как да кажа на родителите си че съм болна от булимия

Родителите може и да ти се накарат, но ще помогнат. Казвай им смело.
Браво на теб, че си осъзнала, че имаш проблем.

Кажи им оплакванията, сами ще стигнат до диагнозата. Ако не стигнат казваш и толкова. Като малка имах здравословни проблеми със сърцето и с кръвното, редовно припадах. Дълго време криех, но накрая се стреснах и цяло лято не станах от леглото, майка ми мислеше, че е мързел. Тръгнах на училище и ѝ казах, че не се чувствам добре, тогава реши, че не искам да ходя на училище (не бях от най-примерните). Една вечер ѝ звъннах да дойде да ме вземе от училище, защото не мога да се прибера сама. Скара ми се, заплаши ме, че "утре лекарите ще ме разпънат на кръст" и така и стана, но намериха проблемите.
Със здравето не трябва да се шегуваме и родителите знаят това, но децата не го знаят и понеже децата не го осъзнават, родителите не винаги вярват, че наистина имат проблем. Защо те е страх, че ще ти се карат? Кажи им, приеми, че животът ти зависи от това.

Важното е ,че си осъзнала, че имаш проблем. 
Наистина, много зависи какви са ви отношенията, но моят съвет е да си директна. Няма от какво да те е срам. Кажи им, че имаш нужда от помощ, разбиране и подкрепа. Тяхната най- вече. Ако пък случайно  "кажат ,че е поредната глупост", настоявай, че става дума за нещо сериозно и именно те са хората от които най- много зависи да ти помогнат.
Успех!!!

Кажи им директно. Първо както и да реагират те са ти родители и в края на краищата ще се погрижат за теб. Второ няма от какво да те е срам, болест като всяка друга. Никой не е застрахован. И трето никой (особено на 15 год) не се е справил сам с това. Имаш нужда от помощ и колкото по-рано, толкова по-добре. За какво да ти се карат? Напротив, трябва да те похвалят за това че си споделила и че търсиш помощ. Това е голяма крачка напред по пътя на излекуването. Ако искаш пиши на лични, мога да ти препоръчам добър психолог, специалист по хранителни разстройства (ако си в София).

Подкрепям мненията горе. Майка съм на 2-ма тийнейджъри, имам и дъщеря и ако ми каже подобно нещо ще го взема присърце и няма да и се карам, веднага ще се заема да и помогна. Родителите не сме зверове, нали се стремим да сме до децата си и да сме ако не най-добрите им приятели, поне достатъчно близки. А и ние сме били млади и сме грешали.
Много зряло от твоя страна, че си даваш сметка за проблема.

Лично аз като дете бях много злояда. Не съм имала булимия или анорексия, но родителите ми се чудеха от какво раста въобще като ям колкото бебе и ме водеха по лекари да не би да ми има нещо.

Благодаря ви за съветите.Наистина не знам как да реагирам. Може би ако се престраша ще им кажа.Ако не  мятам се и всичко свършва

Момиче, не се отказвай толкова лесно от живота си. Надявам се да се шегуваш. Наистина ли повече те е страх от родителите ти, отколкото от смъртта? Не си мисли, че дамите тук са по-различни от майка ти, защото не са. Както каза тук, така може да кажеш и на нея. Ако искаш дай ми телефона ѝ, аз ще ѝ кажа.

Аз също подкрепям горните мнения. Няма непоправими неща, освен смъртта.
Ако родителите ти не те подкрепят, обърни се към някой близък на когото вярваш, майка на приятелка, личен лекар, класната, телефони на доверието.  Ти искаш да си помогнеш, вярвам, че ще намериш решение.

И аз на годините на авторката имах същия проблем, и същите мисли ми минаваха през главата. Още тогава срам, не срам, споделих с майка ми и ме заведе на психолог. Така че каби си без притеснение на вашите и те вече ще решат какво е най правилно да се направи за теб. Не си мисли такива черни мисли, успокои се и след като споделиш се мотивирай сама себе си да мислиш по-позитивно, и да не зависиш от чуждото мнение!

