Credo или Защо вярвам в естественото отбиване

Дебатът докога е редно, разумно и нормално да се кърми едно дете е яростно оспорван и подеман наново навсякъде, където се събират на раздумка майки с различни представи и усещания по темата. Вследствие на една удивително цивилизовано протичаща дискусия по въпроса във форумите на „Часът на мама“ успях да формулирам за себе си много от собствените си възгледи и несъгласия с основните изтъквани аргументи срещу кърменето на дете, което вече не е бебе (това определение варира силно, като в конкретната дискусия въпросът се въртеше около кърменето на деца над 3г възраст). Тук са събрани собствените ми мисли и опитът ми с моето дете – детето, което познавам най-добре и чието развитие от новородено до естествено прекратяване на кърменето съм следила във всеки един ден от живота му.

Аргументите срещу кърменето на голямо дете най-често звучат по този начин:

1. Майката има лична обсесия с кърменето и го прави заради себе си, като пречи на детето да се откаже от кърменето

Според мен е абсолютно невалиден аргументът, че майката може да реши да кърми дълго заради себе си – само който не е кърмил голямо кърмаче може да смята, че за майката има някакво безкрайно удоволствие в целия процес, което да трябва да бъде продължавано на всяка цена (изключвам гушкането на детето, което може да се постигне и без кърмене и удобството за успокоение и приспиване, което си е просто удобство, а не някакво специално преживяване).

Предвид колко много емоциите ни зависят от хормоните и от хормоналните промени в тялото, е съвсем нормално и обяснимо нещата да се променят и за майката в един момент, който води до готовността за спиране на кърменето. Вследствие на намалените потребности на детето и рядкото сукане гърдите инволюират, производството постепенно секва, кърмата силно променя състава и количеството си. Сукането на детето вече не води до познатата окситоцинова нирвана за майката, а по-скоро започва да предизвиква раздразнение. Гърдите започват да се връщат към обичайните си циклични промени (което обикновено е свързано с голям дискомфорт при сукане в определени моменти от цикъла) и всичко това оказва своето влияние на чисто подсъзнателно ниво – време е да тръгнем към нов етап (дали ще започнем всичко отначало с ново бебе или просто ще спрем вече, е друг въпрос).

Удовлетворението за майката, избрала да дочака този биологично обусловен край на кърменето, е чисто в емоционален аспект – когато виждаш, че детето задоволява дълбока потребност и изпитва удоволствие и благодарност към теб за това, че му ги даваш. Децата рядко показват оценка за нещо, което правиш за тях – не е така с кърменето обаче. Големите деца говорят за него – с такава любов и емоция, че ако можете да ги чуете, едва ли ще останат съмнения за това дали детето има нужда от сукането и дали това може по някакъв начин да му навреди.

Ето един такъв разговор с дъщеря ми – която между другото никога не е била от децата, които са се отличавали с особено любвеобилно отношение към кърменето, докато траеше:
Когато я виждам, че замислено и малко тъжно гледа гърдите ми, я питам – спомняш си как сучеше ли? Нейният отговор – спомням си колко много те обичах… Питам я сега не ме ли обича – а тя ми отговаря ‘сега си ми приятелка’. Може да звучи малко тъжно и странно – за мен обаче беше просто израз на дълбоките емоции, с които кърменето я е дарявало и на усещането, че нещата след спирането му са се променили и са на по-различно ниво.

Това са неща, които не можеш да програмираш (или поне не ако си нормален човек, а не твърде изтънчен психопат). Със сигурност е трудно да манипулираш детето до такава степен, че не само да иска да продължава да суче извън нормалната му потребност, а даже и да изпитва емоционално удовлетворение и удоволствие от това. Пак според психологията манипулирането и насилието над психиката може да предизвиква спотаяван гняв, протест, отвращение или най-малкото апатия – но не и любов и благодарност. За щастие положителните чувства не се поддават на манипулиране така, както отрицателните.

Все пак ще сложа една малка условна скоба – говоря за нормалната ситуация, в която просто се откликва на потребностите на детето и кърменето се приема за нормална част от живота, без да му се обръща специално внимание. Ако обаче се превърне в арена за съперничество между децата или се представя пред тях за някаква висша ценност, доказателство за любов или висше благоволение, като нещо, което ултимативно ги прави по-добри и специални от другите и т.н., би могло да се постигне манипулиране, и то твърде успешно. Но това изисква съответните психологически проблеми на майката, което автоматично изключва ситуацията от сферата на нормалното. Не съм попадала на такава ситуация, нито дори на информация да се е случвало такова нещо – просто теоретично приемам, че е възможно да се случи в определени условия и при определени нарушения в психиката.

