Защо сме различни?

  • 5 956
  • 89
Ще се опитам да систематизирам някои мои осъзнавания, касаещи осиновителите. Надявам се да е полезно и на вас в пътуването “навътре”. Ще засегна доста болни теми, така че ако не ви се чете за болки, прескочете.

Често сме дискутирали децата ни и техните различия и необходимо ли е  специално отношение към тях. И май почти винаги сме стигали до заключението, че специално отношение не е необходимо. То само може да им помогне да се чувстват “по-различни”, отколкото са.

Но почти не сме дискутирали различията в нас осиновителите. Хората, които не могат да имат собствени деца. И необходимо ли е специално отношение към нас?

Като се вземе в предвид случващото се във форума през последните месеци, както и издействаното специално отношение към подфорум осиновители/осиновени (имам предвид темите за изпускане на парата, които са позволени само тук), явно търсим и искаме специално отношение.

Защо е така? Защо сме по-различни от хората загубили деца, от хората отглеждащи сами техните деца, от хората отглеждащи деца с тежки и почти неизлечими болести?

Това са основните въпроси, на които се опитвам да си отговоря от доста време.

Причините са много и са доста индивидуални, но мисля, че някои неща касаят всички ни, затова ще се опитам да ги изложа.

Възраст на осиновяване

Възрастта е основен фактор. Тя показва косвено много неща.

Индикира времето, през което сме се борили да имаме дете. Тази борба често е несподелена или частично споделена от партньорите ни. Тази борба отнема голяма част от нашите ресурси – време, пари, енергия. Чрез тази борба и най-вече чрез всичките загубени битки се нараняваме дълбоко. Активира или обостря травми. По-късното осиновяване задълбочава тези процеси.

Индикира времето, през което сме мислили основно и само за нашите болки и нужди. Човек, живял сам или с партньор до 30-40 години, без да му се налага да мисли за децата и техните нужди, се занимава само и основно със собствените си нужди. Това ни развива в голяма степен като завършени егоисти. Колкото по-късно осиновяваме, толкова по-завършени егоисти сме. Т.е. склонни сме да не виждаме, разпознаваме и слушаме за нуждите и проблемите на другите. За мен е притеснително, че в групата на другите влизат и децата ни.

Травми (решени и нерешени проблеми)

Невъзможността да имаш собствено биологично дете е огромна травма. Повечето от вас вече я познават. Сякаш човека, като част от всички бозайници е създаден основно с тази идея – да създаде потомство и да предаде знанията си. А ние... Не можем. И не знаем защо.

Всички реагираме различно. Някои се борят до полуда. Други се предават и утихват. Трети намират някакво обяснение, което е приемливо за тях (аз влизам в тази група). И още много други реакции.

Но не реакциите са важни. А как се чувстваме. Най-често като жертви. На някакъв всемирен заговор срещу нас. Необяснимо силен и голям.

И като се чувстваме жертви често започваме да се държим като такива. Възможна реакция е да започнем да изискваме специално внимание. Искаме да ни се угажда повече. За да компенсира усещането за жертва. Искаме да се чувстваме по-специални. И колкото повече се усещаме жертви, толкова повече трябва да компенсираме това със специално отношение към нас.

Специалното отношение за всеки е различно нещо. Един иска да го глезят повече. Друг да се налага на всяка цена ( т.е. само неговата дума да се слуша). Изразите на очакваните специални отношения са безчет.

С времето започваме да изискваме да сме специални и скоро след това го приемаме за даденост. Ние сме специални!!! Но не специални, като онези дето ги сочат с пръст и шушукат гадни неща зад гърба им. Ние сме от другите специални, дето ги носят на ръце и става само тяхното, защото сме!!! Наранени?

Нуждата от компенсация на усещането на жертва и специалното внимание свързано с него задълбочава и ускорява много развиването на егоиста в нас.

Нуждата от специално внимание като реакция на възприемането на жертва е едната възможна реакция, по-меката. Другата, вероятно по-често срещаната, е самонаказанието, агресията, насочена към самия себе си, самосъжалението, ниската самооценка, нагласи от типа „Аз съм нищожество”, „Нищо не заслужавам”, „За нищо не ставам”, „Кой ще ме обича мен такъв/такава”, „Аз не съм като тях, защо, с какво го заслужих, в какво сгреших?”

