Това каза 6 годишния ми син снощи. Уплаших се и макар да имах време да помисля как да реагирам, не знам дали постъпих най-правилно в случая. Казах му че съм обидена, че няма да му говоря повече и си легнах. Той отначало писа сам, нарежда известно време как тати бил по-силен и по-голям от мен (от де му идат такива на акъла?)... после започна да ме пита нещо и като не му обърнах внимание започна да реве. След 45 мин. се извини. Дойде при мен, прегърна ме и каза че ме обича. Чак тогава започнах разговор, колко много аз го обичам, колко много неща правя за него, че и краката не може без мен да си измие; как даже вчера му купих нова пижамка и как го "слушам" и как искам и той да ме слуша и да се разбираме; и играя на игри с него, пък той не ще една страничка по български да напише и реве като магаре; и че хубаво ли би му било, ако му кажа да върви при баща си, пък аз ще си родя друго дете...
Честно, много ми накривя