За децата

НЕ, не ми стига времето за всичко. Живея под режим, когато детето е на училище. Всяка минута ми е пресметната. Дори и сега, през ваканцията, си виждам детето за няколко часа вечер. Но това е живот на работеща майка, а в моя случай, останала сама с детето си. Нямам голям избор. Но се опитвам да правим нещо по-различн през почивните дни. Надявам се един ден детето да оцени усилията, които правя, за да не й липсва на нея нещо. Е, баща й няма как да заменя, но това е друга тема.

аз не съм разведена
но мъжа ми както често съм писала го няма по14ч на ден 6 дни в седмицата
сама се оправям
не нямам време за децата
просто да ви кажа да не се отчайвате - slmkj ти поне си извоювала правото да гледаш децата около теб...моите като излезнат от ДГ /така както виждам бъдещето/ - ако не се е пенсионирала майка ми - не виждам изход за себе си, освен да стоят съвсем сами.....
със сигурност днешното ежедневие дава малко време на родителите за децата им
и сигурно за това е отчуждението

п.п. мен ми се искаше друго - да не съм толкова преуморена, че и малкото време дето сме заедно - да гледам да си открадна мигове да съм сама, щото иначе ще откача от преумора....
мечтая да мога да съм пълноценна поне краткото време с децата си!

Това да бъда с децата, докато са малки и имат нужда от мен ми беше първостепенно. Въртях цялото си ежедневие около това. Но не беше оценено, бях наречена готованка, че се възползва от по-доброго заплащане на мъжа си, за да не работя и т.н.
Сега работя, виждам децата си от 7 до 10 вечер и в почивните дни, когато някоя баба не ги е взела. Не ми стига, но обстоятелствата са такива. Мечтая за времето, когато ще можга отново да се почувствам, както преди.

И мен ме гризе съвестта понякога по темата. Работя, на моите доходи разчитаме за всичко, имам вкл. и 2-ма болни родители. Те разбира се помагат в гледането. Но... майката няма кой да я замени.
Как се справям - с много лишения в личен план. Например прибирам се вечер, хапвам набързо, към 7 часа имам малко време за някоя игра или някой детски филм заедно и станало време за лягане. Събота/неделя гледам да компенсирам с някое общо занимание - разходка, кино, театър, пазар заедно.
Вече е малко по-голяма и съм обяснила, че мама трябва да работи, за да имаме парички да си купуваме разни неща и уж получавам разбиране. Но това вътрешно чувство за вина не изчезва.

Като родих детето, работех като се върнеше мъжът ми от работа. По- едно време мъжът ми тръгваше по-рано и се прибирше с час по- късно, но бях категорично против, а и след време шефа го забрани.
Сега работя на половин ден, мъжът ми също помоли шефа си и съкрати работния ден с 1 час, а в петък се прибира дори в 14ч. Събота и неделя, само тате гледа дечко (аз пасувам) и наваксва пропуснатото време.

тук пишат по принцип родители борещи се сами
аз вярно писах и не съм сама, но писах защото исках да кажа - случва се и не е проблема, че си сам, а в нашето забързано ежедневие...

извини ме - от поста ти освен, че имаш доъбр мъж и се подкрепяте, не виждам какъв е извода за самотния родител? надали тук пишещите могат да си вземат половин ден ако бюджета на семейството лежи върху тях...и децата също...

п.п. не се заяждам - просто питам какво е искала да каже авторката на този пост!

Леле,slmkj,как я прочетох тази тема точно след 4 дневното отсъствие на Алекс.

Като цяло мисля,че му отделям достатъчно време.Работя до 16,30,вземаме се от ясла и сме заедно.
Засега-добре.
Чудя се обаче как се съчетават нещата,ако евентуално след време изникне друг мъж в живота.
Тогава какво и как,хич не ми е ясно.Но ще му мислим.

извинавай, но ако друг МЪЖ е проблема в това да виждаш детето колкото трябва - това не е мъж
моя мъж не е проблема в липсата на време - даже той е фактор да има повече свободно време
в смисъл следващия мъж трябва да се съобрази с детето - той ще бъде с ВАС не с теб....
и ти пожевлавам скоро да го намериш

Ооооффф! Това ми е болната тема.
Преди години се наложи Полина да дойде на една родителска среща с мен, защото нямаше кой да я гледа. То детето си има своите нужди, а аз все я карам да мълчи. Как така, на госпожата детето трябва да слуша. Накрая ми беше сърдита, защото: "Ти обичаш твоите ученици повече от мен!"
Сега, особено когато учи следобяд, а аз съм сутрин, почти не се виждаме. Пък и вече си има приятелки и излиза с тях...
А, бе, честно казано съм и длъжница откъм внимание.

На мен ми стига.От възможни 24 часа в денонощието аз съм с малкия 25.Забавлявам се с приятели веднъж-два пъти месечно.Даже понякога се усещам че не ми е толкова интересно с тях и искам да съм си в къщи при малкото съкровище.Не ми остава време да се отдам на глезотийки.Например шопинг,фризьор ...общо взето не ми остава време за нещата които съм правила преди да родя.

Не, не ми стига времето за нищо.
Сутрин ставам много рано, водя го на училище, отивам на работа и работя "бързо", за да мога да го взема на време от училище.
Когато се прибера нямам сили да говоря...
И определено не се гордея със себе си...

Моето не стига. Никога не е стигало, от ден едно. И това ми е много болна тема, особено след като видях как пред очите ми сякаш излетяха 8 години.
Имах един период, преди около 4 години -- трябваше да работя и да уча, виждах я само за минути в колата, докато я закарам от детската до бейбиситера и вечер си я прибирах вече заспала.
Като се обърна сега назад към тези години имам чувството, че там има някаква дупка, усещането за нещо неизживяно и липсващо си остана.

После аз станах малко по-свободна, тя обаче стана ученичка  Май няма никога да се синхронизираме, който има ученик знае колко по-трудно става всичко, особено с време.
Последните 2 години, обаче реших да жертвам кариерата си, заради детето. В смисъл, имах много добри възможности, но не ги приех, защото това означаваше отново връщане към период номер 1. Също думата "жертвам", която употребих е с положителен смисъл, носи щастие, а не товар.
Въпреки всичко, времето ми е разчетено до минута. Неочаквани събития, които се случват междувременно ме затрудняват, но животът идва с тях. Поне знам, че за последните 2 години успях да извлека максималното, колкото и малко да беше то, за да бъда възможно най-дълго с детето си.

И пак не е достатъчно, но и не може да е, когато всяко нещо в дома разчита единствено на 2 ръце. И колкото и да се правят компромиси с домакинските задължения, те не са безгранични.

Мечтата ми е да мога да работя на половин работен ден, мисля че това е най-добър вариант за самотните родители.