Какво имаме до тук? В единия вариант - Човек с неотработена сериозна травма, който живее и мисли основно за себе, който очаква специално отношение, което скоро приема за даденост. Или в другия – човек със сериозна неотработена травма, върху която са се наслоили още много горчивини и болки от усещането за нищожество, депресията и ниската самооценка.

Невъзможността да имаш дете може би се описва най-просто с неосъществена реализация. Много от нас хукват да компенсират тази липса на фундаментална реализация с други реализации – най-вече работа, безгранично усъвършенстване на нещо (спорт, хоби, дейност), стараем сме да сме най–добрите съпруг/съпруга или приятел и кой знае още какво. Но в края си остава онзи горчив вкус на нещо незавършено. Колкото и добри да ставаме нямаме усещането за пълна реализация. Нямаме усещането за постигната цялост.

Компенсирането вярвам е по-привично за силните и борбените натури.

Какво се случва с онези, които не са чак толкова борбени? Които не успяват или не искат да компенсират с друго? Не им остава много. Всъщност даже доста малко. Което малко непрекъснато намалява, защото се самоизяждаме, вглъбени в себе си и болката си. Докато се изличим напълно.

Наличието на толкова основен и фундаментален проблем като невъзможността да имаш дете поражда редица съпътстващи проблеми. Изостря минали травми. Поражда много допълнителни.

И най-вече невъзможността да се справим и разберем тази травма ни създава модел на поведение. Рано или късно започваме да не се борим с нея. Срещу нея. Защото не можем да я победим. Не можем да я разберем.

И какво ни остава? Да я приемем или да отричаме, че я има.

Много по-лесно е да отричаме, че я има. Психиката на хората е “хитра” и ни прави доста номера. Често си мислим, че начинът да решим даден проблем е да не мислим за него, да изолираме болката, да затворим сърцето си, да избягаме, да се скрием. Да, бягството е временен пристан, в който намираме някакво успокоение. И обикновено, точно когато решим, че сме се справили, че сме успели да забравим или избягаме, се случва нещо, което отново ни връща там – за да ни напомни, че не бягството е начинът.

Често за съжаление това ни става и модел на поведение по отношение на останалите травми в живота ни.


В какво състояние пристъпваме към осиновяване?

Какво е нивото ни лично осъзнаване и познаване, когато пристъпваме към осиновяване? Ако описаното по-горе ни се е случило в голямата си част, нивото на осъзнаване трябва да е доста ниско. Ние пристъпваме към осиновяването в повечето случаи, натоварени с неосъзнати и неотработени травми, висока степен на егоизъм, пълна или частична липсва на реализация.

Какво очакваме от осиновяването?

Много често очакването към осиновяването е сбъдване на мечтата. Осиновеното дете е много дълго мечтано и жадувано дете. Дете, върху което често родителите несъзнавано проектират всички свои копнежи по нероденото си дете. Неосъзнаването на тези проекции може сериозно да наруши комуникацията родител-дете.

Какво се случва след осиновяването?

Осиновилите деца на възраст 1-2-3 години започват да усещат скоро, че се реализират успешно. Като родители. Защото децата на тази  възраст “връщат” с лекота. И това ни помага да почувстваме “запълване” на онази огромна яма в живота ни. Да разберем, че сме на правия път. И да се питаме защо сме чакали толкова време, за да осиновим.

Успокояваме се. Реализираме се. Чувстваме се завършени. Спираме съвсем да се борим срещу травмата. И даже не е необходимо да я приемаме. Сякаш вече я няма.

Възможно ли е акта на осиновяване да е разрешил основните ни проблеми? Възможно ли е да сме приели и отработили травмите в живота си чрез осиновяването на нашето дете?

Не мисля така. Не мисля, че е възможно да се изпарят ей така без да сме положили усилия. Те са в нас през цялото време. И си работят тихичко. Без въобще да ги чуваме.

Дали нерешените ни проблеми от периода преди осиновяването дават отражение върху нашите деца? Непрекъснато!!! Но това може би ще се усети когато децата ни постигнат една по-голяма зрялост. Когато започнат да имат проблеми в училище, проблеми свързани с идентичността, изоставянето...

Дали когато децата ни започнат да изпитват доста по-сериозни трудности, свързани с осиновяването, ние ще сме в състояние да им помагаме? Ако не сме се справили с травмите ни, свързани с осиновяването?

Надали. Много малко вероятно. По-скоро ще насложим нашите неразрешени болки, травми и проблеми върху техните. И е възможно да направим товара им толкова тежък, че да се пречупят.

