Escorial’s Weblog

Нека започна така. Имам две деца, които съм родила в болница. Всичко мина леко, безпроблемно и успешно според общото възприето мнение за нормално раждане. Раждания само по няколко часа. Епидурална успойка на първото и никаква упойка при второто. И двата пъти – спукване на околоплодния мехур в болницата и епизиотомия, за да не се разкъсам излишно. Възстановяване – безпроблемно и в границите на нормалната продължителност. Всичко – като по учебник. И въпреки всичко, винаги ме е преследвало странното чувство, че нещо липсва. Нещо сякаш не беше нормално. След ражданията не съм се опитвала да намеря отговор на този въпрос. Приех, че в крайна сметка резултата е здраво бебе, безпроблемно възстановяване за мен и няма какво повече да искам от това. След като за всички това е нормално и задоволително – и за мен би трябвало да бъде.

Времето си минава и ето, че 4 години след последното ми раждане аз съм отново бременна. С голяма радост и нетърпение чаках тази бременност. И малко след като разбрах, започнах да си представям раждането. Раждането на второто ми дете стана много бързо. Нямаше и два часа. Събудих се със страшно силни контракции. Докато отидем до болницата и там ме приемат – родих. Като си припомних това, изведнъж се уплаших. Казват, че всяко следващо раждане е все по-кратко и по-кратко. Ами ако сега е още по-бързо и нямам време да отида до болницата? Ами ако се роди в колата? А в къщи? Какво ще правя?

Така започнах да чета за раждане в къщи. Трябваше да съм подготвена за този изход. Трябваше да намеря колкото може повече информация, за да се чувствам до някъде спокойна с идеята, че този път може да си родя по случайност в къщи.

Следващите няколко месеца бяха много интересни за мен. Постоянно четях за раждането. И за моя голяма изенада, колкото повече четях, толкова повече откривах, че това, което чувствах като липса при другите раждания е напълно оправдано усещане. Липсваше спокойствието, възможността да се съсредоточа в процеса на раждане, любовта, излъчвана от присъствието на съпруга ми до мен, без да има чужди лица наоколо, които да ни разсейват. Липсваше моето посвещаване на този прекрасен момент, изпълнен с толкова силни физически и най-вече психологически преживявания.

Колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че мога да имам това, за което си мечтая. Мога да изпитам раждането така, както си мечтая да ми се случи. И в крайна сметка, след около 3-4 месеца вече бях убедена, че искам домашно раждане. Разликата в усещането беше огромна. В началото се страхувах от едно такова евентуално стечение на обстоятелствата, а сега съм убедена, че искам точно това.

Ето как виждам аз раждането в къщи, сравнено с раждането в болница. Когато раждах в болницата, трябваше да бъда приета, да подпиша един куп документи, които нямах никакво желание да чета с контрации на 5 минути, да ми се направи клизма, да се избръсна, да се преоблека, да се преместя в предродилната зала, която никога преди това не бях виждала, да легна на едно легло и да ме завържат с два колана за апарат, който следи тоновете на бебето. Естествено, апарата може да записва тоновете, само в определени мои позиции, така, че бях доста ограничена откъм движение. А толкова много исках да се разхождам! В последствие прочетох, че именно ходенето помага най-много за правилното наместване на бебето и ефективността на контракциите. И въпреки, че моите раждания в болница бяха абсолютно “нормални”, без излишни усложнения, аз се чувствах страшно ограничена в предродилната зала. Да не говорим за всичкия персонал, през който трябваше да премина, естествено – лица, които никога не съм виждала и странното чувство, че ужасно много ми се крещи или плаче поради силните контракции – но сякаш нямам правото да го направя, защото съм в болница, сред непознати, има си правила и “какво толкова си се ракрещяла – я гледай, другите жени крещят ли?”. Усещането беше много далечно от това, което описваха в книгите за домашно раждане – спокойствие, сигурност и възможост да правиш това, което тялото ти диктува.

Нека завърша описанието на болничните ми раждания с това, как протече и самото раждане на бебето – тогава, когато контракциите са най-силни и са буквално една след друга – трябваше да стана и да се преместя в родилна зала – там да легна по гръб на едно магаре и да започна да напъвам със всеки един напън, който усещам. Напъването изисква големи усилия. И лежането по гръб надали е най-удобната поза за това. Но, такава е практиката – всички така раждат, защо пък аз да съм различна? Дори не съм си задавала тогава този въпрос. Просто го приех като даденост.