Майката не може да принуди детето да суче – кърмачките научават това още в първите седмици на кърменето. Според една добре известна сентенция кърменето е танц за двама – майката и детето са неразривна диада. Така че кърменето е нещо, над което детето упражнява толкова контрол, колкото и майката, което не може да се каже за ред други неща. Сукането е акт от страна на детето – без неговото желание е невъзможно да се случи. Промените при детето предизвикват съответните промени в тялото и психиката на майката – по-горе очертах накратко как чисто физическите промени водят до емоционалната готовност за приключване на кърменето и от двете страни.

Единственото, което майката може да управлява, е отказът да предостави гърдите си на детето – затова неслучайно един от начините за установяване контрол над детето може да е именно този отказ и често цитираният в тези теми Фройд се разпростира достатъчно по тази тема и негативните последствия, които може да има.

Натискът от страна на майката винаги има за резултат съответната реакция от страна на детето – дори съвсем малките бебета могат да реагират с кърмаческа стачка на гърдата, ако им се предлага постоянно или ако акта на кърмене ги травмира по някакъв начин. Голямото дете може да откаже гърдата и в опит да накаже майка си – заради това, че е извикала от болка при ухапване например и го е стреснала. Ядосаната ми дъщеря категорично отказваше да суче, докато не се помирим. Много майки могат да ви потвърдят, че децата се ядосват и дърпат надолу блузата, ако гърдата им се предлага в моменти, когато не желаят да сучат или са сърдити на майката, а понякога и съвсем директно могат да те ухапят, ако настояваш и прилъгваш. Тясната физическа връзка има наистина неочаквани лица понякога.

Така че пак ще кажа – не мисля, че майката може да насили детето да суче извън неговата потребност. Може да има нещо изначало сбъркано в отношението на майката към детето, ако тя е обсебващ и доминантен тип – но то би било такова и би присъствало независимо от кърменето. Така че не кърменето като такова би станало причина за проявата, а психическите проблеми на майката биха довели до дадена обсесия, обхващаща и кърменето на детето наред с другите елементи от отношенията помежду им.

Това обаче определено не е обичайният случай на майка, която просто следва естествения ход на нещата и изчаква търпеливо естественото отпадане на тази необходимост за детето, на моменти с умиление, на моменти с досада и едва скривано нетърпение.

2. Дългото кърмене пречи на децата да станат самостоятелни и ги задържа в бебешка фаза от развитието им.

Личното ми дете е кърмено 4 г. Резултатите и наблюдения на сестрите от яслата и след това на педагозите в градината потвърждават напълно съществуващите изследвания за самостоятелността, спокойствието, стабилността и приспособимостта на дългокърмените деца.

В яслата и градината се знаеше, че продължавам да кърмя – не съм го крила и съвсем не смятах за нужно да се крием двете, когато детето искаше да си получи успокоителното сукане преди влизане в групата.

Понеже в този период се случи така, че (покрай ремонти в титулярната й градина) дъщеря ми посещаваше две детски заведения, се сблъскахме с тотално различно отношение.

В заместващата градина тя ходеше с децата в първа група (нямаше ясла) и сестрата, както и учителките (педагози!) сядаха до нас, умиляваха се наистина трогателно, разказваха ми историите на техните кърмения, радваха се на детето и не се смущаваха никак от цялата работа – беше им интересно и приемаха нещата много положително (трябва да отбележа обаче, че това беше градина, в която аз самата работех).

В титулярната ясла, когато тръгнахме след ремонтите, ни гледаха с лошо прикрит ужас и ми обясняваха покровителствено как трябва да отбия, колкото и да ми е мъчно. Едната сестра (бивша акушерка от известна столична болница) ми разказваше колко мъчително е било за нея да отбие дъщеря си на годинка, но така трябвало и тя го направила, независимо че и за двете е било трудно и тъжно. На мен ми беше мъчно, че само заради изкуствено наложената граница от годинка кърмене двете са изживели толкова тъжни емоции…

Опитваха се да ми обясняват също как само разстройвам детето преди влизане в градината със сукането – докато видяха, че след като посуче, си става и си влиза без драми вътре съвсем самичка. Също толкова неоправдани се оказаха и притесненията на персонала, че детето ще си търси сукане от някоя от тях или че няма да може да свикне продължително време, защото очакваха, че ще е твърде силно свързана с мен.