Различни ли сме ние, хората пристъпващи към осиновяване, защото не можем да имаме собствени деца? Различни сме. Обременени сме. Харесва ли или не. Носим огромен товар от нерешени проблеми. И ги носим към детска глава, сблъскала се със света по брутален начин.

Написах това с идеята да провокирам размисли за това, което ни предстои. С идеята да се мотивираме да не спираме да се борим с демоните си, въпреки че в определени етапи от живота си ще забравяме за тях. Иска ми се да имаме сили и енергия за да споделим тежестта на децата ни. Да не ги товарим с излишни товари, които сами не можем да носим. А това може да се случи, ако намалим нашата тежест. Намалим демоните си. Или ги укротим.

Затова трябва да се изучаваме повече, да пътуваме все по-надълбоко, да изразяваме болките си, да не се крием. Тежка и трудна задача.

Но си заслужава!!! Заради тях поне, нали? Heart Eyes

Виж целия пост
# 1
Съжалявам, че ще те разочаровам, но аз нито съм травмирана, нито съм наранена. Не се чувствам различна от всички други майки, които познавам. Имам същите проблеми и притеснения като тях - с възпитанието, с детските болести. И може би точно заради това пиша по-често в "Нашите деца", от колкото тук. Може да не е нормално, не знам, но не ме мъчи нищо и не виждам с какво трябва да се справям. Не се чувствам жертва, а богопомазана. Отдавна вече не търся причината в осиновяването при всяко кихане при детето. Сигурно съм откачена, но съм щастлива.
Виж целия пост
# 2
Да, различни сме, много различни, при това. Преди време моя приятелка, порастнало осиновено ми каза - "Ние децата се срещаме в някаква възраст с проблема, че сме осиновени, страдаме, тръшкаме се, преживяваваме го и живота продължава напред, преимуществото на младостта. Създаваме семейства, раждаме деца и тогава оценяваме що е то родител. Вие обаче, родителите осиновили дете сте в много по-трудна ситуация. Вие цял живот мислите за това, непркъснато сте на щрек, изпитвате страх от нашата реакция, плашите се от непознатата жена дошла в градинката, ужасявате се котаго сме сами в училищния двор..... "
Виж целия пост
# 3
Магьосника от Оз,

Пиша, може би за последен път в сериозна тема. Пиша, не за отговоря на себе си, каквито най-вероятно са ти очакванията и провокациите. Аз имам отговор и той е простичък. Никога не драматизирам. Нещата просто се случват. Разказвала съм многократно за първият голям спонтанен аборт. За второто кухо яйце, за третия загинал без причини плод и за четвъртата извънматочна бременност.

Никога не съм си и помисляла за инсеминации и инвитро. Бях на 32, когато подадохме документи за осиновяване и на 33 вече имах дъщеря. Точно за толкова време, за колкото щях да го износя. 9 месеца. През тези девет месеца вместо да умирам от страх и ужас аз четях и писах ТУК.  Тук е моето семейство, тук бягам винаги, когато мога.

Аз не съм различна! Не съм по-различна от човек с литотрипсия или операция от херния. И това не е никаква форма на самоубеждаване. Това е факт. Моята дъщеря също не е различна. Е, малко е черничка, но не по-черна от леля ми – сестрата на баща ми или пък брат ми.

Проблемите, Магьосника от Оз,  са само и единствено в нашето съзнание и начина, по който гледаме на тях. Не вярвам в първичната рана. Не вярвам в никакви глупости. Живея си живота, обичам си съпруга, ОБОЖАВАМ  дъщеря си и се стремя да я възпитавам добре.  Нито аз съм обременена, нито мъжът ми, нито дъщеря ми. Ние просто сме щастливи и честно вече се уморих от твоите „сериозни“ теми. Уморих се от една утежнена от теб обстановка.

Това е ПОДФОРУМ ЗА ВЗАИМОПОМОЩ и той е точно такъв, защото когато аз съм имала проблем съм се обръщала към Фоксче, Фуси, Матакосмата, Ва – Ва, Мираета имного други – простете, ако забравя някого. Но Магьосника от Оз, теб питала ли съм те за нещо? Не съм. Знаеш ли защо? Защото препрочетох всички твои постове от началото до края и откривам, че си противоречиш, откривам, че си тъжен, откривам, че апелираш за толерантност, а в същото време не се вслушваш в НИТО ЕДНА НАША ДУМА.  Апропо, знаеш ли как се казва дъщеря ми. Писала съм тук във форума, и ако в действителност си толкова загрижен за нас ще знаеш.

