"Цял един живот пълзя по път покрит с камъни и тръни, сухи клони /драскащи лицето ми до кръв/.
И все нагоре...
Достигам върха на пясъчника и... сривам се!!!
Започвам от начало!
Пълзя напред и все така нагоре; затворила очи; прехапала устните си до кръв, но нагоре...
Достигам бленувания връх и ... след него... след него има друг, и втори, трети...
И толкова високи...
И така опасни...
Поглеждам.... и решавам: Ще пълзя!
Но за да достигна следващия - по-опасния, по-високия, по-живия... трябва да сляза надолу, за да се кача.
Днес
сега
в този миг
аз пак съм долу.
Поредният ми връх ме чака, затаил кошмарния си дъх. Изправям се; поглеждам го; усмихвам се...
Това е: Отново ще пълзя...
Но знам, че щом пълзя към новия си връх - живея и пак съм с теб Живот!"
А склонни ли сте да смените посоката на собствения си живот, заради близките си! Често ли слизате? А кое ви дава сили да продължите изкачването?