Нищо от това не се случи – само седмица след тръгването детето влизаше с явно удоволствие в яслата, престана да си търси сукане преди това и когато прецених, че е готова да остава за цял ден и има желание за това, си беше легнала и заспала с останалите деца без каквито и да е драми.

3. Детето ще се чувства зле и връстниците му ще го подиграват, когато разберат, че още суче „като бебе“

Най-често другите деца въобще не знаят, че дадено дете още е кърмаче – това просто не е въпрос, който задават. В огромната част от случаите децата не знаят какво е кърменето, това не ги интересува – нито пък имат представа, че обществото не приема кърменето на толкова голямо дете.

На другите деца в яслата сукането на дъщеря ми не им правеше никакво впечатление – вероятно са смятали, че просто се гушкаме или кай знае какво. В заместващата градина децата бяха по-големички и идваха с интерес – питаха какво прави бебето (те бяха на 3г, тя – на 1г8м), галеха я по главичката, докато суче и им беше много забавно, че и те така са се хранели, като са били по-малки. Никога не е имало каквито и да било негативни забележки от страна на деца по повод кърменето. Фрустрациите на възрастните са неприложими върху детските емоции – за децата това е част от живота и те много по-малко се интересуват какво и защо правят другите, особено пък в тази градинска възраст.

4. Дългото кърмене е физиологично ненормално – детето има зъби, значи може да се храни с други храни и няма нужда да суче.

Наличието на млечни зъбки не означава, че детето вече няма нужда от сукане. Всички бозайници се сдобиват със зъбки по времето, когато сучат – и обикновено сукането приключва, когато млечните зъби започнат да се сменят с постоянните.

Притесненията за развитието на дъвкателните и други умения, когато детето продължава да суче, биха имали почва, ако детето продължаваше да е само на кърма – което разбира се, не е така, тъй като според препоръките на педиатричните школи е добре захранването да започне още около средата на първата година. Т.е. няма как кърменето да задържи развитието на детето в това отношение, когато захранването започне и протича нормално.

Факт е, че повечето деца не са готови да се откажат от кърменето във възрастта, когато се появят млечните зъбки и по препоръките на всички педиатрични организации млякото все още продължава да е основна част от диетата им (на годинка все още около 75%). Неестествено е да се мисли, че в този момент им е нужно мляко от друг животински вид – и следвайки простата природна логика и наличието на мляко в гърдите, майките продължават да кърмят. Детето става на 2г, мляко в гърдите все така продължава да има и детето все така продължава да има нужда от него. Защо това да води до някакъв проблем – не е ли по-реалистично да се предположи, че ако кърменето в този момент ставаше ненужно и не отговаряше на физиологичните потребности на детето, секрецията щеше да спира?

5. Дългото кърмене задържа детето в бебешка фаза и му пречи да се развива нормално психически

Противно на това, което си представят хората обикновено, децата на 3-4 годишна възраст вече изобщо не разчитат основно на кърменето нито за хранене, нито за успокоение и изразяване на любовта. На тази възраст го има вербалното общуване, обясняването и изясняването, назоваването на чувствата с думи, гушкането, физическите игри, разните форми на физически контакт, които вече са придобили конкретни значения за детето. Кърменето продължава да присъства като елемент от всичко това, а не като център и значението му постепенно намалява и се стопява, докато изчезне напълно в един момент, когато детето се отбие. Това става постепенно, а не рязко. Рязкото отбиване не води до рязко порастване на детето, а постепенното естествено отбиване не води до някакво задържане на развитието, нито пречи да се развиват останалите форми на общуване и интеракциите между майката и детето.

