Казва (цитирам буквално), че му е отнето, това, което всяко дете “генетично очаква” от родителите си – любов и разбиране. Майка му и баща му са съсипани в момента, непрекъснато са над него, умират от страх, че ще има 4ти опит.
Обвинява родителите си в студенина и липса на елементарна грижа към него. Живее сам от няколко години в апартамент от родителите му, иначе всеки ден се храни у тях, те му дават сандвичи за в къщи.
Говорили сме си много по темата, познаваме се от деца, близки сме. Сега брат ми е с него почти денонощно. Чувам изречения, които са ми ужасно познати – чувала съм ги/чела съм ги от осиновени деца...
Питам се къде се разминаваме по пътя – родители и деца... Какво очакват те от нас и какво имаме капацитета ние да им дадем... Как да разпознаем от какво имат нужда и как да го изразим така, че да бъде прието... Много се тормозя по тия въпроси... Обичта сама по себе си явно не е достатъчна ... как да я демонстрираме, ако с детето ни имаме различни изразни средства...
Незнам дали е ясно какво ви питам