Сутрешно кафе в Рим

В Рим понякога е достатъчно само едно кафе, за да се влюбиш! Кафето е един микросвят, една "Божествена комедия", коя­то трябва да се изчете за 30 секунди. Всяка чаша кафе е отделна история. Има някаква силна спойка, която прави от тези свързани елементи едно стабилно цяло - ка­фенето, както и кафето в чашата, и зърната, от които е направе­но. Но всяко кафе е с различна консистенция и с различен вкус, както и хората са различни. Тъй като всички пътища водят към кафенето (или поне минават през него), много е важно всеки да успее да намери своето кафе.

Масимо е над трийсетте и е собственик на малко кафене в сърцето на Рим. Всеки ден, когато слънцето изгрява и улиците на града се събуждат от сън, той отваря своето заведение. Прави първото кафе за себе си. После редовните му клиенти идват един след друг и сред различните аромати на подправки и прясно смляна арабика започват сутрешните закачки, шеги и клюки. Масимо приготвя на всеки от тях любимото кафе - с женшен, с много пяна, корето със самбука. Това е неговият живот и няма нужда от нищо друго.
Докато един ден не влиза млада жена - с лунички, изумруденозелени очи и с вид на туристка. Тя изглежда неуловима, далечна, мистериозна, не знае италиански, а на всичкото отгоре пие само чай! Масимо все пак успява да разбере името ѝ - Женевиев, и това, че семейна тайна я свързва с неговото кафене. Той иска да разчупи леда между тях, като я запознава с редовните си посетители и с неповторимия чар на Рим.

Ще успее ли Масимо да намери точната рецепта, с която да накара Женевиев да се влюби в горещата тъмна напитка и в... него? И дали това ще е достатъчно, за да задържи младата жена, или тайната, която тя пази дълбоко в себе си, ще се окаже по-силна и ще я отведе далече от него?

Диего Галдино живее в Рим и има собствено кафене, където работи като бариста и използва цялото си въображение, за да зарадва клиентите с ароматно кафе. След правенето на хубаво кафе, писането е другата му страст. "Сутрешно кафе в Рим" е първият му роман, който придобива голям успех. Преведен е на няколко езика.

Историята продължава в книгата "Вечерно кафе в Рим".

"Случи се една сутрин. Появата ѝ не беше като гръм от ясно небе. Но пък и не може да се каже, че имаше време да се подготви. Да кажем, че беше както когато вали сняг и го гледаш, с вдигнато нагоре лице: снежинките сякаш танцуват из въздуха и изпълват небето, като да са закачени, но в действителност те връхлитат отгоре и ако не внимаваш, ще те засипят и ще ти влязат във врата. Беше преди обяд. Вълната от клиенти, които отиваха на работа, се бе оттеглила, а обедната почивка беше още далече и кафене "Тибери" дремеше мързеливо с постоянните си клиенти.

Обикновено по това време Масимо закусваше в задната стаичка, в която си почиваше – облягаше гръб на стената и затваряше очи за няколко минути. Малко, но на него му стигаше, за да изпразни ума си и да презареди батериите. След това се връщаше на бара с изцапана от мазилка и трохи тениска, а Дарио му се скарваше бащински, като го изтупваше с няколко здрави удара по гърба. Този ден обаче Масимо беше сънлив и разсеян. Стоеше с подпрени на бара лакти и с подпряна на ръцете глава и наблюдаваше огрения от слънце площад зад витрината. Точно тогава я забеляза. Беше седнала близо до фонтана и жадно пиеше от един термос. След това Масимо я видя да се изправя и да пристъпва нерешително в едната, после в другата посока, да пресича
площада по неправа линия и да се връща при фонтана като изтощен плувец, който най-накрая е намерил шамандура, в която да се вкопчи, за да си поеме въздух.

В нея нямаше нищо по-различно от другите туристи, които всеки ден изпълваха площада и целия град, и все пак Масимо, иззад витрината, виждаше само нея, като че всички тези цветни раници, чадърчета и ужасни шапки като на бейзболен играч се бяха изпарили, оставяйки сцената само за това момиче и за червената му рокличка. Продължи да я наблюдава, забол в бара лакти, които сякаш щяха да пуснат корени. После момичето пак се изправи. Поличката ѝ леко се полюшваше, поизносената ѝ кожена чанта висеше през рамо, в ръката си държеше куфар, погледът ѝ беше любопитен и леко уплашен, а походката – неуверена, като на човек, който не знае накъде да тръгне. Така, крачка по крачка, момичето изчезна от полезрението на Масимо.

Изкуши го безразсъдната мисъл да изтича навън и да я последва. Но не направи нищо. Остана на мястото си да гледа празнотата, останала след нейното изчезване. Тези няколко мига бяха достатъчни, за да се запечата в ума му образът на това високо и слабо, облечено в червено, със светли коси и бретонче момиче. Не че за него беше нещо ново да наблюдава минувачите и да си фантазира истории за техния живот, но у това момиче имаше нещо различно и той самият се изненада от начина, по който то остана в съзнанието му.

Затова едва не припадна, когато внезапно я видя да се появява на прага на заведението, сякаш мислите му я бяха повикали. Отблизо беше още по-красива (немаловажен детайл, защото има много момичета, които отдалече са красиви, но после отблизо се оказват грознички)."
Из книгата