Задържане на детето в бебешка фаза просто няма как да стане, ако човек се държи към него по нормален начин и уважава характера, възможностите и потребностите му. Непрекратяването на кърменето на 2 или 3-годишна възраст изобщо не изключва това нормално и разумно отношение към детето. Прекратяването на кърменето в един ‘разумен’ (общоприет) момент пък не предполага това уважение и разбиране към детето непременно да присъстват, особено ако мотивацията зад отбиването на тази възраст е просто, че по-дългото кърмене не е общоприето. Дългокърмещите майки не гледат на децата си като на бебета – детето си е дете, което расте и промените се виждат и усещат постоянно, дори по отношение на самото кърмене

Трябва да добавя още едно пояснение – често много продължителното кърмене (над 5г) идва при кърмене в тандем, триандем и т.н., тъй като голямото дете свиква да дели гърдата с малкото/ите и поради естественото съперничество („щом за него има, трябва и за мен“) не е склонно да се откаже от кърменето, докато малкото продължава да суче. Така се получават наистина много дългосрочни ситуации, независимо че никой не е планирал да бъдат такива. Познавам поне няколко майки, които сериозно разсъждаваха над дилемата да отбият и двете деца, защото усещат (конкретно в техните си ситуации – а не че по принцип е проблем!), че това положение започва да не е от полза за голямото дете. Така че – о,чудо! – даже кърмещи по много поредни години и кърмещи в тандем майки имат представа за нуждите на децата, не губят перспектива и могат да преценяват доста добре кога нещо започва да отива в посоки, които не са от полза за детето им.

Още нещо – не мисля, че някоя майка решава предварително как ще кърми до 5-годишна възраст (макар да съм срещала по форумите майки с такава нагласа, но когато се казва сериозно, а не шеговито, това ме плаши, защото не отчита индивидуалността на другия в двойката – детето, което може да не смята да се кърми до тогава, а да е готово да приключи примерно на 2,5 г). Обикновено нещата просто се случват – човек кърми, удобно и приятно е и за двете страни, времето си върви, детето си расте… и става на 3-4-5 години. Промяната и отказването обаче са неминуеми и природно заложени – ще завърша просто с цитат от още едно дълго кърмено дете (едно от тези, които познавам и които сукаха до около 5-годишна възраст), момченце – след като майката видяла, че вече доста дни не е искал да суче, го попитала дали се е отказал вече. Неговият отговор бил просто – не, не че съм се отказал, но… не се сещам вече да си поискам. Природата си знае работата.

6. Изглежда противоестествено и ненормално голямо дете да суче на гърдата – и още по-ужасно звучи представата да кърмя на тази възраст голямото си вече дете, което отдавна не суче

Живо си спомням първия път, когато видях да суче 2-годишно дете. За мен беше голям шок (моята дъщеря беше на 9 месеца тогава, т.е. съвсем не е била новородена и темата за дългото кърмене не ми е била нова и непозната) – даже имах усещането, че едва ли не майката кара детето да суче, защото то отиде да се гушка в нея и тя автоматично си вдигна блузата. После неведнъж съм се червила за мислите си в този момент, когато с моята дъщеря стигнахме тази възраст и вече знаех от опит за какво става въпрос и как и защо нещата са такива.

Съвсем различно е, когато човек е спрял да кърми отдавна и изведнъж си представя какво би било сега да кърми порасналото си дете. Този тип връзка и отношение между тях е отдавна изгубено и заместено с друг тип връзка и отношение – съвсем нормално е да изглежда неуместно вече.

Когато обаче нещата продължават неусетно, ден след ден и продължават да са все толкова жизнена част от отношенията между майката и детето, тогава всичко се усеща съвсем естествено. Изобщо не ми се е виждало странно, че мога да говоря с дъщеря си за всякакви неща, а преди лягане ще се сгуши до мен да посуче и после ще ми каже „Лека нощ“ със съвсем не бебешко произношение. Просто… това си вървеше по един и същи начин, всеки ден от живота ми с нея още от времето, когато не можеше да казва нищо, а само подскачаше като маймунче в радостно очакване да получи гърдата.

7. Отбиването на детето, ако още не е спряло да суче на n-годишна възраст,е отговорност на майката и трябва да бъде предприето по нейна инициатива, защото сукането е само вреден навик, а не необходимост.