И така – въпреки, че всички процедури, които се извършват в болницата са само за доброто на мен и моето бебче – аз усещах, че нещо липсва. Когато започнах да чета за раждането в къщи разбрах, че истината не е точно такава, каквато си мислех, че е. Оказа се, че много от процедурите, които се извършват в болницата сякаш не бяха необходими за мен. Понякога те са по-удобни за лекаря или акушерката, но не и за самата родилка. Именно от там тръгват евентуалните усложнения след това. Непрекъснатото лежане може да доведе най-малко до забавяне на родилния процес. При мен – самото приемане в болницата беше достатъчен стрес, който забави раждането. Ако не бях отишла до болницата със второто си дете – най-вероятно то щеше да се роди в къщи, много по-бързо. Но това е най-малкото. След като събрах доста информация по въпроса се убедих, че доста интервенции, които са практика в болниците са необходими за един много по-малък процент от ражданията, отколкото за процента, в който реално се практикуват. Тогава се запитах – ако всичко върви нормално, естествено и аз усещам, че е наред, има ли нужда да ходя в болница? В крайна сметка, отиваме на лекар, когато нещо не е наред, когато сме болни. Бременността и раждането не са болест. Те са най-естествения природен механизъм. Тогава защо при всяка бременност се налага лекар? А при всяко раждане – болница?

Лекарят и болницата имат своето място. В един малък процент от случаите. И слава богу, че съществуват, за да заемат своето място именно в тези проценти, когато нещо не върви. Но когато всичко е нормално, и човек се чувства добре, има ли нужда отново да търси болничната интервенция?

Именно на тези въпроси успях да си отговоря, тези последни 9 месеца, подготвяйки се за моето домашно раждане. Аз бих описала моята представа за домашно раждане така: Спокойствие, тишина, изживяване на всеки един миг от раждането. Аз лично мога да постигна това единствено и само в къщи. Там, където всичко ми е познато. Няма непознати лица, а съпруга ми и децата ми са до мен. Мога да заемам каквито пози си пожелая и да се рахождам, колкото ми душа иска. Само това е обстановката, в която съм спокойна. Когато преди 9 месеца правихме бебето – нямаше трети човек, който да седи до нас и да напътства точните движения, за да зачена. Защо сега трябва да има такъв, който да напътства раждането. Нима моето тяло не знае как да роди? Аз съм плод на природата и всичката природна мъдрост е записана в тялото ми. Просто трябва да му се доверя. До някаква степен дори да се предам и да следвам усещанията на тялото си. Всяко едно усещане – прието с много любов и позитивизъм. Моето тяло знае най-добре, кой е перфектния изход за него. То знае какво му престои и как да го постигне. Аз трябва да работя с него, а не против него. Не трябва да се опитвам да го контролирам. Трябва да му вярвам.

Именно тук идват тези “изгубени” моменти за мен от предишните ми раждания. Аз просто не можех да се отпусна, за да ги усетя. Не можех да се отпусна до толкова, че да следвам тялото си. Вярвах на някой друг. Някой друг беше поел отговорността за мен, а аз с готовност я бях преодстъпила. Раждането в къщи е преди всичко отговорност. Отговорност, която никой друг няма, освен самата раждаща. Вярвам, че в някои болници може да се роди активно и до някаква степен нещата да се припокрият. Но тогава се губи момента, в който няма нужда да напускаш собствения си дом, за да добавиш към него. Раждането е процес както за майката, така и за бебето. Ако майката е под стрес, тогава и бебето страда. Как би изглеждало нашето общество, ако всяко бебе идва на този свят, родено под стрес? А как би изглеждало, ако всяко бебе идва със спокойствие и обградено с любов? В болницата, след като се роди бебето – веднага се прерязва пъпната връв, то се претегля, мери, капят му се капки в очите, бие му се инжекция, къпе се и се преповива, преди да се подаде на майката. В България даже има практика бебето да седи отделено първите два часа след раждането в друга стая. А в къщи – бебето веднага може да полегне на топлата кожа на майка си, която му дава невероятното усещане за сигурност. Контакта между кожата на бебето и майката веднага след раждането е толкова важен, че не може да бъде заместен от нищо друго. Това е разликата между бебето родено в стрес и бебето, родено с усещането за сигурност. Аз избирам втория вариант.

Естествено, има още един въпрос, който всеки един в моята ситуация би си задал. Какво ако се появи проблем по време на раждането? Много от информацията, която прочетох за раждане в къщи съдържаше и статистики, които показват, че именно такова раждане е с най-нисък процент усложнения и проблеми. Но все пак, има един малък процент, в който нещата може да не вървят така, както сме очаквали. Именно затова, аз се подготвям за всеки един възможен изход. Ако се наложи – ще се обадим на бърза помощ и ще отида в болница. Но основното ми намерение е да си остана в къщи, ако всичко върви добре. Вярвам, че собствения дом е най-доброто място за раждане. Мястото, където биха възникнали най-малко усложнения, именно поради спокойствието на родилката.

Знам, че това е мой избор. Мой и ничий друг. Така, когато започнах да чета за домашно раждане, започнах да говоря и със съпруга ми за това. Разказах му за своите намерения и бях готова да получа всякакъв отговор от него. Но бях сигурна в себе си, че дори и да няма кой да ме подкрепи – това е моят избор и държа на него. Не му беше лесно да приеме идеята. Започна и той да чете повече по въпроса. И въпреки, че все още е убеден, че болницата е по-сигурното място за раждане, именно заради този минимален процент с усложнения – знам, че ме подкрепя напълно и е готов да ми помогне, да бъде до мен във всеки един миг, свързан с появата на третото ни дете. Вярвам в него и в искреното му желание да даде всичко от себе си. Въпреки, че това не е негов избор – той предпочита да ме подкрепи.

Трябваше да говоря и с децата за раждането. Исках те също да знаят за плановете на мама. Обясних им как си представям събитието и това, че искам да се случи у нас. Показвах им филмчета, четохме книжки за бебета, дори дойдоха с мен на един от стандартните прегледи на ехограф за да видят бебето. Не знам до каква степен успяват да си представят раждането, въпреки, че гледахме един филм, който проследява и показва десетина различни раждания в доста подробности. В крайна сметка, едното дете изяви желание да не присъства на раждането и ще се съобразим с това. Другият бъдещ батко каза, че иска да види раждането. Мисля, че направих каквото можах за да ги образовам и подготвя за събитието, до колкото техните години ми го позволяват. Те са на 4 и 5. И вярвам, че ако децата са добре подготвени, а родителите им спокойни, за тях присъствието на раждане няма да е травма, а точно обратното – прекрасен урок относно тези естествени природни механизми.

Мечтая си за моето активно раждане в къщи, необезпокоявана от излишни процедури и непознати хора. Нямам търпение да споделя любовта си с това малко създание, подритващо в корема ми. Да му предам мъдростта на природата и така да го науча да й вярва, а не да се опитва да я контролира. Да го науча, че всеки един избор е невероятна отговорност, която избиращия поема и никой никога не може да му я отнеме.

С нетърпение очаквам момента, в който ще мога да насладя на всяка една контракция, имаща за цел да доведе на този свят още една жива душа. Жива душа, родена от любов.

От известно време имах нередовни болезнени контракции. Може би около седмица продължи периода, в който контракциите се появяваха оснвно вечер, бяха силни и леко болезнени. Всяка вечер се надявах, че може би тази ще е вечерта, в която ще родя. И всяка сутрин се събуждах без никакви контракции. При поредния преглед разбрах, че имам 3см разкритие. На следващия ден вечерта от мен изпадна доста голямо слузесто парче, което реших, че е слузестата запушалка на входа на матката. Четох, че е много вероятно да се роди до 3 дена след като тапата падне и много се надявах, че ще е така. Вече много ми се раждаше и не ми беше интересно повече да съм бременна. Но три дена си отминаха и нищо не се случи. Все същите по-силни контракции вечер, но нередовни. След няколко дена отново бях на преглед. Този път имах 4-5см разкритие, а докторката каза, че лесно го разпъва до 6см. Реших, че може да направим отлепването на околплодия мехур, за което тя ми говори още предния път. Това би трябвало да предизвика раждането, ако бебето е готово да излезе. Главата беше доста ниско вече, а и аз бях готова да раждам. Тя направи отлепването, без аз да усетя каквато и да е болка. Отидохме си в къщи и аз зачаках. След около час се появиха ритмични болки, които до час след това станаха на 3-4 минути. Но не бяха много силни и аз не се чувствах така, че ще раждам днес. Въпреки всичко се обадих на Калин и той се прибра от работа веднага. Обадихме се и на дулата да дойде. Тя каза, че ще бъде при нас до един час. След час и тримата бяхме у нас, но болките се разредиха и стана ясно, че няма да е днес. Вечерта си легнах леко разочарована. Следващия ден мина без нещо по-различно да се случи. Отново почти нямах контракции целия ден. Вечерта празнувахме рожденния ден на Калин. Беше приятно – само ние четиримата и бебето в корема. Легнахме си към 23:00. Малко преди това, отидох до тоалетната и видях, че от мен тече гъста слуз с леко червеникав цвят. Зачудих се дали може да е отново тапата. Не бях сигурна. Усещах бебето да мърда непрекъснато, така, че не се притесних и заспах спокойно.

В 2:50 се събудих от контракция и желание да ходя по голяма нужда. Отидох до тоалетната и се върнах спокойно в спалнята. Легнах си, но след 20тина минути отново имаше контракция. Доста силна. И по-различна от останалите, които имах досега. Все пак реших да изчакам и да видя как ще се развият нещата. При следващата контракция, след около 15 мин, отново имах желание да ходя по голяма нужда и отново ходих. Последва нова контракция след 15мин. И отново желание да се изходя. Така мина около час, а контракциите станаха сякаш малко по-силни, защото не можех вече да се отпусна и определено не ги понасях ако бях в легнало положение. Събудих Калин и му казах, че май ще раждаме днес. Той стана и въпреки, че още много му се спеше, при всяка една контракция ставаше с мен и заставаше с гръб към мен, седнал на леглото, така, че да мога да се облегна напред върху него. Така болката се понасяше. А и ми беше много приятно да усещам кожата му. Така мина още около час, а контракциите бяха станали на 10 мин една от друга. Реших да се обадя на дулата. Обадих и се към 5:00 и тя ме помоли, когато станат на 5 мин контракциите, да и се обадя отново. От 5 до 6 контракциите продължиха и станаха на 5-6 мин една от друга. Обадихме се отново на Джесика и тя каза, че до час ще дойде. Обадихме се и на Галя, за да дойде да гледа децата. Започнахме да приготвяме нещата за раждането. Сменихме чаршафите и постелихме непромокаеми чаршафи под памучните. Приготвихме крокпота да затопля вода за компресите на перинеума. Извадихме всички необходими принадлежности за бебето – одеалце, щипките и ножицата за пъпната връв. Минаваше 6 часа. След около половин час децата станаха. Помолих Калин да ми направи ваната. Той вече я беше изчистил и докато я пълнеше с вода, аз си взех душ. По това време, около 6:30 контракциите бяха станали на 2-3 мин една от друга. Под душа обаче ми беше толкова приятно, че позабравих за малко за тях. Влязох във ваната и водата така ме отпусна, че щях да заспя между контракциите. Искаше ми се да си почина малко, чувствах се уморена, но усетих, че контракциите се разреждат и отново станаха на 6-7 мин. Реших, че е по-добре да изляза от водата, за да не се забавя раждането. Излязох, облякох си хавлията и седнах на дивана в хола. Децата бяха там да закусят и за известно време, до към 7:00 се разсейвах с Марти между контракциите като си подхвърляхме един балон. Точно тогава котката взе че скочи във ваната и се наложи Калин отново да я чисти и да я пълни с вода. Галя вече беше дошла, а Джесика дойде около 7:10. Контракциите ставаха все по-силни и отново бяха на 4-5 мин. Преместихме се в спалнята, където аз се разхождах между тях, а при всяка една се подпирах на един куп възглавници върху масата. Джесика ми правеше масаж на таза при всяка контракция и това определено ми помагаше да се справя с болката. Въпреки всичко, към 8:00 вече се чувствах доста изтощена и много ми се искаше да си почина. Ваната беше готова и аз реших да вляза отново, като си мислех, че от водата ще се унеса пак между контракциите и ще мога по-пълноценно да си почивам. Влязох във водата и застанах леко наведена напред, така, че корема да е целия вътре. Седях на петите си, облегната напред на едната страна на ваната. Това беше позата, в която болката беше най-малка. Между котракциите се отпусках изцяло напред и се опитвах малксимално да съм отпусната, за да си почина по-добре. Контракциите за почнаха да стават много интензивни, на 2-3 минути може би. Малко след 8:30 Дани тръгвапе за градина и дойде до банята да ми каже чао. Успях да му се усмихна и да му кажа чао и аз. След това вече нещата се развиваха много бързо. Болката беше доста силна и единствения начин да се справя беше да я вокализирам. Нещо като много силни стонове. Помислих си – ако бях в болницата сега щях да поискам упойка. Следващата контракция беше много силна и в главата ми се въртеше: Колко още ще продължава така? Няма ли да направиш нещо да спреш тази болка? Моля те, не ме мъчи повече, уморена съм! Говорех на някой, и аз не знаех точно на кой. И тогава, той наистина направи това, за което го молех – със следващата контракция усетих невероятен напън. Напънах се заедно с него – най-накрая да свърша и аз малко активна работа! Тогава усетих как околоплодния мехур се спука. Погледнах надолу, във водата и видях малки бели късчета да пуват наоколо. Казах си – това е, водите изтекоха. Секунда след това имах огромно желание да ходя по голяма нужда отново. За съжаление не успях да се сдържа и водата около мен се замърси. Въобще не ми се излизаше от водата и питах Джесика – трябва ли да изляза? Тя каза, че е хубаво да изляза от водата. Тогава събрах невероятни сили и воля да се надигна и Калин и Джесика ми помогнаха да отида до спалнята. Качих се веднага на леглото и се облегнах напред на голямата топка, седейки на коленете си. Беше ми много удобно да седя прегърнала топката. Последва напън. Бях толкова въодушевена от него, че напъвах със всички сили, въпреки, че през цялото време в главата ми се въртеше: не трябва да напъвам, ще се разкъсам. Веднага след това, обаче си мислех – искам да напъвам, харесва ми да напъвам, искам вече всичко да свърши. Нямам търпение. Усетих как главата се придвижи надолу и сякаш леко се подаде. Попитах Калин – виждаш ли главата? Той каза – Да, вижда се малко. Сложих си ръката да я погаля – беше мека и слузеста. Погледнах в огледалото зад мен и видях как се подава около една четвърт от нея. Веднага след това, след като завърши напъна главата се прибра. Казах на Калин – Прибра се, а той: Да, прибра се обратно. Джесика попита Калин: “Изми ли си ръцете, за да хванеш бебето?” Усетих как ми слагат топлите компреси на перинеума. Последва напън и аз отново имах огромно желание да напъвам, въпреки, че здравия разум ми напомняше, че не трябва. Напъвах. Силно. Колкото можех. Силата на напъна, който усещах беше невероятна. Харесваше ми това усещане. Исках всичко да приключи възможно най-скоро. Усетих пареща болка нагоре, към уретрата. Заедно с това усетих как главата се показа толкова, че повече нямаше как да се върне обратно. Погледнах в огледалото и видях, че главата се беше подала до половината. Джесика каза: Ще те намажа с малко от олиото. И аз усетих как го направи. Със следващия напън главата излезе и Джесика каза: Спри да напъваш. Погледнах назад и видях главата да се подава цялата. Джесика явно проверяваше за пъпната връв около врата на бебето. След секунда каза: Добре, хайде напъвай. Напънах и телцето на бебето се изхлузи от мен. Беше приятно усещане. Тогава чух: “Обърни се да видиш бебето си!” Обърнах се веднага инстинктивно хванах пъпната връв. Оказа се, че е два пъти омотана около врата на бебето. Размотах я, а Джесика и Калин сякаш бяха изненадани да видят, че е омотана около врата. След като я размотах, главата на бебето веднага промени цвета си от лилава на розова и бебчо проплака хубаво. Усещах, че всичко е наред. Беше 9:24. Обхвана ме невероятно щастие, когато гушнах бебчо. През цялото време, през всичките 6 часа и половина, и за миг не съм усетила страх или съмнение, че нещо не е наред. Бях невероятно спокойна. Минутки след това Галя се беше върнала за да вземе храната на Дани за градината и дойде в спалнята за да ни види с бебето. Бях толкова щастлива да и го покажа. Бях горда със себе си и ме обзе невероятна еуфория. Преместихме се в другата част на леглото и се облегнахме на възглавниците, съзерцавайки бебчо. Аз само повтарях: Виж колко е красива! Невероятна е! Толкова е сладка. Опитах се да й дам да суче, но тя нямаше голямо желание. Седях така и си я гушках. След около 15 мин Джесика каза, че пъпната връв е спряла да пулсира и ако искаме може да я прережем. Тя и Калин взеха щипките, сложиха ги и Калин я сряза. Бебчо не реагира изобщо. Помолих Джесика да погледне дали съм се разкъсала и се оказа, че съм се разкъсала нагоре, към уретрата. Налага се шевове. Трябваше да отида до болницата. Не беше спешно, така, че реших ме да изчакаме плацентата да излезе и тогава да отидем. Калин беше взел бебчо за малко и се разхождаше с нея около леглото. Погледнах ги и казах: Ще се казва Карина. Казах го и на Джесика.

След час плацентата все още не беше излязла. Опитах се да напъвам за да я извадя, но не се получаваше. А и не напъвах много силно. Не бях сигурна дали е добре да напъвам силно, да не би да получа кръвоизлив. Беше ми страшно приятно и спокойно да съм си у нас. Тишина и спокойствие с бебчо. За съжаление плацентата така и не излизаше и реших да се обадя на болницата. Говорих с тях и те ми казаха да отивам при тях веднага. Обадих се на 911 и им обясних ситуацията. Те пратиха линейка и след около 30 мин бяхме в болницата. Там ни чакаха готови. Веднага ме приеха и ми сложиха системи, ако се наложи кръвопреливане. Обясниха ми, че първо ще опитаме да извадим плацентата, докато аз напъвам и ако така не се получи, ще се наложи да ми сложат пълна упойка и да я извадят ръчно. Този вариант хич не ми хареса, така, че започнах да се напъвам доста силно, за да излезе. Докторката беше невероятна – много любезна и приятна. Нито за миг не съм чула критика или нещо подобно за това, че съм решила да раждам в къщи. След няколко напъна, плацентата излезе и беше здрава и цяла. Аз дори и не кървях толкова, колкото докторите очакваха. Казаха, че всичко е наред и ще започваме със шевовете. Имах доста нестандартни разкъсвания и се наложиха 7 шева. Понеже разкъсванията са нагоре, към уретрата, ме предупредиха, че много ще ми щипе, когато ходя по малка нужда. За мое огромно учудване и радост, след 3 часа, когато отидох – имаше съвсем леко парене. Чувствах се прекрасно, имах сили и въобще не ми се седеше в болницата. Докторите се съобразиха с това и ме изписаха 4 часа след като ме бяха приели. Прегледаха мен, бебето и казаха, че според тях всичко е наред, няма повод за притеснения, така, че мога да си ходя.

Към 18:30 се прибрахме в къщи и децата с нетърпение се хвърлиха към вратата да видят бебето. Бяха много щастливи и казаха, че е много красива. Цяла вечер след това се суетиха около нея и много я харесаха. Всичко, свъзано с бебето им е много интересно, искат да я гледат как яде, да видят как сменям памперса, да й кажат лека нощ. Аз се чувствах доста добре, въпреки, че за целия ден бях изяла само един банан. Успях да изчистя всичко останало от сутринта в спалнята и към 21:00 всички бяхме по леглата, щастливи и доволни.

Следващите няколко дена направо летях от щастие. Имах невероятно много енергия. Не можех да се нагледам на Карина. Толкова беше красива. Само това, че я съзерцавах ми даваше сили. Тя беше много спокойна. Най-спокойното бебе което съм виждала. Кърменето вървеше перфектно и нямахме повод за никакви притеснения. Всички познати и роднини се интересуваха и звъняха у нас и аз с удоволствие говорих с тях и им обяснявах как е минало всичко.

Възстановявах се с много бързи темпове. Кървенето ми много бързо намаля драстично, а корема се прибраше също много бързо. 6 дена след раждането успях да си обуя дънките, които носех преди да забременея.

Сега, когато пиша това, седмица по-късно – се чувствам като във вълшебна приказка.

Това беше най-прекрасното раждане, което можеше да ми се случи.