Вярваме ли?! - III

Вярваме ли?

Вярваме ли в спасението? В хората? В Разпятието? В Отместения камък?

Продължавам миналогодишната си публикация. Все още е рано е да твърдя, че я превръщам в традиция, но както изглежда е важен за мен повод, и покана за размишление към Вас.

Повечето от нас, нямаме нужното знание и смелост да задълбочаваме в такава сериозна и почти недостъпна за човеците тема като Възкресението. Твърде малък е човешкият интелект да я анализира, но пък е наистина прекрасно, че сме част от празнична ритуалност. Външна, и на повърхността, но последователна...възможност да... участваме. През външното, усещаме вътрешния си отклик. Отвън са приветствията, които си разменяме, проповядваното слово, което изслушваме; историите, които припомняме и посланията, които търсим.  Мисля си, че само така можем да (с)хванем колко всъщност сериозна е темата и колко е ограничаваща човешката възможност да я...разберем. Човешкото ограничение да осмислим напълно защо празнуваме.

И въпреки това, аз бих искала да смятам, че сме длъжни да опитаме, и че е достатъчно да опитаме да помислим какво празнуваме. 

Вярвам, че е достатъчно да опитаме да помислим за "преди" и "сега". За "досега" и "после". 

Защото е Великден! 

Защото Великден казва: Досега беше смърт. А сега е Живот!

Великден казва:  Дотук беше падение, а сега е Въздигане! Досега беше грях, а сега е Опрощение!

Или ако се върнем към нас, към мен, към теб - можем да се запитаме: Досега беше така, а оттук нататък- какво?

Оттук нататък, какво? 

- В личен план, разбира се!

(Тук е място, в което се чете за човешкото. За  личното. За обикновеното честопреживявано. За възнамеряването да си човек с чувства, вътрешен свят и сърдечен план. Намерил път, потърсил- същият.)

В личен план е време да преценим кое трябва да остане в миналото и какво трябва да обновим. Кои нагласи, кои слабости... кои отношения.

Да решим в какво сме били мекушави досега и за какво е дошло време да отстояваме отсега...

Какво снижавахме досега и какво имаме да издигнем от утре. 

Какво имаме да посеем и какво ще е нужно да пожънем отпосле.

Какво научено ще утвърдим след като съберем реколтата и кое от него ще оповестим. 

Кое човешко знание ще ни обнови Душата. Кое ще ни научи на ...Чистота.

------------

За много от нас са важни темите за разбиране и рефлексия. 
Важно ни е как преживяваме промените в живота и света около нас и не спираме да изтъкваме важността на обновяването на вижданията си. 

Стараем се вниманието ни да е към истината в себе си, чак после към околния свят. 

Изглежда нормално да се стремим навътре, но по-често се оправдаваме с Времето. 

За обновлението си трябва труд и усилие, а не оправданието, че всяка наша среща в живота е урок, или пък обяснението, че не е случайна. Това само потвърждава, че нищо не зависи от нас. Грешен модел, станал принцип. Позволяваме си да приемаме и продаваме непроверени теории, които ни улесняват да се озовем някъде си и да чакаме някога си. И всяка почва и всякакво семе и всякаква реколта, така става единствена възможна. Дори за липсата им ще намерим оправдание. ЛЕсно е да си кажем: "щом се провалям- това е урок, през който да мина"; "щом наранявам- това ми е определено";"ще ме намери това, което има да ме търси"...
Може! Може и да е така! 

Но има вероятност и да не е.

Има вероятност да трябва да се сетим. Да свършим вътрешната си работа.

-------------------

Със  Светлата седмица идва възможността (отново) за обновлението. За тегленето на чертата.

Време не само за нас и нашето вътрешно, а и за взаимоотношенията. Мисля си в последните няколко години как поради погрешни представи и недоразбиране често се оказва, че погребваме живи близки и важни връзки с другите. Душите може и да общуват, хората - не. 

Иска ми се в Светлата седмица да повярвам, че всяко отношение, независимо от търговците, тръните, мъченията, сребърниците.....може да бъде възкресено.

Нямаше как да не се замисля за срещите в живота ми.

Нямаше и как да не поискам в Светлата седмица да открия смелостта!

Честито Възкресение Христово!

#ЛеЛириЛично

Златото не е само мълчание...

Привет и в 2024та!
Явявам се за кратко в края на първия месец, за да отбележа началото на новите навици със старите проекти и края на старите навици за новите проекти.