Със здраве!

Виж целия пост
# 4
Извинявам се за отклонението.
Маг, ти колко пъти прочете Първична рана?
Като те чета поразително ми напомняш на Нанси Верие. Надявам се и тя да се е справила с травмата си.
Виж целия пост
# 5
Виж целия пост
# 6
Много сме различни помежду си и именно това е богатството на този форум. Всеки от нас в даден момент зацикля върху някой проблем и понякога е достатъчно само да се погледне с отстрани, с очите на друг човек, за да намери решение.

До колкото разбрах, Мага няма в предвид, че сме различни като личности, а от останалите родители и търсим специално отношение.

Защо сме по-различни от хората загубили деца, от хората отглеждащи сами техните деца, от хората отглеждащи деца с тежки и почти неизлечими болести?
Виж целия пост
# 7
Успях да прочета поста на Магьосника. На много и различни мисли ме наведе. Да споделя основните :

- Ми, аз наистина може би съм различна, но просто защото съм си АЗ. Не се чувствам различна от факта, че съм осиновител.
- Не съм се борила да имам дете, нямам репродуктивни проблеми, осиновяването при мен не е предхождано от загуби, нямам травми. Трябва ли да се чувствам различна?
- Отгледжам детето си сама, пак ли съм различна?

Не, не съм различна. И не защото се опитвам да се съм "като другите", а защото се опитвам да намеря нещата, които ме свързват с другите, а не които ме отделят от тях. Мисля, че има много теми, които ни свързват, по-полезно е да се фокусираме върху тях.

Всеки е различен, защото е себе си. Защото има различен характер, различен житейски път и опит, защото се чувства по различен начин, а не защото е осиновител, или отглеждащ детето си сам, или,... Но това е начина, по който аз чувствам нещата, може би има хора, които се чувстват различни от факта, че са осиновители.
И накрая тезата да се изучаваме повече и да пътуваме все по-надълбоко.........А кога ще ни остане време да се радваме на живота и децата си? И не е ли прекалено да "дълбаем" толкова навътре? И ако на 40 год. не се познаваме, за кога тепърва ще се изучаваме.
Лично за мен истината е в баланса и хармонията - всяко прекалено нещо ми е противопоказно.
Виж целия пост
# 8
До колкото разбрах, Мага няма в предвид, че сме различни като личности, а от останалите родители и търсим специално отношение.

Ами то едното произтича от другото. Повечето от нас не се чувстват различни от другите родители и не търсят специално отношение. И това съвсем не се отнася само до родителите на бебета и малки деца. Тук пишат и майки на по-големи деца.
Доводът, че с една чат-тема сме си издействали някакво по-специално отношение е, меко казано, смешен.
Виж целия пост
# 9
Не съм съгласна, че търся специално отношение, нито към себе си, нито към осиновеното ми дете. По тая логика и малкото е специално, то пък има осиновена кака.....
А това с изпечените егоисти. Всеки човешки индивид носи това качество в себе си, кой повече, кой по-малко. А какво да кажем за тези, които не искат деца, за да не им изцапат къщата, например? За да не сменят изцапан памперс и избършат .....
Много ми стана, как да кажа, смешно, когато бяхме поканени, с мъка, на гости в една такава къща домакините са на възраст 35 и от вратата ни започнаха  -Ради, внимавай с краката, че остават следи по стените. На масата - "Моля ви внимателно, че предния път(преди 2 години) малката залепила парче кашкавал на стената и разбираш ли домакинята като го махала, откъртила парче от латекса, ама нищо тя вече го била  поправила. Това са изпечени егоисти.
Човек, който иска да бъде родител, който се е борил с цената на живота си, за това (последствията от всички изпити лекарства е на нашия гръб - женския), не може да бъде егоист. Този, който взема чуждото дете и го превръща в свое е голям човек. Различен от останалите ДА, но всеотдаен, любящ, ценен и много специален всеки по своему
Виж целия пост
# 10
Вече мога да го включа тук , макар че всички сме на подобна позиция ....

Ще се вмъкна тук за да не оплескам темата на Магьосника който си е направил своите изводи за ситуацията във форума, а явно и извън него. Беше ми много интересно да прочета как мисли (както и всеки един пост на осиновител), макар че обикновено чета дългите постове по диагонал, този път го прочетох обстойно 2 пъти (бързайки за работа).

Все пак си мисля, че заключенията за травмите при осиновителите са си най вече частни и то лично негови. Тук има хора осиновили дете при наличието на свое, има и хора, които не са минали през голготата на опитите, има и хора преживели загуба преди да осиновят.

