Здравейте
Много ми е любопитно с какво чувство напуснахте България? Имам предвид първия път, когато заминахте.
Виж целия пост
Много ми е любопитно с какво чувство напуснахте България? Имам предвид първия път, когато заминахте.
с какви чувства напуснахте Бг?
- Публикувана: 4 ян. 2006, 11:45 ч.
- Последно мнение: 6 ян. 2006, 18:19 ч.
# 1
4 ян. 2006, 12:25 ч.
Не го приех като напускане, дори и сега не го приемам така. Не знаех, че ще е за по-дълго, просто така се стекоха нещата..Тогава приготвих багаж за 3 месеца, а съм тук вече 3 години. Съдба!
Виж целия пост
# 2
4 ян. 2006, 12:34 ч.
Смесени, което е нормално за мен, както всяко начало с такава крачка напред!
Бях щастлива, че ще сменя начина си на живот, хората около мен, обстановката - с 2 думи всичко ще бьде различно. Бях в сьщото време и тьжна, защото оставям най-близките си хора в БГ. Но пьк сьс сьвременните средства за бьрза и евтина комуникация не е проблем за поддьржане на постоянна врьзка, плюс и факта, че сьм на 2,5 часа разстояние от София сьс самолет и по всяко време мога да се прибера.Казвала сьм на майка ми, че ако живеех в Бургас(примерно), пак нямаше да се виждаме често
По трудно е за хората, които не живеят в Европа, чийто идване до БГ е трудно и скьпо.
Относно напускането - вратите винаги са отворени и когато поискам мога да се вьрна, стига това да е по-доброто решение за семейството ми.
Виж целия пост
Бях щастлива, че ще сменя начина си на живот, хората около мен, обстановката - с 2 думи всичко ще бьде различно. Бях в сьщото време и тьжна, защото оставям най-близките си хора в БГ. Но пьк сьс сьвременните средства за бьрза и евтина комуникация не е проблем за поддьржане на постоянна врьзка, плюс и факта, че сьм на 2,5 часа разстояние от София сьс самолет и по всяко време мога да се прибера.Казвала сьм на майка ми, че ако живеех в Бургас(примерно), пак нямаше да се виждаме често
По трудно е за хората, които не живеят в Европа, чийто идване до БГ е трудно и скьпо.
Относно напускането - вратите винаги са отворени и когато поискам мога да се вьрна, стига това да е по-доброто решение за семейството ми.
# 3
4 ян. 2006, 13:04 ч.
Mного тъжно ми беше. Изплаках си очите и имах чувството че живота свършва за мен. Пък и тогава нямаше много възможности за комуникации извън телефоните. Е-мейлът беше нещо много екзотично в България. Бях пуснала страшни връзки за да осигуря един акаунт на майка ми, който тя делеше с други хора и трябваше да ходи на определено място за да го ползва. А Интернет беше лукс до който единици се бяха докосвали. Ей какви времена бяха... и колко писма получавах... А сега няколко картички за Коледа и рождения ми ден, всичко друго минава през компютъра. Но пък за сметка на това вече избщо не съм тъжна когато напускам БГ, чувствам се все едно заминавам за съседния град.
Виж целия пост
# 4
4 ян. 2006, 13:20 ч.
аз имах олово в краката си като се ка4вах на самолета първия път, просто страх пред неизвестното, но то моето си беше авантюристи4но на4инание, но се оказа, 4е бог напред и аз след него помага 
. слу4их и на добри хора по пътя, а и се надявах да не попадна сред 4овекоядци 
. аз не се с4итам за емигрант спрямо бг, там си имам семейството и приятелите, а и много спомени. за себе си мога да кажа, 4е ако не бях жена вероятно щях да съм пътешественик,такава съм по душа, но хубаво е да има 4овек къде да се завръща. 
Виж целия пост
. слу4их и на добри хора по пътя, а и се надявах да не попадна сред 4овекоядци . аз не се с4итам за емигрант спрямо бг, там си имам семейството и приятелите, а и много спомени. за себе си мога да кажа, 4е ако не бях жена вероятно щях да съм пътешественик,такава съм по душа, но хубаво е да има 4овек къде да се завръща.
# 5
4 ян. 2006, 14:22 ч.
с никакви, не съм предполагала,че толкова време ще отсъствам от дома, нито пък съм планирала да емигрирам 
така се случи, но и нищо не се знае
Виж целия пост
така се случи, но и нищо не се знае
# 6
4 ян. 2006, 15:41 ч.
Умирах от страх! Не знаех една дума и имах 75 долара в джоба. От днешна гледна точка ми се вижда лудост, като се има предвид, че аз самата бях на 20, а детето на 14 месеца. От друга страна - Слава Богу, че така се получи.
Виж целия пост
# 7
4 ян. 2006, 21:50 ч.
Моето преживяване е може би нетипично, като гледам предишните отговори. С огромно желание напуснах България - беше точно след Жан Виденовото фиаско, родителите ми загубиха пари в банковия крах, със свръхинфлацията заплатата ми за няколко седмици стана невероятно смешна, а и в личен план беше идеалният за мен момент да се откъсна. До този момент може би наивно си мислех, че нашият "преход" ще трае няколко години, но всички събития тогава ми подействаха като студен душ. Първоначално заминах с намерение само да поработя в Близкия Изток, културния шок беше сериозен, но след това спечелих зелена карта и се преместих в Щатите. Не съжалявам за тази първа от много крачки, които съм направила в отговорността си към себе си. Липсват ми близки и приятели, но живота ми се промени коренно в положителна насока. Някои хора твърдят, че си "тежат на мястото" в България, за мен е било различно. Не изключвам възможността да се преместя обратно един ден, и сега се радвам като се връщам за ваканция, но след 2-3 седмици си искам моята къща и моето легло.