Моят опит с едно дългокърмено и едно отгледано почти изцяло с шише и адаптирано мляко дете показва интересно заключение относно нуждата от сукане. Синът ми употребяваше биберон-залъгалка до почти 4-годишна възраст. Кърмената ми дъщеря сука на гърда до 4-годишна възраст. Опитът да премахнем залъгалката на 2 години при сина ми се оказа такава пълна катастрофа, че двамата с таткото още имаме кошмари за тези нещастни дни на пълна истерия и отчаяние. На 2г дъщеря ми все още сучеше по много пъти на ден и при едно разболяване изкара почти 10 дни само на кърма, така че несъмнено опит да я отбия тогава би бил също толкова неотговарящ на нуждите й. Затова след този нещастен опит не съм ограничавала нито единия, нито другия в това отношение. Оставих ги да надраснат необходимостта си от сучене, когато са готови – а съвпадението във възрастта ми се вижда много показателно.

Твърдението, че отбиването е отговорност изцяло на майката, защото не може да оставим такава отговорност на плещите на детето, звучи нелепо. Нали предоставяме отговорност на детето да се храни самичко и още от най-ранна възраст да преценява само кога е гладно и кога се е нахранило. Оставяме в негови ръце избора какво да яде (от подбраните от нас здравословни алтернативи) и да се справя самичко с храненето. Презумпцията, че родителят знае по-добре кога какви са нуждите на децата обикновено води до катастрофи, особено в областта на храненето. Неслучайно съветите за справяне със ‘злоядите’ деца са насочени именно към предоставяне максимално голям възможен контрол над храненето от страна на детето, за да се възвърне естественото състояние на нещата и да се преодолее ‘злоядостта’. Така че децата съвсем очевидно умеят да носят добре отговорността за собственото си хранене – и са единствените, които знаят какви са нуждите им в определен момент.

Вмешателството на родителя, воден от подобни съображения, може да има и други психологически аспекти, а не само проблеми с храненето. Ако се приема, че е ок детето да суче на 3 г, но не и на 3 г 2 м и това трябва да предизвика ответните мерки, това ме кара да се чудя за следните неща.

На какво учим детето, когато ние решаваме, че в този момент вече е време да спре да суче – че нещо, което до преди месец-два е било приемливо поведение, от този момент нататък вече не е? Че нещо, което е носило удовлетворение и удоволствие, вече е неприемливо, срамно, бебешко поведение, от което то трябва да се откаже, защото ние така сме решили, а не защото то е стигнало до етапа, когато вече не усеща вътрешна потребност от това? Че е някакво си бебе, ако все още му се иска да суче? Че майка му вече не желае то да суче от нея (това ми се вижда най-безопасният и най-честният вариант, честно казано)? Не мога да не се чудя какви са психологическите последствия от едно такова отношение на майката към сукането на детето.

Разбира се, така представени нещата вероятно не са най-реалистичните и осъзнати мотиви на майката, но според това, което обикновено се обсъжда в подобни теми, такава би била реалната мотивация на майката да предприеме отбиване във фаза, в която детето не показва признаци за готовност. С изключение на нежеланието на майката да продължава – абсолютно легитимна причина, която напълно разбирам и бих подкрепила – всичко се върти около тези неща, че е противоестествено, вредно, бебешко поведение, от която тя носи отговорност да го отучи. Разбира се, всички са съгласни, че никак не би звучало добре нещата да се представят на детето по този суров начин.

Естествено, че никой няма да подходи по този начин – вероятно просто ще се внушава на детето, че вече е голямо и големите деца не сучат, а сукането е за бебетата. Въпросът е доколко това наистина отговаря на етапа, на който е детето – дали то наистина е готово или ние го тласкаме към фаза, за която още не е психологически и физиологично готово.

Кой психолог може да ми каже със сигурност, че обяснявайки на едно дете, че вече не е бебе и че сукането е за бебетата, а то е голямо (умишлено избирам точно тези неща, защото най-често това са обясненията, които се дават на децата), няма да му се внуши индиректно срам, че се държи като бебе и че това, което прави, не е естествено – колкото и добре, внимателно и нежно да го поднасяме?

Или какво се случва в ума на детето, ако се твърди, че гърдите са болни, или че млякото е свършило (нещо, което детето много добре знае, че не е вярно) – т.е. все лъжи, които прикриват истинските основания и които съм убедена, че децата усещат като лъжи, особено когато са толкова възприемчиви към усещанията на майките си, колкото са дългосрочните кърмачета. Никой не може да знае точно как се навързват нещата в детската глава – така че обясненията на психолозите за това какво евентуално би могло да мисли и чувства детето едва ли са единствената истина. Човек може да хипотетизира във всякаква посока в зависимост от това какви са убежденията му именно защото никой не знае какво мисли и чувства детето.