Много обобщаващо ми се вижда и не съм съгласна с това. Не визирам само възрастта на осиновяване, макар че според неговата гледна точка явно аз съм с най-голямата травма (визирам възраст на осиновител).

Всички сме различни независимо дали сме осиновители или не и е хубаво да мислим различно и да почерпим опит, да  направим своите изводи от чуждия-различен опит и гледна точка. Ако не го правим ще сме много тесногръди и скучни.

На мен лично този форум ми е помогнал много. Спестил ми е много усилия, скъсил ми е пътя към „откриването на топлата вода”.
Благодаря момичета!
  bouquet  bouquet  bouquet

Виж целия пост
# 11
Здравей Оз!

Какво става с теб, Магьоснико? Откъде толкова ...болка и неприемане на себе си, вас си, сякаш? Пък и нас Wink!
Обичам личните контакти, вярвам на интуицията си и ви помня добре от срещата в Стара Загора - и теб, и жена ти, и чудното ви момче. Помнят се и постовете ти - чета те вече няколко години... По-ведро - вие сте в периода на радостта, опознаването на света, смеха, приключенията, в периода на "заедно"! Радвай му се - ти пусна материала за смеха, нали? Той лекува и нас, и травмите...

Ще ме простят психолозите, пишещи тук, но винаги малко са ме смущавали, когато са се увличали по обобщенията, вкарването на хората в схеми. Нещо такова си се опитал да направиш и ти. Има и доза истина, но кой ти каза, например, че болката ражда само егоизъм?

Разбира се, първата и основна функция е да се продължи родът, втората - да опознаеш светът, а третата, ако има талант, нещо да оставиш на идните - като знание, акорд, въображение, стигане до същността на нещата...

Познавам жени непродължили рода нито като биология, нито осиновили дете - едната е на 101 години - върл егоист, от тия дето описваш - живяла за себе си, и не страда и не отработва, като кърлеж е. Другата, обичлива, добра, одухотворена - живя достойно и светло, мина тихо и с добро по земята и си отиде...  Хора различни, осиновители различни, децата и те различни...

Вчера говоря с учителката по плуване в детската градина, която ми хвали Анди, че на открития урок (на който аз не бях Cry) се е справил най-добре, при все, че "като види вода заживява в свой свят, никога не знае какво упражнение правят в момента, често не чува, но важното било, че всичко някак успява да прави..." Та се сбивали понякога с Боби, но Анди бил палав, но добър, Боби бил хитър и злобен... Питам моя, карат ли се с Боби? Той ми описва вчерашна ситуация - Боби го кара уж за малко да подържи нещо и след това със смях, използвайки, че са му заети рацете започва да бие и да се рита.... Боби е от "благополучно" семейство - има си млада мама, млад татко, по-малко братче... Видимо няма травми, неблагополучия, недоимък в семейството... Та така. Хора различни...

Нищо не минава без следа, това мисля, че е така. Всички години са си наши, всичко преживяно си е наше. Но, знашеш ли, за мен те са моята ценност, моето достойнство, моята мъдрост и знание. И да ти кажа сега по-се харесвам (освен физиката) отколкото на 25... Мале, каква бях...
Кой как е изминал своят път до момента на осиновяване, дали то е плод на "закоравял егоизъм", "бягане от травма", "естествено желание за обич и грижа за дете", желание за такава радост, или алтруизъм... - до човека е. До човека е и как ще се справи с отглеждането на детето. Но не е коректно да слагаш всички осиновители под знаменателя: болка=егоизъм=мале, ще тръснат това на детето, дето и без това е нещастно!

Наистина, повечето не сме първа младост и е естествено всички през житейския си път да сме преживели едно-друго, но аз все още вярвам в хората, вярвам в семейството, вярвам в децата, които осиновяваме, във възможността те да имат хубаво детство, а не е ли това най-важното за тях и за нас? Вярвам в любовта и умението, макар и да е допир на различни светове,  хората да се обичат и да живеят заедно, ако моето момче изпита това, ако го разбере, значи има има светлина в тунела от драми, травми, мрачнотии и ужаси... Значи има смисъл и в нещичко сме успели... Ние ще правим това помалко или по много всеки ден, с всяка усмивка, в всяка закачка, с всяка приказка, със всяка целувка на ожуленото коляно, с всяко споделяне... (Вие също влизата във прекрасната възраст на по-голяма комуникация!).. Спомням си, като купих по-голямото колело, за първата седмица оставих помощните колела. Едното бързо падна и аз реших да ги махна. Научихме се от раз да го караме без помощни. Но помня какво ми каза Анди "Мамо, ти ми каза, че мога и аз ти повярвах, затова стана вълшебство, затова се научих така бързо!" Уверих го, че заслугата е негова, но бях щастлива, а той може би малко прав...

