Здравейте мили мами,
Борко е само 10 месеца и сигурно това , което се случва е нормално , чувала съм , че децата минават през най-различни периоди без помен от тях. Искам да знам обаче как да помогам и аз:). Става въпрос за това, че Борко постояно пълзи по мен, иска да се гушим , когато го оставя сам /понякога/ в стаята и веднага тръгва след мен и почва да плаче. Иначе като съм в стаята, все едно ме няма - играе си, пее си, не ми обръща внимание, но отсъствието ми веднага се забелязва:). Откато се е родил никога не съм го оставяла "да си поплаче сам", или когато се събуди веднага се явявам усмихната и той ми се лези, имам предвид, че не мисля че съм катализирала страх от това да бъде сам. НАЙ-страшно му е да бъде в кошарата си/леглото си/ независимо дали съм в стаята вече или не. Почва да плаче да се дере, сякаш точно защото е затворен и ако изляза от стаята няма да може да ме последва. Предприех игри в кошарата сам, после влязах и аз. В първия случай - рев, във втория - играхме си без проблем, хили се човека, явно аз съм причината - трябва да съм там. Имали ли сте такива периоди и как минават те? Нещо което сте научили че върши работа , някакъв трик , незнам. На мен не ми пречи, знам че като порастнат ще искаме да се върнат тези моменти, но ако става въпрос за страхове как да ги преборим. Благодаря Ви майчета.
Виж целия пост
Борко е само 10 месеца и сигурно това , което се случва е нормално , чувала съм , че децата минават през най-различни периоди без помен от тях. Искам да знам обаче как да помогам и аз:). Става въпрос за това, че Борко постояно пълзи по мен, иска да се гушим , когато го оставя сам /понякога/ в стаята и веднага тръгва след мен и почва да плаче. Иначе като съм в стаята, все едно ме няма - играе си, пее си, не ми обръща внимание, но отсъствието ми веднага се забелязва:). Откато се е родил никога не съм го оставяла "да си поплаче сам", или когато се събуди веднага се явявам усмихната и той ми се лези, имам предвид, че не мисля че съм катализирала страх от това да бъде сам. НАЙ-страшно му е да бъде в кошарата си/леглото си/ независимо дали съм в стаята вече или не. Почва да плаче да се дере, сякаш точно защото е затворен и ако изляза от стаята няма да може да ме последва. Предприех игри в кошарата сам, после влязах и аз. В първия случай - рев, във втория - играхме си без проблем, хили се човека, явно аз съм причината - трябва да съм там. Имали ли сте такива периоди и как минават те? Нещо което сте научили че върши работа , някакъв трик , незнам. На мен не ми пречи, знам че като порастнат ще искаме да се върнат тези моменти, но ако става въпрос за страхове как да ги преборим. Благодаря Ви майчета.
. Аз направо се побърквам при мисълта, че има и такива периоди, но няма как.
. Абсолютно същата ситуация изживяваме и ние. Вече обаче детето ми започна да плаче от други хора, при положение, че е много общителна (май трябва да кажа "беше" много общителна 
) и така се вкопчва в мене и реве със сълзи, когато идва някой, че чак ме е страх. А ние се пробваме и с една детегледачка, та вече съм се видяла в чудо. Явно трябва да се израсне тази привързаност към майката, но е много болезнено. 