Дженифър Уайнър
Нищо общо (38)

37

Ела седна пред клавиатурата на компютъра в дома на госпожа Лефковиц, пое си дълбоко дъх и заби поглед в тъмния екран.

— Не мисля, че ще се справя — въздъхна тя.

— Какво каза? — провикна се госпожа Лефковиц. — Пак ли зацикли? Рестартирай го. Ще се оправи.

Ела поклати глава. Никак не беше убедена, че ще се оправи. Седеше в стаята за гости на госпожа Лефковиц, която служеше едновременно за кабинет и склад. Компютърът бе поставен върху бюро с лъвски лапи, непосредствено до тапицирано в червено кадифе канапе, чийто сламен пълнеж се подаваше на няколко места. На стената над него бе закачена препарирана глава на лос, а до бюрото бе изработената от мед и бамбук стойка за чадъри, приютила само бастунчето на госпожа Лефковиц.

— Не, няма да мога да го направя… — промълви за кой ли път Ела, но нямаше кой да я чуе. Луис и госпожа Лефковиц бяха в кухнята и режеха кейк и пресни плодове, а в дневната беше пуснат телевизорът. В момента течеше поредният епизод на „Дните на нашия живот“.

Тя написа „Роуз Фелър“, стисна очи и натисна клавиша „Ентър“, преди да се е отказала.

Когато отвори очи, до нея стояха Луис и госпожа Лефковиц.

— Гледай ти! — отрони Луис.

— Известно име — отбеляза госпожа Лефковиц.

— Как да разбера коя от всичките е тя? — попита Ела.

— Опитай някой адрес.

Ела отиде с мишката на един от подчертаните редове и натисна клавиша. Оказа се, че е попаднала на „Цветарници Фелър“ в Тусон, Аризона. Въздъхна и се върна на страницата с адреси, за да избере следващия. Този път беше отворила списъка с бракове на някоя си Роуз Фелър от Уелвил, Ню Йорк. Тя обаче беше родена през 1957 година. Това определено не беше нейната Роуз. Върна се отново и маркира следващия адрес. След минута лицето на внучка й изпълни екрана — естествено това беше снимка, правена двадесет и две години след последната им среща.

— Охо! — зяпна възрастната жена и се зачете. — Значи е станала адвокатка. — Гласът й сякаш не беше нейният.

— Не бих казала, че е толкова лошо — изкиска се госпожа Лефковиц. — Поне не е в затвора!

Ела не можеше да откъсне очи от лицето на екрана. Нямаше грешка, това беше Роуз. Същите очи. Същото сериозно изражение, същите прави вежди, които Ела помнеше от времето, когато момиченцето беше съвсем малко. Ела се изправи и се строполи на канапето на госпожа Лефковиц.

Луис седна на мястото пред компютъра и се зае да прочете текста под снимката.

— Университета в Принстън… Факултет по право в Университета на Пенсилвания, специалност търговски спорове… Живее във Филаделфия…

— Беше такова умно дете — обади се Ела едва чуто.

— Можеш да й напишеш имейл.

— Не мога — скри Ела лице в длани. — Не още. Не съм готова. А и какво да пиша?

— Ще започнеш например със „Здравей“. — Госпожа Лефковиц много се развесели от собственото си остроумие.

— Пише ли нещо за сестра й? — промълви Ела. — Къде е Маги?

Луис я погледна и топлият му поглед й подейства, сякаш бе сложил приятелска ръка на рамото й.

— Чета — отговори той. — Но нищо не намирам.

Ела знаеше, че рано или късно ще се разбере. Момичетата бяха някъде там, живееха свой собствен живот на възрастни хора. Сами щяха да решат дали да я пуснат в живота си. Можеше да им пише. Да им се обади. Но не знаеше какво да им каже.

Усети, че госпожа Лефковиц се отпуска тежко на канапето до нея.

— Ще го направиш! — рече старицата. — Хайде, Ела. Нищо няма да загубиш.

А можеше да загуби и всичко, помисли Ела.

— Не днес — тръсна тя глава. — Още не.