кратко време е доста напорист, не е особено упорит в семейните дела и на практика може без секс по-дълго от мен, при мен се получават девиации
в главата, по-точно ето такива желания 
Същевременно отвътре ми е толкова сдухано, все едно до края на живота мога да изкарам без секс.
Най-силното му оръжие е, че много пъти съм реагирала така, а после сме се сдобрявали и съм била щастлива и толкова хубави работи съм му казвала и той приемал за мерило когато се чувствам така, е не когато ми е кофти. И не че не сме говорили за тези неща и за различията помежду ни. Той нито може, нито иска да помни какво що защо и как. Амнезия и безкрайно дежа вю.
Не знам какво повече да предприема, а наистина не ми се завръща към старото положение... А чак на всяка цена бебе не искам, макар липсата му наполовина да ме е унищожила
Какво мислите?
Виж целия пост
случайно наминах в клубчето ви и реших, таковата, да си споделя проблема, да видим какво ще ми кажете.
Ние се борим или поне борехме доскоро за второ детенце. Съвсем реално е да се наложи инвитро. Проблемът е при мен, няма да се разпростирам. Сега се чувствам като на кръстопът, да продължа ли по стария път и то не просто ей така, ами борба... чудя се дали си струва. Не получавам адекватна подкрепа от него и напоследък не ми харесват отношенията ни или по-точно почнах да се отчайвам, че нищо няма да се промени и вместо да сме си подкрепа един на друг, сме си като два камъка на шията. Освен това в последно време имаме все по-различни виждания за живота и интереси, темите ни за разговор се изчерпват. Той има мнение дори по моите области на компетентност и ужасно много ме дразни с желанието си за убедителност и склонност да подценява всичко, с което се занимавам, всичко, в което вярвам. За себе си той има нужда само да сме 'найс' един с друг и да не задълбаваме в проблемите. Всъщност да се правим, че ги няма. Обаче ако това не е възможно, е склонен да търпи, но
1. не е склонен да види, че има проблем
2. не е склонен да каже нещо, каквото и да било, да повдигне темата - никога той
3. на фона на поведението му, всичко, което прави в свободното си време, всички теми на разговор, които са му интересни ми изглеждат ужасно неадекватни и тъпи(политика-спорт-излизане и все по повърхността) и ме обижда безхаберието му
4. съответно ако не можем да направим някаква промяна, аз съм съгласна и да се разделим, но той и това не иска да допусне. И започва да маже някакви сълзливи шаблони и горкото ни детенце как не мисля за него
5. няма начин, по който да му въздействам, за да види нещата от моя ъгъл, каквото и да направя или ненаправя, на него му е достатъчен половин час, за да си намери друго занимание и други неща, за които да мисли
6. същевременно аз съм отявления невротизатор в къщи, обаче той има железен самоконтрол, има таланта елегантно да си налага вижданията и да подценява всичко, което аз смятам, от друга страна смята че той е човекът, който ме подкрепял и ми помагал най-много. Накратко, всички емоционални и психически проблеми са само мои, аз трябва да си ги решавам и всяко задълбаване е вредно. Мен обаче това му поведение ме отдалечава от него...
От две седмици отказвам секс, като в тях бяха и фертилните ми дни. От негова страна отново самоконтрол и никаква реакция. Не каза няма ли да правим бебе, нищо. Дала съм му ясно да разбере, че може би не искам друго дете от него или поне не при сегашните обстоятелства. Опитвам се да не отстъпвам от позициите си, обаче нищо не постигам. Ако съм сърдита и не му говоря, той също не ми говори. Ако съм много добра, проблем няма и той е щастлив (по-точно би било да се каже се държи безгрижно-глуповато-шеговито, а мен ме боли от всяка негова дума) той има малко свободно време и засега двете седмици суша му се струват прецедент и почти стечение на обстоятелствата, които скоро ще се променят. И въпреки че за кратко време е доста напорист, не е особено упорит в семейните дела и на практика може без секс по-дълго от мен, при мен се получават девиации
в главата, по-точно ето такива желания Същевременно отвътре ми е толкова сдухано, все едно до края на живота мога да изкарам без секс.Най-силното му оръжие е, че много пъти съм реагирала така, а после сме се сдобрявали и съм била щастлива и толкова хубави работи съм му казвала и той приемал за мерило когато се чувствам така, е не когато ми е кофти. И не че не сме говорили за тези неща и за различията помежду ни. Той нито може, нито иска да помни какво що защо и как. Амнезия и безкрайно дежа вю.
Не знам какво повече да предприема, а наистина не ми се завръща към старото положение... А чак на всяка цена бебе не искам, макар липсата му наполовина да ме е унищожила
Какво мислите?
! 
и някакви такива други неща, от които само ми стана по-болно и някак усетих цялата вина върху моите плещи, а то да не говорим, че трябва да се оттърва от вината, за да мога да продължа. Та за такива проблеми става дума....... там различията в настройките ни са гигантски - той смята, че всяка емоционално болезнена ситуация наранява и ако избягваме да се говори за такъв проблем, сме по-добре, а мен потискането на емоции ме наранява и обратно проявяването им ми помага... излиза, че и двамата се изтезаваме взаимно. 
пък хем мачове не гледам често! 