Здравейте, майки! Днес реших да пиша тук, защото не съм сигурна в позициите и в изискванията си. Севернячка съм, но след като завърших 8ми клас се преместих в Пловдив, защото имах амбиции да се развивам. Родителите ми обаче останаха в северна България. Тогава аз бях на14. В Пловдив имам баба и дядо, и останах да живея при тях. Имах доста изяви, справях се отлично с училище, печелих награди, но мама никога не беше в публиката да види какво постигам (казвам мама, защото според мен майките са хората, които са или трябва да бъдат наистина близо). Когато тръгвах за Пловдив желанието ми беше да се докажа пред тях - не пред себе си, не пред приятелите си, а пред тях... Но тях никога ги нямаше. Занимавах се с поезия от 5 годишна (колкото и смешно за звучи), а майка ми прочете нещо мое едва когато бях в 10 клас, и то не за друго, а защото баба ми й даде вестника, в който беше публикувано въпросното произведение. Първата публикация беше радост. Последваха още много, но вече и "Браво!" се чуваше рядко, станах редактор и пак не го чух, започнах работа и пак не го чух, и това направо ме смазва. Сега съм в прословутия дванадесети клас. Не ме подминаха вълненията и страха. Чувствам се ужасно слаба и не вярвам в себе си, а няма кой да ми хване ръката и да ми каже, че е с мен. И не говорим само за думите, а и за подкрепата, която липсва.
Всяка година до сега се виждахме по 3-4 пъти, с времето престанахме да си липсваме или поне така изглежда...Винаги е свеждала всичко до възможност ( и я разбирам). Нито веднъж не съм й казала "Ела", "имам проблем", "идвай да ми оправяш бакийте " или каквото и да е. Тя е начален учител. Дойде и моментът, в който трябва да се избере роклята. Майка ми никога не е харесвала вкусът ми (въпреки, че голяма част от него ми е наложен от нея самата). Това е отново един от най-важните моменти в живота ми, а нея пак я няма, защото не може да си позволи да дойде в Пловдив за такава глупост като роклята. Днес проведохме въпросния разговор и аз не спирам да я виня и наистина не мога да проумея при всички майки ли е така? На всички ли не им пука как ще е облечено детето им, как изкарва, как се справя, как се чувства? Бихте ли отвръщали 4 години подред при всеки проблем на детето си "Аз ти казах, че ще е така!" ? Не знам дали проблема е в мен, но определено не искам да изживявам трепетите си сама. 4 години ми стигнаха не искам отново да вървя сама по улиците, по докторите, по спирките, да лягам и да прегръщам проклетата възглавница! Искам просто мама! Мама, която да е до мен и да сподели последната ми възможност да бъда официално "Дете" за нея.На 17 съм за Бога и не знам дали имам правото да искам да имам мама точно сега. Греша ли ?
Виж целия пост
Всяка година до сега се виждахме по 3-4 пъти, с времето престанахме да си липсваме или поне така изглежда...Винаги е свеждала всичко до възможност ( и я разбирам). Нито веднъж не съм й казала "Ела", "имам проблем", "идвай да ми оправяш бакийте " или каквото и да е. Тя е начален учител. Дойде и моментът, в който трябва да се избере роклята. Майка ми никога не е харесвала вкусът ми (въпреки, че голяма част от него ми е наложен от нея самата). Това е отново един от най-важните моменти в живота ми, а нея пак я няма, защото не може да си позволи да дойде в Пловдив за такава глупост като роклята. Днес проведохме въпросния разговор и аз не спирам да я виня и наистина не мога да проумея при всички майки ли е така? На всички ли не им пука как ще е облечено детето им, как изкарва, как се справя, как се чувства? Бихте ли отвръщали 4 години подред при всеки проблем на детето си "Аз ти казах, че ще е така!" ? Не знам дали проблема е в мен, но определено не искам да изживявам трепетите си сама. 4 години ми стигнаха не искам отново да вървя сама по улиците, по докторите, по спирките, да лягам и да прегръщам проклетата възглавница! Искам просто мама! Мама, която да е до мен и да сподели последната ми възможност да бъда официално "Дете" за нея.На 17 съм за Бога и не знам дали имам правото да искам да имам мама точно сега. Греша ли ?
не грешиш! За жалост, каквото и да ти каже някоя от нас тук няма да ти донесе топлина и утеха. Това, което си написала тук е предназначено за твоята мама, тя трябва да чуе и да знае твоите чуства. Обади и се, отиди при нея или пък и напиши писмо и и кажи всичко, което чустваш, всичко от което имаш нужда и което очакваш.
Понякога ми е липсвало строгото отношение от нейна страна - да ми се скара, да ми забрани да правя еди какво си, да ми каже, че някъде греша... Всичките ми приятелки обожаваха майка ми и благородно ми завиждаха, а аз я обвинявах, че не е истинска майка, за това, че ме оставя да правя каквото си искам и винаги да взимам решения сама. Няма пълно щастие, тези отношения са много сложни, трудно се дават съвети отстрани... 