Без да пиша нашироко, само ще напомня колко хубав би могъл да бъде пътят към себе си през спомена за нещо отпреди. 

Като един изкушен от 'красотата на миналото' човек, е логично да се привлека от проекти от типа 'снимка и текст всеки ден' и гледам да ги правя всяка година. Може и да не е съвсем редовно, може и да не е ежедневно споделено, но отделям време, за да добавям страници и рисувам скици в житейския си албум. 

Неведнъж съм писала тук и казвала, че личните проекти осигуряват време за разширяване знаенето за себе си и за теб изобщо. Резултатът ще го има, ако докато си припомняме снимките от преди години, думите и мислите отпреди... можем да видим, кое от миналото си сме съхранили и сме оставили ценност и кое сме надживяли и няма да запазим. Не снимките от тези проекти са важни, а думите, които ги придружават, както и отношението, което те са формирали. Точно това оконтурява вътрешното ни, и вярвам, че ако пожелаем след време, по фигурата си отвътре, ще можем да опитаме да измерим и дълбочината си.

Изкушените от 'красотата на миналото' хора, като мен, сме всъщност мечтатели за бъдеще. Просто механизмът ни на функциониране е друг. Съпоставяме се и се мерим с изминалото, за да проверим стигнали ли сме, където сме мечтали, или сме на друг път. Само, че сме твърде свенливи да говорим за това. И вярваме, че чертаенето на бъдещето е интимен процес, тих и е за скрито място. 

Работата по подобрението, обаче е съвесем друго нещо. По създаването на характера, устоите, вярванията ни... За такава работа е нужен или дневник, или близки хора... 

Дневникът може да е подобен личен проект. И ако той е споделен - наградата ще е по-голяма. Защото работата по собственото ни развитие може и да е интимно занимание, но не е задължително да е самостоятелно! Дори напротив. 

Затова, се явих днес тук. Да напомня, да опитате със свой личен проект. Лично да изразите себе си. За мен това често са снимки, думи, подаръци, публикации, а за вас може да са песни, разходки и срещи. Единственото важно - изразявайте се и бъдете автентични! Самовдъхновявайте се!

За да удостоверя новото началото на стария проект давам снимката за първия ден на годината

и идеята ѝ:

"Остататъците от новогодишните празници!

Ден 1ви от 366. Следновогодишно злато!

Шумно и весело, фойерверки, заря и бенгалски огън.

На сутринта - нищо!

Така е и с чувствата. Понякога.

Шум и заря, обещания и самообещания...на сутринта - нищо. Понякога!

Черно-бяло и злато -Това остава след цветните звезди в небето! 

Падащи, свалени или изстреляни...

...и сянка! Някаква сянка. Нашата. Понякога!"

Така е, нали?! Сравнението на следпразничното с празното.

Особено след новогодишните празници е осезаемо, можеш да го пипнеш.

Златните конфети по улиците само напомнят, че някой някъде е блестял. 

Стана ми тъжно тогава, и като човек изкушен от 'красотата на миналото', реших да взема остатъка и да му дам нов живот. Свалените звезди и изгърмените фойерверки могат да вдъхновяват отново и пак. Искаше ми се да си докажа, че нетрайното, може да е трайно. Ако просто някъде го вложиш. Смислено. Затова и направих тази снимка за първия ден. Реших, че мога още да разширявам проекта си и да търся навсякъде вдъхновение. Дали ще е за промяна, за изкуство, за писане, за чувстване или просто....нещо. Казах си, че го дължа на златото.

Разбира се не взех лентичката от земята. Важно е, да не ползваме отпадъци и чужди остатъци. Да не ги пазим, да не търсим в тях нищо. Да не мислим за тях изобщо. Важно е да се пазим чисти от боклуци, огризки и изхвърлени спомени... 

Затова и аз обърнах гръб на боклука и запомних само вдъхновението си.

Взех своята позлата и запазих спомена, за да си намисля послание ... и да благодаря!

Златото не е само мълчание, златото са събраните жълтици от добрите разказвачи, златото е престиж, златото е спомен. Златото е класа. Златото е само символ на това, което си определил за скъпоценност. Това..., което си запазил. Това, което си добил! Това, което... можеш да инвестираш! Златото е просто символ за алхимичните ни способности, които цял живот се мъчим да развием.

А картичките... картичките са само израз на желание, някъде да вложим добитото злато!

И да превърнем жълтиците... в чувства на благодарност! 

Хубаво би било, ако влагаме и в живота си ...и добиваме от  наученото- мъдростта!

