- Е, все някога ще трябва!
- Добре. Ще опитам. Затварям очи и почвам...
- Хайде да те видя!
- Прибираме се в България.
- А? Какво? Каза ли нещо?
- Прибираме се в България.
- Не чух добре?
- ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ
- Така ли? Нима?
- Да.
- И какво ще правиш сега? Нали не искаше и ти беше мръсно, невъзпитано, разбито, струваше ти се полицейска държава?
- Ами още така ми се струва.
- Тогава защо се връщаш?
- Заради Него. Заради новата работа, която му предложиха.
- Че то това е повече от хубаво. Не всеки може да посреща вечер вкъщи г-н Директора. Пък и как звучи само: "г-жа Директоршата"!
- Да, звучи.
- Тогава що ревеш?! Нали след трите години така и така щяхте да се върнете?
- Не знам.
- Как така не знаеш? А тоя палат там край София, за кого го строите?
- Не палат, а къща.
- Добре, де, къща. Къщичка. Къщенце. Аз друго те питам. Нали така и така щяхте да се върнете все някога?
- Да, ама още не съм готова.
- Хаха. Това ли била драмата на лирическия герой! Ще ме умориш от смях. Не била готова.
- Ми не съм. Още не мога да ги преглътна тия работи, дето ги изброи там по-нагоре. Пък и куп други подобни.
- Забавно момиче си ми ти. Я, успокой малко топката. Той ще те направи кмет на селото. Нали е най добрият PR?
- Най-добрият е.
- А ти ще направиш от това там най-европейското село. Нали си най-добрата?
- Най-добрата съм.
- Ето виждаш ли? Хайде сега легни да поспиш малко.
- Не ми се спи.
- Ти няма да спиш, само ще си починеш.
- Добре. Благодаря ти! Аз, разбира се, не знам дали си по-добрата половинка и докъде се простира шизоидната ти същност, но често пъти ми помагаш. Благодаря ти много!