Търся дъщеря си, родена на 9 ноември 1986 г., в София

Мили момичета и майки,

Прочетох всичките ви мнения, благодаря ви,  и реших да ви отговоря.

Моята история е простичка: младо момиче, от провинцията, отишло в големия град, след вихрен романс с женен мъж, изведнъж открива, че носи едно малко същество в себе си. А сега накъде? Понякога ми се струва, че подсъзнателно нарочно крих от родителите ми, че съм бременна, може би съм подозирала, че ще ме накарат да го махна... Опитаха се, пратиха ме на лекар, бях вече в шестия месец, и беше почнало да ми личи, така всъщност и разбраха. Оттам - обратно в София - в Майчин дом - за укриване на бременността. Защото бях опозорила честта на семейството и те не могли да погледнат съседите, близките, приятелите в очите. ще кажете: та нима е възможно такова късогледство? Е, възможно е. Аз бях млада, невероятно уплашена, без пари, без професия, без жилище. Срамът - изгарящ - че съм неблагодарна дъщеря, че съм ги опозорила, вината - изпепеляваща- че съм лоша, че изоставям детето си - срам и вина са били двете поглъщащи ме чувства през всичките тези двайсет и две години.

Разберете ме правилно: не се опитвам да се оправдавам, в никакъв случай. Наясно съм, че бях слаба и трябваше да преглътна всичко и да продължа сама напред, с детето си. Не можах. Обстоятелствата бяха такива.

Как съм живяла със себе си през всичките тези години? Не е лесно - вина и срам. Бащата изчезна от хоризонта. Появи се няколко месеца след като родих - всичко беше свършено, декларацията за отказ от родителски права подписана и Катерина - осиновена. Родителите ми - пак не ме разбирайте погрешно - обичали са ме, разбира се, и в техния свят, те са взели най-правилното решение, настоявайки да оставя детето. Никой никога не ме попита аз какво искам, дори и в болницата, никой никога не ми даде шанс да направя избор. Изборът беше взет от други хора.

През годините минах през различни етапи: дълбока депресия в продължение на няколко години.  Срещнах съпруга си, родих дъщеря, тя е на 14 години. Разведох се, дъщеря ми живее с мен. Животът ми така се стече, че не живея в България от няколко години. Навсякъде, където отивах, вината и срамът ми бяха верни - навсякъде с мен. Нвсякъде, където отивах, мисълта за детето, което оставих, беше с мен, добре ли е, жива ли е, здрава ли е, дано да има добри, любящи родители. Никога не помислих - а мисли ли за мен, знае ли, че е осиновена. Това никога не е имало значение. Най-важното е било: само да е жива и здрава, и моля те, Боже, дано е щастлива. Всеки рожден ден е бил изпитание: с всеки отминал 9ти ноември кръстът ставаше тежък, още по-тежък. Който ви е казал, че времето лекува, излъгал е.

Така че, момичета, предполагам разбирате, че няма нещо, което да ми кажете и през което да не съм преминала. Тежките ви думи не могат да ме наранят, това, което нося в душата си може.

Ако и тя ме търси и иска да знае коя съм, как и защо, ако иска да знае отговори, затова пуснах този постинг. Приемам всякакъв краен резултат: тя не иска да ме види или да ме знае, или, иска само да се срещнем, за да ме упрекне, да ме обвини - и с това мога да живея. Това, с което не мога да живея повече, е неизвестността: добре ли е? щастлива ли е?? Ако мога поне това да разбера.... това ми стига.

Moje da e popadnala na otka4eni osinoviteli, i vob6te da ne ia obi4at!