Пътуването:
При Алиталия бебетата спят в кош, поставен на земята, който на практика заема мястото пред 2 седалки и няма къде да се стъпи или по-точно стъпваш, а коша ти е върху краката или другата възможност е да стъпиш с единия крак на пътеката. При нас Деси (голямата щерка) постоянно се чудеше как да не стъпи върху главата на сестра си (на няколко пъти все пак успя), а аз бях късметлийката с постоянно кръстосани крака. Как да е, това с коша го знаех от отиването към България, но върхът беше, че на връщане местата ни бяха в средата на самолета и никакъв кош. Не съм конфликтна личност, но този път се разбеснях - при резервация преди 4 месеца и закупени билети преди 3 - кош няма. Била станала грешка, нямало места на първите редове (където е единствената възможност за поставяне на кош), защото имало много майки с деца. Да, ама не! В действителност се оказа, че само аз съм с бебе на ръце, а първите редове са заети от младежи с коремчета След доста остър разговор с една от стюардесите, заехме иначе чудесните места в средата на салона. Аз упорито се борех да не се разплача представяйки си как ще издържа 9,5 часа със Слава на ръце и кроях планове как прибирайки се ще съдя компанията (бях решила дори да направя няколко снимки на заемащите първите редове за доказателство). По едно време се появяват 2 стюардеси, едната ми измъква бебка от ръцете, другата започна да ми вади багажа и обяснява, че все пак ще ни сменят местата и кош ще има.
Самият полет - ужасно дълъг и уморителен (първият от 2 часа и престоя от почти 4 часа на летището изобщо не ги броя). И двете щерки се скъсаха от рев и все някоя ми беше на коленете за да я успокоявам. Някрая, като си видяхме таткото ми идеше да ревна и на мен и определено самолет в скоро време не искам и да видя.