Много мислих дали да си изкажа и аз болката която ме съсипва.Но се реших-мисля че ще ми олекне поне малко.
Забременях март месец терминът ми беше за 13-ти декември.Имах една щастлива и безпроблемна бременост.Изследвания идеални абе всичко беше беше наред.Щастието пълно естествено че всичко е наред.Влязох в 9-тия месец щастието се засили естествено с предстоящото раждане.Всички доктори казваха че ще родя по рано защото бебенцето не отговаряло за 13-ти декември ами за края на ноември началото на декември.Ние естествено в огромно очакване на най щастливия ден.Края на ноември започнаха подготвителни контракции което е нормално,тоновете на бебо бяха съвършенни.Даже всички лекари ми викаха как тоновете на бебо били страхотни.На 29-ти сутринта ми падна тапата.Аз в страхотна еуфория защото това означаваше че скоро ще имаме син.Отидохме през деня на лекар той ме прегледа и каза че няма разкритие гледа ме на УЗ-всичко беше наред.Каза че ако в близките 3 дена не родя да отида пак на преглед.Да обаче на следващата нощ на 30ти цяла нощ имах леки контракции.Броях ги -но бяха некоординирани.На другия ден до обяд продължавах да имам контракции и пак бяха некоординирани.Но решихме да се обадим на лекаря и да му кажем.Обадих се и той ми каза да си вземам багажа и да отиваме при него в болницата.Ние в еуфория от всякъде ви казвам-ще се ражда вече.Отидохме прегледа ме и се оказа че съм имала долу горе към 1мс разкритие.Тръгна да слуша тоновете на бебо с дървената слушалка.Слуша слуша и нищо не каза-каза ми да се качим да ме види на ехограф.Тръгнахме за ехографа и ме гледа гледа и нищо не казва-аз го питам ''докторе какво има''.И той ми отговаря ''няма тонове''.Аз изпаднах в истерия и ужас.Не вярвах на думите му.Каза че ще ме приеме в болницата за раждане.Щели да ми придизвикат раждане.Аз попитах секцио няма ли да ми правят а той ми отвърна не било хубаво .Приеха ме в болницата-аз продължавам в същата истерия да съм и плачех непрестанно и не вярвах че малкото ми слънце няма тонове.Сложиха ми системи биха ми и диазепан за успокоение.Започнаха адски болки.Виех в болницата като куче.Доктора каза че ще си отиде до вкъщи за малко и до 2 часа пак ще дойде-каза на другата лекарка да ме прегледа и да му се обади да му каже как е положението.Тя нито един път не доиде.Аз продължавах с адските болки.Краката ми трепераха вече от болка,направо се тресях цялата от болка.Мъжът ми постоянно звънеше и ме слушаше милият как вия от болка,зтръгна да звъни на доктора и го направи на 5 ст защо не е до мен и че никой не ми обръща внимание.Той след 10 мин пристигна.Прегледа ме и аз се надявах след 6 часа адски болки да имам поне 6,7 см разкритие.Да ама не Адът те първа предстоеше.Оказа се че имам само 2 см разкритие-матката не била узряла още.Направи ми с ръка 3 см разкритие-болеше още повече.И ми каза че ще ми дадат опият от които ще поспя малко и докато спя ще продължава разкритието.Дадоха ми опиат-от там повръщане,халюцинирах,усещах как ми правеха на ръка разкритие,ровичкаха ме ,даже ме бяха вързали.Започнах да се събуждам от упоиката-попитах колко разкритие имам -отговорът беше почти 10 см.Казаха ми след малко ще родиш.Бяха изминали 12 часа .Тръгнаха напъните- напъвах и напъвах .Но понеже бебето беше доста голямо нещеше да излиза.Не искаха да ме режат ама ме срязаха накрая.Родих бебето-и като го сложиха на кантара отстрани до мен избухнах в рев-Беше толкова красив,толкова малък и безжизнен.Такава мъка преживях -това да си родиш бебенцето и да не го чуеш да плаче е голяма мъка.Толкова страдах,плачех и се чудех какво е станало че здраво бебе изведнъж няма тонове.Обвинявах се търсех отговор -но не намерих.Цялата мъка на този свят се стовари върху главата ми.Питах се постоянно защо на нас се случва това с какво сме сгрешили на този свят че бог ни наказва.Качиха ме на етажа при родилките.Настаниха ме сама в стая-но се чуваха пак по целия етаж плачът на малките бебенца.Постоянно плачех-МОЙТО БЕБЕ ГО НЯМАШЕ.Влизаха излизаха сестри и питаха къде е бебето -като ми погледнеха картонът и казваха.ААа да ясно извиняваме се.Изписаха ме 1 ден по рано от болницата защото не можех да понеса как бебенцата плачеха а аз си нямам бебче.Прибрах се вкъщи-нямаше я кошарата която толкова гласихме с огромна радост.Стаята беше пуста.Плачех постоянно-не се храних.Бях в траур.
Траурът продължава но вътре в сърцето ми.Мъжът ми нещеи да чуе за друго раждане-защото той приживя ужасът заедно с мен.Макар да не беше в болницата.Вчера се навърши 1 месец от раждането ми -адски ми е мъчно,адски ми е тъжно-сърцето ми е празно.Няма го малкото слънце.
Този месец трябва да вземем епикризата на бебо-и ми става още по мъчно.
Това беше моята история скъпи момичета.
Олекна ми но се моля на господ повече да няма на този свят такива загуби като моята.