Или, за да се избегне въобще стигането до този момент и подобни неудобни ситуации, всички деца следва да се отбиват в още несъзнателна възраст, когато няма нужда от обяснения, детето не задава въпроси и емоционалната връзка с кърменето не е добре формирана? Добре знам, че част от психологическите школи имат именно такъв подход към кърменето – есенциално важно и необходимо е до края на първата година, детето тогава още е твърде малко за въпроси и като цяло по инициатива на майката нещата наистина могат много лесно и безболезнено да приключат.

Не мога да се съглася с тези неща – преживяла съм естествения ход на нещата, видяла съм в каква съвършена хармония са детето и моето тяло, как производството спира в съответствие с намаляването на неговите потребности, как детето постепенно губи умението си да суче (още една илюстрация за това как физиологичните промени настъпват съвършено естествено) и как само, спокойно, без емоционални проблеми и без външна намеса надраства нуждата си, как тя отпада съвършено закономерно с порастването и колко гордо беше детето ми, когато заяви, че вече е голямо момиче, спи на голямо легло и с голяма възглавница и няма да суче повече. Тя се чувстваше пораснала – това беше нейното решение и усещане. Твърдо не вярвам, че е трябвало аз активно да насилвам нещата, само за да може това да се случи година по-рано, когато тя определено не беше готова за такава крачка.

8. Дългото кърмене води до психически травми у децата

Първо искам да подчертая твърдо и дебело, че няма нищо, което да доказва подобно твърдение. Не съществува нито едно изследване, което да показва психически отклонения при дългокърмените деца. Затова становището на Американската академия по педиатрия изрично споменава, че „не съществува горна граница за продължителност на кърменето и няма данни за психологически проблеми или проблеми с развитието при кърмене, продължаващо през третата година от живота и нататък“.

Семейната ми история напълно потвърждава това – моят баща, също както немалко деца само до преди 50-60 години, е кърмен до 3,5 години. Ако психологическите последствия от дългото кърмене са човек да е любвеобилен, емоционален, дълбоко обичащ, проявяващ разбиране и съпричастност и държащ на семейството си – тогава това са рискове, които съм склонна да приема.

В съвремието също има една съвсем не малка популация от хора, кърмени продължително време. Организацията Ла Лече Лига например съществува от над 50 години в над 50 страни по света. Жените, които са членове на организацията, са стотици хиляди – и обичайно следват 10-те основни разбирания, които са кредо на организацията. Едно от тях е естественото отбиване на децата – това прави едно много значително число деца за много продължително време (не колкото е човешката история, разбира се, където кърмене в продължение на години е било норма, но пък е в скорошни времена).

Ако имаше вреди и психологически последствия сред тази популация, неминуемо щеше да стане ясно, особено предвид че организации като тази са трън в очите на едно огромно лоби и всяко нещо, което би могло да дискредитира позициите им, би се подело много ентусиазирано. Тези деца си имат педиатри, учители, ходят в училища и университети – все някой щеше да се насочи да изследва, ако имаше какво. Интересното е, че такива данни и изследвания няма – но хипотези продължават да изобилстват въпреки това.

Сред тези дългокърмени и вече пораснали деца им хора със заболявания, за които се счита, че кърменето намалява риска от тях (болест на Крон, левкемии и т.н.), т.е. са статистически достатъчно голяма извадка и тези неща не се премълчават от дългокърмилите им майки – но няма деца с психически отклонения вследствие на дългото кърмене. Част от жените вече се радват на внучета, които също се кърмят толкова продължително и в тях няма каквито и да е съмнения за евентуални психологически вреди от толкова дългото кърмене, нито съжаление – само радост, удовлетворение и убеждение, че са дали на децата си наистина страхотна основа в детските години. Естествено, много от тях даже смятат, че специфични успехи и способности на децата им се дължат именно на продължителното кърмене.

Аз не изпитвам съмнения по тези въпроси – имам усещането за правилност, за редност и естественост. За мен и дъщеря ми това беше начинът. Имам всякакви други притеснения – как се отразява на децата ми безумно многото време, което прекарвам, занимавайки се с чужди проблеми, как се отрази на връзката ми със сина ми краткото му кърмене и фактът, че през началните месеци от живота му е гледан много повече от баща си и баба си, отколкото от мен и т.н., и т.н. – но не и дали съм навредила на детето си, кърмейки го до момента, в който то само прецени, че няма нужда от това.