Виж целия пост
# 8
4 ян. 2006, 21:57 ч.
и моите бяха смесени
от една страна ми беше много тежко, мъчно. плаках сигурно до италия, но не си бях виждала мъжа от година и кусур, та този факт ми попиваше крокодилските сълзи
Виж целия пост
от една страна ми беше много тежко, мъчно. плаках сигурно до италия, но не си бях виждала мъжа от година и кусур, та този факт ми попиваше крокодилските сълзи
# 9
4 ян. 2006, 23:36 ч.
Аз тръгнах, за да се съберем с мъжа ми след 1-годишна раздяла. Оставих хора, които обичам, на които държа, но тръгнах с радост. Пък и да видя малко какво не й харесвате на Европата 
Обаче идеята да се върнем никак не ни е чужда и на двамата, така че още не съм "напуснала" България...
Виж целия пост
Обаче идеята да се върнем никак не ни е чужда и на двамата, така че още не съм "напуснала" България...
# 10
5 ян. 2006, 19:34 ч.
Ох, такива работи... Като се качвах на самолета се извисих в пряк и преносен смисъл. Имах чувстото, че това е свободата, ето го краят на мъките, пред мен само рози...Докато не кацнах в Украйна и не се научих да си обичам безкрайно страната, да оценявам хората си и както бях писала в една друга тема: да подхождам правилно към ситуацията.
Ваше Величество, една Ваша съименичка е имала много по-злочеста
участ в собствената си родина, така че Вашето не е толкова страшно.
Шегата настрана. Струва ми се много достоверен разказ.
Което е и най-жалкото. Да се радваме, че не сме в Украйна обаче, нали така.
Виж целия пост
Ох, такива работи... Като се качвах на самолета се извисих в пряк и преносен смисъл. Имах чувстото, че това е свободата, ето го краят на мъките, пред мен само рози...Докато не кацнах в Украйна и не се научих да си обичам безкрайно страната, да оценявам хората си и както бях писала в една друга тема: да подхождам правилно към ситуацията.
Ваше Величество, една Ваша съименичка е имала много по-злочеста
участ в собствената си родина, така че Вашето не е толкова страшно.
Шегата настрана. Струва ми се много достоверен разказ.
Което е и най-жалкото. Да се радваме, че не сме в Украйна обаче, нали така.
# 11
5 ян. 2006, 22:20 ч.
Аз нямах време да се усетя какво всъщност ми се случва, като че ли си бях полирала мозъчето и се съсредоточавах върху други грижи... Въпреки, че бяхме планирали заминаването повече от 6-7 месеца преди това. Като цяло най-много се тормозех за пътуването - беше началото на зимата, тръгвахме с кола и валеше сняг. Чакаха ни над 2200 км. После се наложи да се върнем още веднъж до София и пак обратно. Така за 2 седмици направихме 7000 км. Бях безумно изтощена. Едва, когато бях тука, започнаха грижите. Мойто пиле започна работа. А аз останах насаме със себе си и излезнаха всички страхове. От всичко най-много ми липсваше работата, мойта си! Семейството - не бих казала, много отдавна се бях отделила от тях. Приятелите - безумно страдах за тях и за скитането из планините, и че не можех да избягам на Витоша за да тичам нагоре, докато не мога повече да говоря и мисля.
Виж целия пост
# 12
5 ян. 2006, 23:23 ч.
Аз пък....изобщо не осъзнавах напълно ,че заминавам "завинаги" (както се казва) , а не на работа или на пътешествие.Не виждах по-далече от "едно пътуване" ....Не знаех как ще ми е тъжно за нашите.....това не отминава, а просто се уча да го приемам философски.От друга страна тук съм обичана , тук обичам, тук е семейството и живота ми.....не е временно....добре,че човек не осъзнава всичко из един път 
...така...Сега и от двете страни по летищата плача.....имаше една песен....".ти..сърцето ми разсече..с..половин сърце....съм вече... " Та и аз ....ами така ще е ....надявам се синът ми да говори български достатъчно добре , за да общува с нашите.....Това зависи от мен ...
Виж целия пост
...така...Сега и от двете страни по летищата плача.....имаше една песен....".ти..сърцето ми разсече..с..половин сърце....съм вече... " Та и аз ....ами така ще е ....надявам се синът ми да говори български достатъчно добре , за да общува с нашите.....Това зависи от мен ...
# 13
6 ян. 2006, 03:28 ч.
И аз като другите...тръгнах без да си мисля, че ще оставам тук за дълго...макар и да емигрирах...за това сега не мога да си го простя.Ако осъзнавах какво правя, може би никога нямаше да направя тази крачка 
Виж целия пост
# 14
6 ян. 2006, 05:10 ч.
С mеня6ти се постоянно настроения, преобладава6то бе6е все пак интереса къm непознатото, предизвикателството, тръпката, вреmе и mясто за съжаление няmа6е.
4естно казано тръгнах и с 4увство на известно облек4ение
, а за ре6ението да еmигрираmе не сmе съжелявали нито за mиг (поне засега).
Виж целия пост
4естно казано тръгнах и с 4увство на известно облек4ение
, а за ре6ението да еmигрираmе не сmе съжелявали нито за mиг (поне засега). Препоръчани теми