Да си присвоиш града /не за имоти и избори иде реч/

Аз без да съм се местила от родния ми град
отдавна го загубих 
Вече нищо не е същото и почти нищо тук не
ме радва  Иде реч за София - мръсна, пренаселена,
смръдлива, бетонирана, грозна ......................
списъкът е дълъг.
Загубих го и защото поради стечение на обстоятелствата,
трябваше да се преместя в друг квартал, където се чуствам ужасно.
Все едно ми взеха частица от сърцето 
Вече нищо не е същото.
Странно, защо ли когато отидем в родния град на мъжът ми,
вече го чуствам хиляди пъти по-мой от родния ми град 
Там съм спокойна, чисто е, подредено е ...................... хубаво ми е 

Същата работа.

Не искам и аз да дръпна темата в Блатото на вечната смрад  (недоволство, добре). Обаче не мога. Истината е, че никога не съм харесвала кой знае колко родния си град, по-скоро чувствата ми са били като на глистчето от вица. Сега пък съвсем не я харесвам, растящата и нестарееща наша столица.
Бих искала да живея другаде, но не знам къде. Или не съм пътувала достатъчно, или съм ужасно капризна.
Все още съм бездомна.
Дано някога намеря дома си.

Наскоро ми се случи да вървя и да си мисля, каква щастливка съм, че живея точно в моя град. Добавям, че работя в една от най- красивите сгради, синът ми учи в най- старото училище, а любимото ми кафе е срещу фонтаните в центъра. Единственото уточнение, което съм длъжна да направя е, че за мен градът си има конкретни граници и те изключват всички квартали. Някак си не можах да впиша панелните блокове в картинката. И до ден днешен за тях казвам, че са до града, а не в града.

Флор, да не би случайно да си плевенска красавица, като спомена тези фонтани?

Сори за спама!

И на мен ми мина през главата тази мисъл 
 Kölsches Mädel, между другото, градът, в който
се чуствам по-добре от моя роден и за който иде
реч в поста ми е точно Плевен 

А иначе по темата: да, губила съм, този от аватара ми! Все пак близо 8 години живеех там. Отвреме, навреме си спомням стария град, уютните ресторантчета до реката, където се събирахме с приятели да пием по биричка, невероятно сладкото ми апартаментче, където живях последно, Карнавала ( междувпрочем е утре) . Не съжалявам, че се върнах в България, но ме обзема леко носталгията  

П.С. Плевен е родният ми град. Само дето доста рядко си ходя там, все не остава време. Той ми е на второ място ,така да се каже. През лятото е много яко да седнеш на Банана до фонтаните на прохладно и да си пиеш биричката. Нещо ми е станало на тема биричка, отивам да си купя

Оня ден имах малко свободно време и поседях и си поплаках в градинката зад баня Мадара.
За нещата, които още са тук и за нещата, които вече ги няма.
Това е едно късче от този град, което ми е "родно".
И Младост си я обичам, ако щете вярвайте.
И май най-много ми липсваха младостките поляни в чужбина.
Сега пък понякога ми липсва онова малко, бяло, средиземноморско градче.
И спокойствието на старата София.

Не съм от Плевен. Русенче съм. 

От моя град съм си тръгвала два пъти. И два пъти се връщам. Обичам кестените по пътя към училището на детето ми. Обичам липите, към които съм алергична, но за нищо на света няма да се съглася да отсечат. Обичам дървото, което снимам през ден как се съблича. Ще го обичам и напролет, когато пак през ден ще го снимам все по-зелено. Сигурно някъде има същото такова дърво. Но то не е моето.

А-ха, аз познах 
Аз също съм русенка, отдавна вече не живея там, но всеки път, като се връщам, усещам очарованието. Това е може би единственото място, където непознати ми се усмихват и ме поздравяват в асансьора; където съм виждала през лятото хора в домашни дрехи (разбирай пеньоари) да се разхождат в 12 часа през нощта на центъра. Обичам парковете и зеленината там, това е едно от най-зелените градове, в които съм била. Даже и панелните квартали са по-зелени и приветливи от панелките в другите градове.

Въпреки че вече 5та година живея извън града си, още не се чувствам "тръгнала", нито да съм го загубила.
Главната, пощата, Стария град, мама и татко, приятелките ми, които останаха или се върнаха там - всички това за мен е Пловдив, всичко това ми създава уют. Дори магистралата по пътя към Пловдив обичам.
Напоследък обаче обичам и София. Може би от както реших, че няма смисъл да си тровя нервите по задръствания, те задръстванията така или иначе не се впечетляват  Но я обичам от както дойдохме в Симеоново, харесвам си го селото, въпреки дупките. Обичам стария орех на двора, кучето Джери, което ни посреща и изпраща  Уличките покрай площад Славейков...Паркчето до Художествената академия и Университета...
А най-странното е, че дори в Етрополе (родния град на мъжа ми) имам усещането за дом и уют, където почти никого не познавам. Красивата им есен, снега през зимата...Котето ми Лео . Кумът ни, който ме разсмива и застава на моя страна, ако мъжът ми ме ядоса  Празниците, оркестъра...

Хубава тема. Благодаря, Валери.

Моя град винаги си го намирам , където и да съм. Все някоя уличка ми напомня за някоя родна, все някое място по странен начин се повтаря и ме връща хиляди километри далеч. Моят град е по-скоро усещане, мирис, цвят, дежавю - той е в главата ми. И никой не може да ми го отнеме.

Не съм живяла на друго място, за да мога да направя сравнение и да кажа - не, родният ми град не е "моят" град, този, в който съм сега е "моят". Нищо не ми създава усещане, то е вродено. Обаче преди много години се бях замисляла по въпроса. Винаги когато се събудя сутрин и като погледна през прозореца, виждам една "стена" - Витоша. Над нас почти няма други къщи и се вижда планината, живеем близко до нея. Когато е валяло, мирише на озон и всичко се вижда по-близко имам чувството, че ако се протегна ще докосна "стената" с ръка. Толкова е близко. Илюзия. Тогава си мислех, че ако един ден вече не го виждам това нещо, значи нещата не са добре. Т.е. загубила съм "моят" град. Пак илюзия...
Иначе съм пътувала тук-там. Харесвам много Будапеща. В някакъв смешен хороскоп ми пишеше, че в предишен живот съм била маджарски предводител. Знам ли, може, а може би са глупости, но когато за пръв път посетих Будапеща, усетих някаква магия, чувството се усили вечерта, на светлините. Там за пръв път видях Дунава. В тоя смисъл бих присвоила Будапеща, както и Прага, Варшава, Амстердам, Прованс, Копенхаген.

Веднъж бях пратена командировка във Варна. Не познавах никого, освен 5-6 колеги, но те си имат семейства и не пожелах да са ми екскурзоводи и забавачки. Ходех сама из града, през деня, вечер, разхождам се, разглеждам, сама. Удивително беше. Почувствах някаква странна свобода. Да си свободен от хората. Да нямаш срещи даже и с най-близките и ми беше хубаво. Сякаш гледах хората от страни. Сядам на центъра на кафенето и гледам, вечер до катедралата. Ходех и до кея, не знаех, че било опасно. Бих си присвоила и Варна, заради свободата и самотата тогава.