Моят избор е мой – не бих насърчавала никоя майка да кърми толкова, ако няма усещането, че това е добро за детето й или ако има каквито и да е съмнения, че може да му навреди. Нито е задължително за който и да е да кърми до откат – това е връзка като всяка друга между двама души и когато единият не се чувства удовлетворен, е време нещата да се променят (кога ще стане това е много индивидуално). Няма как обаче да вярвам в хипотези, които напълно не се покриват с моя личен опит и наблюдения, нито с всичко, което съм научила и продължавам да уча за кърменето като взаимодействия между майката и детето.

P.S. … или защо не може да ме спечели психоанализата

С интерес видях, че текстът, който четете, е станал предмет на дискусия в един форум на психолози, където темата за дългото кърмене отдавна се обсъжда (и я следя почти от създаването й). Конкретно ме заинтересува един пример за последствия от дългото кърмене, който е даден там:

„Човекът е вече на средна възраст, много интелигентен и определено успешен в работата си. Самият той има твърде добри защити и като цяло е удовлетворен от живота си. Налице е известна тревожност, леки прояви на фобия в отделни моменти – нищо сериозно. Проблемите са по-деликатни и завоалирани и касаят неспособността му да създава близост, неангажираност с който и да било друг човек, много силен нарцисизъм до степен на неумение да обича друг, освен детето си, с което се идентифицира и в основата на това – бягство от всякакви по-силни емоции, включително и положителни. Проблемите касаят по-скоро хората около него – партньорките, които е имал и на които без изключение им липсва интимност във връзката,така че рано или късно тя се разпада, детето му, което се чувства обичано, но му липсва усещането за опора от силен и отговорен баща, колегите и приятелите му, които, без изключение с годините се дистанцират и разочароват от него. И, чак около средната му възраст, той започва да изживява тези събития като проблем и определено да чувства дефицити в живота си и в отношенията с околните. Разбира се, далеч не твърдя, че присъщите му особености са резултат единствено и само от дългото кърмене. Както вече казах всяка невроза – в смисъла, в който Фройд използва понятието – е следствие от съчетаването на много фактори и събития. Психоанализата не е математика, и не би се нагърбила да направи схема, в която от фиксацията в орален стадий неизбежно следват..да кажем фобия или нарцисизъм (съвсем измислен пример) и нищо друго. Давам този пример просто като отговор на въпроса ти и като илюстрация за това колко далечни във времето, деликатни и не-очевидни могат да бъдат проблемите. И пак казвам – дългото кърмене е възможен фактор, не задължително или достатъчно условие, но фактор, който е неразумно да се пренебрегва.“

Нямаме никаква друга информация за този човек – какво се е случило по-нататък в живота му, как са се развили отношенията на собствените му родители, пубертета и преживяванията тогава, които несъмнено също играят огромна роля за способността му да създава и поддържа удовлетворителна връзка.

Оценявам факта, че проблемът му не се отдава изцяло на дългото кърмене. За мен удивителното е друго:

Съвсем очевидно единствената емоционално удовлетворителна и дълбока връзка, която този човек е създал, е с детето му. Предвид че точно според психолозите отглеждайки децата си, ние пресъздаваме собствените си връзки с родителите и отработваме фрустрациите от отношенията си с тях (или повтаряйки ги, или опитвайки се всячески да ги избегнем, с което правим собствените си грешки в отношенията с децата ни), според мен е изключително показателен фактът, че този човек е кърмен продължително. Ако приемем, че несъзнателно копира и изживява случилото се в собственото му детство, тогава излиза, че пресъздава една емоционална и дълбока връзка с родител. Предвид че това е едно от нещата, които се счита, че кърменето създава – дълбока връзка между майката и детето – тогава не звучи ли логично, че несъзнателните спомени за щастлива и удовлетворителна връзка в ранното детство са допринесли за единствения му успех в създаването на жизнена емоционална връзка в зряла възраст?

Точно затова безкрайно ме изумява, че в интерпретацията на възможните фактори, които са довели до тези проблеми при човека, дългото кърмене е сложено в основата на… нарцисизма му и НЕспособността му да създава трайни връзки ?!