Имам страхотни проблеми с майка ми, направо не знам какво да я правя тази жена. Отровила ме е до дъното на душата ми. Ревнува ме от баба ми (която й е майка), ревнува ме от собствения ми баща. Баща ми почина преди повече от десет години, не е спряла да бълва срещу него. Колко бил лош и незаинтересован, как й изневерявал, как не му пукало за нас. Говори ми неща, които бих предпочела да не знам. Как съм била плод на "почти изнасилване", как искала да ме абортира и други подобни. Упреква ме, че го идеализирам, че ми бил на пиедестал. Това е далеч от истината, въобще не го споменавам пред нея, а и в себе си нямам някакви илюзии.
На баба ми пък крещи, че ме била развалила и затова нищо не ставало от мен. Двете живеят заедно във взаимна омраза. Баба ми е над 80 годишна и като знам какво трябва да изтърпи, мога да изпитвам само гняв и нечовешка омраза.
Омраза заради всичкият тормоз, който сме изживели като семейство; омраза заради всички развалени празници през всичките тези години, защото празниците винаги са повод за крясъци; заради страха, в който сме израстнали със сестра ми. Непрекъснатият страх какво трябва да кажем и какво не, за да не разгневим кралицата-майка. Заплахите, че ще ни даде в дом за сираци. Униженията. Плашенето, че е болна и ще умре, плашенето, че щели сме да останем на улицата и да умрем от глад. Обвинява ме в злопаметност, защото помня тези неща. Как можело да съм била толкова злопаметна. А аз не мога да се откъсна от това детство.
Чувствам се смачкана и употребена. Смачкана от прехвърлените й амбиции, от комплексите й, от ужасния й език. Изкривена съм от страхове, някой като повиши тон, дори и да не се отнася за мен, усещам как се затварям в черупка и ми иде да изчезна. Каквото и да направех като дете, все не беше достатъчно, все беше подразбиращо се. Като дете на гениална майка нямах право на провали, но нямах право и на похвали. Пренесох това във възрастния си живот, все не съм доволна от себе си, каквото и да постигна, е малко или се е случило по случайност, а не заради усилията ми. Навсякъде и от всеки си прося любов, одобрение и приемане и все не е достатъчно.
Изпочупена съм и не мога да се събера. Понякога мразя майка си, както сега, понякога я обичам. Когато я мразя, ме е гнус от себе си. Как може човек да мрази майка си, не съм пубертет отдавна. Що за човек може да мрази майка си. Страх ме е, че ще се превърна в нея, че ще тормозя децата си... Все отлагам забременяването, все се питам що за майка ще бъда. Въпроси без отговор...
Моля, без коментари за пързалки. Не е.