И на теб ми се иска да ти кажа, можеш, малко повече вяра в себе си, остави форума - не е лош, тук всеки намира нещо за себе си.

Че сме грешни - грешни сме на тази земя. Аз не съм вярваща, но като филолог (някога) ми бе направило голямо впечатление, че един от смъртните (непростими) грехове е отчаянието и обезверяването в себе си... Съгласна съм - това е пагубно и непродуктивно. И това, в още по-голяма степен не е за нас - задачите са ни с повишена сложност!

Аз лично, като самотен работещ родител нямам време за форума, но имам нужда от него. Като дойда на работа, го включвам, и в минути на затишие (редки) набързо преглеждам няма ли нещо интересно (писал ли е Оз? Simple Smile), рядко успявам да пиша...  Но сега нещо се увлякох, зарязах работата ooooh!.. защото нещо ме разтревожи, за теб се разтревожих (К'ви са тия майчини глупости?!?)
Прощавай, ако съм досадна, или патетична или звуча поучително.. Прощавай, че пиша набързо и сумбурно, но исках да ви предам малко от моя оптимизъм...

 





 
Виж целия пост
# 12
 Когато открих форума, първата тема, кято потърсих беше за осиновяването. Светослав беше още мъничък и не разбираше факта. Притеснявах се малко как точно ще му кажа и всяка информация и споделен опит ме интересуваха. Обаче много скоро спрях да следя темата, защото по никакъв начин не се чувствам различна, нито пък детето ми има някакави позиви на неотработена болка или нещо подтиснато, напротив, изключително жизнерадостно дете е и както казват съседките-баби - "Много оперено".

  В началото ми беше много трудно. Работата ми изисква много концентрация, а нямах нито ден отпуска. Мъжа ми също пътуваше много.Детето беше до мене всеки момент и докато работех и докато пътувахме. Командировките бяха ад, но нито за миг не съм мислила за него, по различен начин - това си е моето дете.Ще преминем някак си през всичко.

  Имам близки с много сериозни проблеми с биологичните си деца, които нямат контакт с тях и децата растат, затваряйки се в себе си и трупайки агресия и недоволство.
Според мен проблемите на всички родители са еднакви, и най важното е  да не губят връзка с децата си.


Имам две неуспешни бременности, за които много страдах,но сега съм сигурна, че имам детето, за което съм мечтала. Скоро ми се случи отново. Вече изобщо не се радвах. Мислех, че по прекрасно от моето дете не може да има и, и че следващото ще го сравнявам с него.
Виж целия пост
# 13
Невъзможността да имаш собствено биологично дете е огромна травма. Повечето от вас вече я познават. Сякаш човека, като част от всички бозайници е създаден основно с тази идея – да създаде потомство и да предаде знанията си. А ние... Не можем. И не знаем защо.

Ето една основна разлика между мен и автора на темата. Аз считам, че осиновяването е начин за духовното възпроизвосдство - моето и на съпруга ми. Т.е. аз не мога да създам чисто биологично потомство (може пък гените ни много да са изродени, все пак Господ си знае работата), но знанията си, житейската си мъдрост никой не може да ми попречи да ги предам на осиновените си деца, защото ги чувствам свои деца. Аз наистина съм реализирана като майка чрез тях.
Това не значи, че съм забравила, че те са родени от друга жена и каква травма е това за тях. И че трябва по по-различен начин да обяснявам много неща. Но нали затова съм майка - за да намеря верния път към облекчаване на болките на моите деца. Като всички майки, чиито деца имат един или друг проблем....
Виж целия пост
# 14
Невъзможността да имаш собствено биологично дете е огромна травма.
На мен пък ми падна камък от сърцето, че ще прескоча страха от бременността и раждането. Освен това не се считам за толкова съвършена, че непременно, на всяка цена да създам собствено потомство.
За стотен път ще цитирам Леви:
"...   Всички, които живеят на този свят, са роднини, но истинското родство не e в гените, а в духа. Кръвното родство е само един от поводите за обич – най-древният и най-съмнителният..."
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия