ТИ ДОРИ НЕ РАЗБРА
Ти дори не разбра
защо си отивам.
Може би - просто каприз,
просто - женска игра?
Ти нищичко не разбра.
Аз ти бях само неделна почивка,
само радост на дребно -
някаква малка потребност -
като цигарата,
като чашата вино,
като книга с красива корица.
Много исках и много ти давах.
Ти, по-малкото си избра.
Върви. Можеш всякъде да го получиш.
Просто друга марка цигари,
неделя с нова програма,
друг етикет на бутилката.
Но ти си още в мен,
като дъх замайващ на билка,
като горчивина на пелин...
И защо те обичам още?
Просто съм си такава.
И кой знае защо -
теб съжалявам.
ЧУВСТВА
Има чувства, леки и неуловими
Като дъха на снега, на мъзгата.
Те се разпръскват, преди да си им дал име,
Но ти помниш смътно аромата им.
Има чувства, гъсти като смолата,
Дето капе под брадвата на дърваря.
Те лежат векове под земята
И се превръщат в камъни кехлибарени.
Има чувства, горчиви като пелина,
Чувства – ярки като светкавици нощни…
В черупките на словата застинали,
Те и след мен ще живеят още.
Нека бъда твоята есен
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека, нека да бъда твоята есен.
Нека да бъда твоята есен -
ще тежа във ръцете ти златна и зряла.
Ще се стича в сърцето ти моята сладост
и кръвта ти ще стане вино есенно младо.
Дрехата си ще ти постилам
като златна шума.
И укротена и немилвана
аз до теб ще лежа безшумно.
Не можах да бъда твоята пролет -
друг окърши клоните нацъфтели.
Не можах да бъда твоето лято -
друг се къпа в реките горещи и бели.
Няма да минат пролетни мълнии
и юлски горещници няма да има
с кротка нежност ще те изпълня
с ябълков дъх и с нещо без име.
Не можах да бъда твоята пролет.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека, нека да бъда твоята есен.
Не можах да бъда твоето лято.
Нека, нека да бъда твоята есен.
ЧАЙ ОТ МАЩЕРКА
Ще дойдеш през една голяма зима,
когато всички страсти са изстинали,
когато в стаята ми тихо свети
отблясъкът студен на снеговете.
Ще сложа, знаеща и мълчалива,
пред тебе чаша чай -
от оня, дивия,
от мащерка, откъсната през юли...
И гръм ще падне,
звездопад ще те забрули
и ти ще се свлечеш задъхан
в оная, жарката трева, с пчелите мъхави,
със меденото, ароматно дъно,
в която двамата потънахме,
потънахме...
Ще се разсее сребърната пара
и пак ще светнат
преспите на януари...
Когато те изпращам до вратата,
кажи:
"Благодаря. За топлината."
***
Човек трябва да бъде така богат,
Че след всяка загуба да му остават
Още скъпи неща в този свят:
Една работа, която да го поглъща,
Една песен, изпята от сърце,
Едно дете, да го чака в къщи..
Но ако всичко е вече загубил,
Ако нищо не чака от новия ден,
Ако не може да люби –
Той ще умре като ствол обгорен.
ЦЕНАТА НА ДОВЕРИЕТО
Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали -
И пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.
***
Ако думите падаха
И никнеха във пръстта –
Щеше да има ливади
Там, откъдето сме минали,
Щяха цветя да растат
Там, където сме спирали…
И само билка една,
Горчива и бял,
Щеше да разцъфти
Над раздялата.
ХУБАВО Е ВСИЧКО ДА СВЪРШВА НАВРЕМЕ
Хубаво е всичко да свършва навреме –
Да напуснеш рано огнището,
Преди огънят да е станал на пепел;
От трапезата да станеш рано –
За да не събираш после трохите;
И да отвърнеш очи,
Преди другите очи да изстинат.
Не обичам да гледам сухи цветя
И празни чаши…
Не ме докосвай никога без обич.
РОДЕНАТА НА ПРАГА
Каквото и да ме правите,
Накъдето и да ме теглите –
Все такъв ще ми е нрава.
На одъра мама ме е родила,
Но аз мисля, че е било на прага
Или сред поле, на кръстопът.
Затуй всички посоки ме привличат,
Затуй съм и отсам, и отвъд.
Обувки с тънки токчета обичам
И звънки тротоари,
Обичам неонови барове
И булеварди шумни.
И боса да стъпвам обичам
По трева, по пясък, по шума;
И такава работа да върша,
Че силата ми да играе
И слънцето да ме прегръща.
Само да има пътуване –
Грабвам дрехата,
На стъпалото скачам.
А през нощта детето си сънувам,
Роклята си в къщи окачвам…
Сигурно съм на праг родена!
Затуй две жени се бият в мене,
Две времена на две страни ме викат.
Не може ме оправи никой…
***
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене –
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи –
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”
***
Искам да те имам целия:
Да са мои
Всичките двадесет и четири часа
В твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
Сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
Мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
И като след бой да се предам
На победителя.
Искам да те имам целия:
Все едно
Дали си винаги със мене,
Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
- По-малко не мога.
***
Всяко цвете,
Всяка тревичка жива
Са обърнати към небето –
Беззащитни и доверчиви.
Протягат се листите
Като длани,
Разтваря се цветът
До сърцевината:
Да поемат росата чиста,
И дъжда, и топлината,
И ласката на ветровете –
И всичко, което им праща
Доброто небе,
Небето.
И когато от облака черен и страшен
Градушката забие –
Те нямат време да се уплашат,
Няма къде да се скрият.
Протегнали малки длани,
Беззащитни и доверчиви,
Те падат смачкани, покосени,
Неразбрали, че ги убиват…
… Като цвят се обръщам към тебе,
мое неме,
разтварям се до сърцевината:
Ако искаш, дай ми обичта и добротата си,
Ако искаш –
Удари ме в самото сърце,
Щастливото,
Преди да разбера, че ме убиваш…
***
Не съм ограбена, опустошена,
Нима се свършва огънят,
Защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
Защото някой ожаднял е дълго пил
И тръгнал си, нехайно е свалил
Във кладенчето камъни и листи?
Избистри се душата ми,
Изтласка
мътното и гнилото.
И бликат пак водите ласкави
С предишна сила.
Не се прощава.
Но се надживява.
Ако на тоя свят
Са вземали от тебе –
Значи си богат.
А взелият е беден.
СПАСЕНАТА
Идвам при тебе като след бедствие,
Приеми ме под стряхата на обичта си!
Облечи ме с достойнство,
Нахрани ме с увереност,
Сгрей ме с дъха си – като пчелица,
Измъкната от пороя.
Идвам при тебе гола и боса:
Изгоряха младите ми години,
Изгоря цялото ми имане…
Излязох от огъня без нищо –
Само очите си изнесох,
Само ръцете,
Само туптенето на сърцето…
Идвам при тебе – жива,
Обгорена от пламък и жарава,
Ще ме приемеш ли такава?
***
Ти си ми вълшебно огледало.
В теб се оглеждам от глава до пети,
Цялата,
И се виждам невиждана:
От очите ти – посребрена,
От устните – позлатена,
От ръцете ти – като царица накичена,
Омагьосана.
Обичана.
Аз съм ехото, скрито в гората.
Ти си в мен, уловен и повторен стократно:
Въздъхнеш,
Засмееш се тихо,
Продумаш –
А аз те подхващам звънливо и шумно,
Затрептявам със теб като сребърен ручей
И вече съм песен,
Твое съзвучие.
***
Една бяла свещ,
свещ наречена Надежда!
Ти щедро я сложи
в моето сърце,
като в свещник...
Бавно се стичат
белите восъчни капки...
догаря свещта...
колко бързо...
но все още се крепи
болното пламъче...
Ще ме оставиш ли
на тъмно?...
ВЪЗРАСТИ
Тя на поглежда нищо край себе си,
Не вижда къде стъпва.
Една чиста вълна я носи на гребена си,
Сърцето й е напъпило.
Очите й от очите му не се отделят –
Предизвикателни и покорни,
А пръстите им се преплели
Като жадни корени.
... Тя познава само ласката на гласа му
(а той може да бъде като плесница рязък),
тя пие задъхана обичта му само
(а не знае стипчивия вкус на омразата)...
***
Не съм ограбена, опустошена,
Нима свършва огънят,
Защото някога е грял?
Нима пресекват изворите чисти,
Защото някой ожаднял
Е дълго пил
И тръгнал си, нехайно е свалил
Във кладенчето камъни и листи?
Избистри се душата ми.
Изтласка
Мътното и гнилото.
И бликат пак водите ласкави
С предишна сила.
Не се прощава.
Но се надживява.
Ако на тоя свят
Са вземали от тебе –
Значи си богат.
А взелият е беден.
***
Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...
ПРАЗНИКА НА ЧУВСТВОТО
Не ми носи подаръци и рози,
Не ме въвеждай в светнали зали,
В градини и катедрали –
Всичко ще е напусто,
Светът ще е делнично грозен,
Ако го няма
Празника на чувството.
Искам,
Когато вървим по улиците познати,
Ти да ме водиш за ръката
Като в сватбено шествие
И есенните тротоари
Да постилат пред невестата
Листи – рубета и пендари...
Искам да седнем край простата маса,
Да разрежеш хляба –
За тебе, за мене –
И това да е прекрасно
Като жертвоприношение...
***
Тихо
В живота ти се втъках
Нишка по нишка,
Незабелязано,
Ала така,
Че ако поискат да ни разделят,
Трябва целия да те разнищят
Или с нож да ме отсекат...
ТИ
Ти не си просто този,
Когото обичам –
То е толкова малко.
Аз те белязах
Със тежко отличие:
Да не бъдеш никога жалък,
Дори когато си победен;
Да знаеш това,
Което и аз не зная;
Да бъдеш по-умен от мен;
Да си втурваш в света
Като в голяма вода
И да го преплуваш до края;
Небето с плещи да удържиш,
Когато над мен се събаря,
И пак силата ти да не ми тежи –
Да си въздух,
Когато криле разтварям!
Нека някой ме мрази,
Нека други да ме лъже,
Нека ме предаде приятели –
Само ти,
Ти да си длъжен
Да си истински, като злато.
Със съвършенство аз те наказах,
Върху вярата си те разпънах...
Ти,
От мойта любов белязания,
Върви, без да се препънеш!
***
Не ме е страх от младите момичета,
От хубавиците не ме е страх –
Ти мен обичаш,
Мене си избра,
Направи ме прекрасна и единствена.
Започва
Най-дългият ми женски ден:
Трепти, шуми душата ми разлистена,
Светът е бистър и успокоен...
Когато
Времето ни отсече до корен,
За да ни хвърли във пещта –
Като два пламъка ще излетим нагоре,
Преди да станем
Мрак в нощта...
ОБРУЧЕНИЕ
Ти не ми сложи златен пръстен
Като халка на птица белязана.
Аз не мога да се откъсна
От ръката ти желязна,
А аз не мога да ти избягам,
Да те излъжа на мога –
И все към тебе посягам,
Като дете към огън.
Дали ми даде омайно биле?
С вълшебна вода ли ме напръска?
- Сияе твойта любов и сила
край мене като венчален пръстен...
БЕЗСМЪРТИЕ
Нашата обич няма дом
С тежки врати,
С ключалки и щори –
Вместо стряха ми даде ти
Един свят просторен.
И ни приемаше тая земя
Със нежност няма
И навсякъде ставаше “у дома”,
Щом бяхме двамата...
Може би ние няма и да умрем,
Както умират другите хора:
Просто, дори без да разберем,
Във света ще се разтворим
Като дъх, като нежен звук...
И вече няма да ни има.
И ще бъдем тук –
Под стъпките ни незрими
Ще се люшкат диви треви,
Ще излъчват странен дъх цветовете.
Както винаги – заедно ще вървим,
Само че слънцето
През нас ще свети...
***
Не ме принуждавай
Да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
Не искам малкото.
Не ме прави крадла –
Прави ме кралица!
Ще умра без небе –
Не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
Къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
Аз съм от тия,
Дето са твърди –
И много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
На страхливите.
Не ми давай нищо
Наполовина!
Аз слагам глава
Под мойта любов –
Като под гилотина.
ЕРОЗИЯ
Времето стрива планините на пясък.
Пресекват водите.
Изгнива желязото.
Как ще оцелее топлината на ласката,
Чувството как ще опазим?
Аз го крепя като съд препълнен,
Като тънко стъкло,
Като дете беззащитно.
А над главата ми падат дните-мълнии –
Ослепяват очите,
Оглушават ушите ми...
И един ден ще те погледна празно,
И един ден ще те докосна с безразличие.
Знам, че изгнива дори желязото!
Мълчи.
Обичай ме още,
Обичай ме!
НЕЖНОСТ
Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи...
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –
И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен...
Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –
От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра...
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.
***
Като пръстен, изтънял от носене,
Меко свети старото ми чувство.
Мълчаливо го докосвам с устни –
Прошка да изпрося.
И виновна,
И нетърпелива
Паля огъня на нова клада.
Винаги е тъй –
Или ранени падаме,
Или ние някого убиваме...
ПЪЛНОЛУНИЕ
По стените бели скачат
Сенки на дървета –
Или сенки на ездачи
Под луната светла?
А небето – голо, голо,
Звънко и тревожно...
В нощ такава, без да молиш,
Става невъзможното.
Пътища съвсем безлюдни
Светят калайдисани...
Някой някъде е буден
И за тебе мисли.
ДВУБОЙ
Обичам крехкото приятелство
Между жена и мъж:
В подмолите на мозъка
Помръдват перки гъвкави желания;
И нежността, изпусната, се стрелва изведнъж,
Но спира до очите,
До устните сковани.
Като във тайно силово поле
Са скрити, защитени двамата:
Той я почита.
Тя му вярва.
Сладостно-солен
Е върху устните вкуса на битката им няма...
Защото в техния, привидния покой
Звънят сигнали, светват радиации
И дават смисъл друг
На думите, които казва той,
И миглите и трепкат, сякаш дават тайни знаци...
Стрелката, стигнала червената черта,
Във хладно равновесие замира.
Той я почита.
И му вярва тя.
И пак се дебнат в свойте тъмни вирове...
***
Жената, която обича и е обичана –
Тя носи край себе си меко сияние
Като ореол,
Тялото й излъчва тънкото ухание
На пролетен ствол;
Ръцете й пеят със всяко движение,
Милват целия свят;
Тя с пчели и пеперуди е обкръжена
Като меден цвят...
Жената, която обича и е обичана.
Тя може само да трепне с ресниците си –
И преспите се топят,
И покълва камъкът,
И изпуска ножа десницата...
И светва светът.
***
Как ли ни се смеят
Тия, късополите,
Тия, дългокраките!
Гледаме се дълго,
Тайно се докосваме,
Гузно се оглеждаме,
Ако се целунем,
Скитаме като замаяни
В нощ на пълнолуние...
И писма си пишем
Пълни с думи ласкави,
И сме се подписали
Във снега и в пясъка,
Крили сме за спомен
Листи жълто-алени...
Сигурно сме смешни
Като изкопаеми
В тоя век на разума
И на лунни полети –
Как ли ни се смеят
Тия, дълкокосите,
Тия, късополите!
И не знаят, бедните,
Колко ни е хубаво
Да сме несъвременно,
Старомодно влюбени...
***
Зная, че чувството не е вечно.
Но паметта е по-дълга от чувството.
Твоето бягство ще е напусто –
Аз съм в теб като в камък изсечена.
Където и да идеш, с когото и да бъдеш –
Ще те ударят нечакано, като мълнии,
Минали мигове, с мене препълнени.
Да ме помниш ти си осъден.
Смешен жест, дума, цвете, извивка на устни –
Ти не знаеш с колко нишки си вързан.
Аз не моля.
Нито пък бързам.
Нежно плета свойта мрежа изкусна...
ЖИВОТ
Всяка наша вечер, и най-хубавата,
Все еднакво свършва:
Ти си тръгваш.
Нишката се скъсва грубо.
Клончето се скършва.
Седя в опустялата стая –
С ненужни ръце, с празни зеници.
И завиждам зло и отчаяно
На всяка,
И най-простата женица,
Която подава на мъжа си пешкира,
И ризата, от ръцете й изпрана,
И за нещо се смеят,
За нещо препират,
И заспиват редом,
С дихание чисто и равно...
В такъв час
душата ми яростна възроптава
срещу теб, срещу нашата обич мъчителна,
срещу целия свят...
Разсъмва.
Жените тихичко стават.
И не мен, и не мен
Срещат сега очите ти...
ДРУГАТА
Тя е първата.
Тя е правата.
Тя деца ти е родила.
Ще я помоля кротко тогава:
Разреши ми да го наричам “мили”,
Да крада погледа му, късата ласка,
Да го чакам от теб по-търпеливо
И над призрачно царство да властвам –
Самозвана, тъжно щастлива.
Позволи ми и аз да съществувам –
Когато му трябвам, да ме има.
Аз честно си плащам:
Със тайно тъгуване,
Със самотност,
Със гордост ранима...
Просто:
Кесаревото – кесарю, божието – богу.
(А сърцето ми вика:
не мога вече, не мога!...)
***
Ще ми дотегнат един ден
Всички хлъзгави страхове,
Лъжи,
Мълчания –
Ще ги тръсна като паяжина от мен
И ще кажа ясно, отчаяно:
Е, добре, аз го обичам!
Имате ли въпроси?
И ще свърши всичко.
От просто по просто.
Ще се хванем след туй ръка за ръка
И ще отидем там,
Където се почва отначало.
И всичко би станало точно така,
Да не бяха ония удивено печални,
Безпомощно зли,
Вцепенени
Очи на жена...
Ти тежка роля ми даде, мили:
Да крепя на дома ти крехката тишина,
Да съм – и да не съм...
И да се правя на силна.
ОПИС НА ВЕЩИ
Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща –
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.
Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше “Мили.”
И: “Възразявам. Не съм съгласна.”
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже – половината живот заключен...
Намерихме стари билети –
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях – че се връщам.
До ново отплуване.
... и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.
Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.
***
Не мога като злато да те заровя,
Като пръстен на ръката си да те нося,
Пия с виното и тънка отрова –
Ще дойде след мен
Друга някоя дългокоса.
Не мога с девет ключа да те заключа –
Все някога сърцето ти ще изстине.
Едно те заклеван –
Каквото и да се случи,
Не докосвай отминалото!
Не смей да я водиш по пътеките,
Нашите,
Осеяни от есенна шума;
Не й давай глътка от своята чаша,
Не й казвай в ухото същите думи.
Оная песен беше на двама ни –
Нека онемее, нека!
И онова място, на дясното ти рамо –
То е мое, сега и навеки.
Нищо наше, и най-дребното –
Не повтаряй!
И да спя – насън отчаяно ще извикам.
Мъртва ли съм – гръм ще удари...
Не ме замествай с друга никоя,
С друга никоя.