Щипките рачешки...

 

Отпусни най-накрая захвата стабилен
От тебе потърсен и искан преди
Нека от днес да е цел, превърни я в идея,
Макар подравнена по чуждите дни.

Счупи всяко свое силно захващане,
причиняващо болка, макар и без вик.
Изпъни струните, запази сувенира си-
Запомни как изглеждаш щастливо за миг!
 
Когато пазиш за себе си нещо във повече
Подари го на някого, който търси си второ.
Остави в ума си само място за спомена
и оцвети го набързо със вяра във хората.

Направи нов символ от захвата си рачешки
Сувенир, или нежно и малко бижу.
Украси с него дома или пък себе си
и смело с усмивка напред поеми!

Не е нужен захват за нещата в живота ти,
ако за теб са написани- при теб ще стоят.
Не задържай и в клетка насила красивото,
предназначено, решено към друг да лети.

Ако пък нямаш нужната сила да пуснеш-
намери воля и сама я счупи!-
Няма как да запазиш свой чуждия устрем,
без да причиниш и за него най-тежки щети.

Остави си само една от щипките рачешки
Да ти припомня, че е нужна лекота
И само през болка, но израствайки
Ще получиш, ако първо дадеш ... свобода!

Le.

Юни 2022

Малките неща са в ръцете ни...

Малките неща са в ръцете ни...,

ама се сещаме за тях, като ги оставим. Настрани.  Защото са напълнили шепите. А те жадни за още. От същото. Или ново. Малките неща им отива да стоят близо до сърцето, на верижка, като медальон. Запазени, под дрехите, под обвивките, под границите. Като амулети да носят и като сувенири да припомнят. 

И като запазени марки да ни определят. Външно. Но повече вътрешно. 

С натрупване. И насищане. 

Малките неща са за големи ръце. 

За да имат място. За да се подреждат в светли пъзели. И недотам светли. 

Малките неща са жестове...също и липсата им. 

Но май ръцете не са толкова големи. Или поне, не толкова дълбоки шепите за побиране... за малките неща. 

За радостите, за вниманието, за имането, за което понякога оставаме празни от недовиждане. 

Малки ни стават ръчичките, а да складираме в сърцето не смеем. 

Пък и не пробваме. 

Малкото "грижа ме е" е голямото - "ще внимавам за теб". Малкото "искаш ли" е голямото "ще го направя за теб".

Затова ги отместваме. Понякога. 

Като се заблудим, че искаме още да трупаме. Жестове. 

Или липсите им!

В природата на нещата...

Понякога срещаме хора случайно, общуваме кратко, споделяме пространство временно, прихождаме за няколко момента, защото пътеките се са доближили. После всеки продължава своята,

но 

понякога-

тази случайна неслучайност на срещата се оказва валидна за по-дълго време, за по-друго пространство и за по-значими моменти.

Понякога странниците се срещат, и се....разпознават.

Излизат от временното си пространство, но от него си взимат и ...другарче.

Обичам тази специалност, която я има у хората. Това според мен е една от най-ценните човешки възможности и шансове, единствената дори, която би могла да те зарадва независимо кой си, какво си, какво можеш или не можеш...или именно заради това.

Нито  разстояние, нито професии, нито убеждения, нито постигнати успехи, нито лични желания и подходи...са определящите допирателни в такива моменти.

Може да срещнеш някого, с когото да взаимодействаш така, че отношенията да са подхранващи и за двамата, тримата, деветимата или...колкото и да са там...не за друго, а защото инстиктивно ще разпознаете природната си уредба. Един на друг. Такива хора стават приятели.

Някои душеприказчици, други - близки по природа, трети - просто ти напомнят човешкото. 

Заради една такава случайна неслучайност направих и това мъхче.

Присъствах на място, където срещнах едно човешко сърце и то стана мое другарче.

Тя ще се разпознае като прочете. А аз само ще парафразирам нейни думи, без да съм взела позволението ѝ, но вярвам, че ще са вдъхновяващи ... и за вас.:

Не мисли, колко му е тежко на някой, но ако искаш да мислиш- мисли как ще се справи с ежедневните си битки. А такива има и за малки за големи хора. На тях им трябва време, много учене, преподреждане, изчисления, планиране, за да постигнат малко, само малко, по-лесен контрол на проблема и независимост от него....

И да, никой не говори за решение, говори се за живеене. Реално. Сега. Тук. Мъдро.

Ле.