Раздяла за пръв път

Да предстои и на мен подобна раздяла...И аз съм със свито сърце...Дали ще мине всичко добре, как ще се чувства.Ние ще тръгнем на ясла след месец и това просто ме убива.Аз дори няма да съм сигурна в какви ръце ще го оставя, дали ще плаче, кой и как ще го успокои.
Но пък такъв е живота децата порастват,няма да се залепени все за нас, ще ни обичат,но ще искат да са и с други хора...
Недей да се натъжаваш, просто трябваше да се насладиш на спокойствието!

Честно казано не можах да се насладя на никакво спокойствие, по-скоро бях нервна и през цялото време чистих, даже съм настинала, защото седях на течение. А преди малко исках да говоря с малката по телефона и тя отказа 

Нормално е да не иска да говори с теб по телефона. Това не означава, че не се нуждае от теб, още по-малко, че не те обича. Детето ти просто реагира нормално на раздялата. Ти също. С времето и двете ще свикнете с тези раздели А това, че не е плакала много ми се струва също нормално, нали все пак е с баща си, не е съвсем сама. Очаквай като се приберат да не ти се метне на врата веднага

Просто си закъсняла с разделите  Дъщеря ми от 9-10 месечна всеки уикенд е при нашите. Оставям я в събота сутринта и в неделя по някое време си я прибирам. В началото ми беше малко терсене, но сега с нетърпение очаквам събота  Знам, че детето се чувства добре при баба и дядо, а аз в същото време мога да свърша отлагана през седмицата работа или просто да релаксирам.

Но ненужна никога не съм се чувствала 

Детето просто се чувства добре и явно се забавлява достатъчно. Не му  завиждай!

и моят син беше на същата възраст, когато се разделихме за пръв път, и то за 2-3 седмици. Честно казано, беше ми толкова необходима тази почивка, почувствах се чудесно, правих каквото си искам и само отвреме-навреме се стрясках, че не съм приготвила закуска, че вдигам шум, че не чувам от другата стая да ме вика... а като се върна, бях ужасно щастлива и имах желание да се занимавам непрекъснато с него.
на твое място бих направила нещо, което пред детето няма как. Бих се поглезила и изобщо не бих чистила.

по-сериозното обаче е, че си се почувствала ненужна. За мен това е много подтискащо усещане, не го разбирам, т.е. разбирам го като отъждествяване чрез детето, и като че ли е много разпространено сред майките, които пишат по форумите/или поне така се показват/.  Имала си златна възможност една вечер да мислиш само за себе си, а не за детето. Следващия път се възползвай 

Нормално е да ти е гадно, но няма смисъл да драматизираш, нищо страшно не се е случило.
Детето е при един от най-близките ви хора.

Първата ни нощ разделени беше, когато беше на 1 г и 2 месеца. Изживях го супер трудно, защото се кърмехме. Не знаех къде се намирам, дълго не можах да заспя, да, плаках, разбира се.След това сякаш по-леко преживявах подобни нощи. Следващия труден момент беше, когато спряхме кърменето. На него почти не му липсваше, а на мен като че ли ми бяха взели всичко
Да,всичко минава с времето,споко!

Нощ не сме се разделяли за 3 години. Но когато за първи път я пратих през деня за 5-6 часа при баба и, ревах първите 2 часа, след това чистих като теб  Ревах и следващите 2-3 пъти. Сега само ми е много мъчно като се разделяме.

Оставих дъщеричката ми за едно денонощие на майка ми, когато беше на 5,5 месеца. Често звънях по телефона да питам как е и да давам наставления за храненето й. Стана ми тъжно вечерта, но не съм плакала. Все пак бяхме с приятели извън града и се забавлявахме.
 Първата раздяла мина без никакъв проблем.
 Но скоро ни предстои втора раздяла и то за 1 седмица...Ще ходя в чужбина и няма да мога да звъня много често да се информирам за бебка.
Дано всичко мине отново без проблеми.

    
Напълно съгласна съм с казаното. Нямам какво друго да кажа за моята ситуация, освен, че детето ми беше на 1мес. когато я оставих за първи път на майка ми и оттогава не съм преставала да го правя. И всички се чустват много добре!

Първото си дете не съм оставяла никъде почти до три годишна възраст. Е, разбира се това за моя сметка: не съм излизала до късно вечер, не съм си поспивала до късно сутрин, не съм си позволявала дори и малко "лично" време. Водех я със себе си на фризьор и козметик, на лекар/когато се налагаше за мен/ и на хиляди други места, неподходящи за дете на нейната възраст. Късно, но все пак се усетих, че от такава саможертва няма смисъл, дори напротив вредях на детето си. Бях страшно изнервена, понякога и се карах без основателна причина, избухвах, а после съжалявах. Първата ни раздяла беше, когато отидох в родилното за втори път. Дори и да не вярвате, през цялото време си мислех за нея, а новороденото бебе оставаше на заден план. Е, преживях някак си една седмица без моето съкровище.А когато се прибрах с бебо вкъщи тя ме гледаше сякаш бях друг човек. В началото стреснато, може би и заради братчето, но само след два часа пак си ме прегърна и се сгуши в мен. Първите няколко дни не се отделяше от мен, страхуваше се, че може пак да я напусна, но с течение на времето нещата се нормализираха. Сама започна да изявява желание да ходи при бабите, лелите, в работата на тати и т.н.Лека полека свикнахме и двете да се разделяме, понякога за кратко, а друг път и за по-дълго ако обстоятелствата го налагат.
С второто си дете започнах от рано да се "разделям", за да не страдаме по-късно. Оставихме го на три месеца, за да отидем на море, после пак за няколко дни на планина и така до днес. Нощува си юнака при баби и дядовци без проблем, въпреки, че вече разбира почти всичко, но дори и когато го оставяме и си тръгваме не прави проблем. Сега пък настъпи "съревнование" кой от двамата по-често да отсъства от вкъщи и смело мога да кажа, че почти съм преодоляла разделите, но винаги с нетърпение и огромна радост очаквам завръщането им у дома.