***
Какво бе
Това пусто наше разделяне,
Та все нещо още да ни остава –
Късано-недокъсано,
Мляно-недомелено,
Недогасена жарава...
Ти си имаш жена – да ти е жива! –
Аз си имам кого вечер да чакам.
Свърши виното. Да се разотиваме.
И от какво се оплакваме?
Със пълна мяра бе ни отмерено,
По царски бяхме дарувани...
Сега е времето вечерно –
Хайде с добро да се сбогуваме,
Преди да дойдат безшумно совите –
На запустелите къщи птиците,
Що са ни крадени грошове,
Като сме имали жълтици?
Все нещо ще е последно,
Преди старостта да ни затисне...
Дай сега да те погледам.
И да си ида наистина.
***
Ти си мъжът, с когото ми е било писано
Да узная върховната радост на тялото и на духа,
Всеки път да се приземявам замаяна, слисана
От летежа, който ми е изпил дъха.
Ти си мъжът, заради когото ми е било отсъдено
Да приема най-високата самота:
Винаги с тебе – и всъщност без тебе – да бъда,
Твоя царствена, чиста и много тъжна звезда...
***
Ако знаеше как без дъх се ослушвам –
През целия град, заледен и пустинен,
През кости-антени и пранета опушени,
През хъркащи спални и екрани изстинали,
През човека до мене,
През нощната яма –
За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене,
За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма...
Ако знаеше как душата ми тихичко вие
Сред безлунната пустош на стаята,
Ако знаеше...
Боя се, че знаеш.
***
Само на едно отговор нямам:
Как бихме живели с теб, двамата,
под монотонния дъжд на годините,
с догорели страсти в камината,
ти – ревнив,
аз – подозрителна,
зад нежната грижа – с ненавист скрита,
затворени в тежки мълчания....
Когато тъгувам за тебе отчаяно,
казвам си с усмивка изкуствена:
- Да, спасихме от делника нашето чувство!
А душата, глупачка, все пита безмислено:
Как бихме живели с теб, двамата,
под неравния дъжд на годините,
с дълга букова жар в камината,
ти - добър,
аз - търпелива,
два свята, които един в друг преливат,
неизчерпаеми като океан ....
Но отговор няма.
* * *
Остави ме най-после сама! Помниш ли? Падаха вече листата на нашите вишни.
Цял ден вървиш след мене -
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама -
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа - в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи -
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми...
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
"Къде си?
Не ме оставяй сама!"
Ти ме целуна и рече през сълзи: Да пишеш!
Аз се обърнах и твоите сълзи забравих.
Тръгнах през жълтата шума направо -
сякаш за мен бе постлала земята богато,
мойте нозе да вървят по пътека от злато.
Имаше някъде извори, скрити в горите,
имаше стари чешми със мъхнати корита,
и езера, засияли сред каменни хребети -
с тая ръка исках всички води да загреба.
Имаше някъде пътища с прах и талиги,
влакове имаше дето със грохот пристигат -
как да не бързаш с пламенни бузи от вятъра,
щом като чака простряна пред тебе земята?
Имаше някъде други градчета и хора -
исках аз техните порти с привет да отворя.
Толкова жадна бях всичко да видя, да взема,
че да ти пиша все нямаше, нямаше време.
Мойте години се смееха, сменяха влакове,
твоите мълчаха под старите вишни и чакаха.
Сигурно всичките есени ти си броила,
в мене си вярвала с чистата майчина сила.
Малкото твое момиче сега е голямо,
тича след мене дете и нарича ме мамо.
Помня как първата, смешната стъпка направи,
как със ръчичка полата ми стискаше здраво.
После се вдигна на пръсти, вратата отвори,
после запита:"Къде ли се свършва простора?"
Може би скоро ще кажа през сълзи: Да пишеш!
И ще си спомня и тебе и старите вишни.
Твойта коса като зимните преспи е бяла,
Чакаш ли още?
Ето го мойто писмо закъсняло...