Склонна съм да вярвам, че има родители, които биха неглижирали ситуацията или дори да я приемат като "каприз", за съжаление.
Подкрепят съветът, даден от  Бобулина - в случай, че не искаш или  не можеш да споделиш с родителите си, ако смяташ, че няма да ти обърнат нужното внимание, обърни се за съвет към човек, който вярваш, че ще те изслуша, разбере и помогне.

Бих посъветвала авторката да помисли дали тя самата иска да спре с булимията или само кокетира с мисълта.
Говоря от собствен опит, а също и от наблюденията ми върху няколко девойки в тийн-възраст.

Възможно е тези страхове дали родителите и ще я разберат, да са просто един вид оправдание за пред себе си да продължава и занапред така.
Защото удоволствието да се чувствуваш лек и необременен с храносмилане, съчетано с удоволствието да ядеш безнаказано големи количества вкуснотии си е удоволствие, колкото и да е вредно, болно и нелогично.
Болните от булимия развиват хитри стратегии, с които да заблудят тези, които могат да им попречат да си получат дозата. Булимията е сериозна зависимост, трябва да се лекува от специалист по хранителни разстройства с активното съдействие на пациента.
Имало е причина, за да се отключи тази болест и тя трябва да се намери и лекува.
Писането във форума не е опасно за авторката. Тя може без проблем да продължава да се върти в дяволския кръг.
Виж, споделянето с родителите, то ще означава спиране на дозата. Това е според мен истинската причина за колебанието -да кажа ли на родителите ми?
Напълно ми е ясно, че това, което съм написала звучи жестоко, обаче за някои неща галенето с перце има фатални последствия. При тях помага само хирургическия вариант -изрязване на тумора до кокал и стискане на  зъби, докато болката отмине. В случая трябва болният сам да го направи, което е хиляди пъти по-трудно. Това е единственият начин да се измъкнеш от хватката на болестта. Другите варианти- с чужда помощ може и да подействуват, но там често се появяват връщания към болестта.
Ако авторката иска да оздравее, най-добре е да започне сега и веднага с прекратяване на драйфането след ядене.
Това е, което със сигурност ще и помогне. И да прочете хубаво приказката за неволята. Ако сам не си помогнеш, друг няма да ти помогне.

Бих приела предложението за помощ на savina
 .
Но бих искала да предупредя авторката, че психологът само ще я подкрепи в процеса на оздравяване.
Решителната крачка, тежката работа ще трябва да извърши само тя самата.

Здравей Ана! Поздравявам те за смелостта да признаеш за проблема си и да търсиш помощ! Знай, че всяка майка мечтае да е близка с децата си и те да й споделят не само хубавите си преживявания, но и проблемите си! Родителите са за това, в добро и лошо да са до децата си и да ги подкрепят! Не си мисли, че при първия провал или загуба, родителите ти ще се откажат от теб! Не е така! Майките са винаги там, до децата си, за да избършат сълзите, да окуражат или да помогнат да се справят децата с проблемите и биха дали живота си за да видят децата си щастливи! Не се страхувай, а смело й признай, че имаш нужда от помощта й! Повярвай ми, тя ще е щастлива да го направи! Можеби ще по-изплашена и от теб, но щастлива да те има близо до себе си и че й даваш шанса да ти помогне! Успех, момиче и не се отказвай! Животът не е лесен, но пък е пълен с прекрасни мигове, които си заслужава човек да изживее! ❤

ана.15, вижте линка, може това да ви свърши някаква работа поне на първо време - да бъдете изслушана, подкрепена, насочена...

https://www.facebook.com/AnimusAssociation/videos/1572685926131231/

Ти най-добре познаваш своите родители. Универсалният съвет е, че те са хората, на които най-много може да разчиташ в тази възраст, а и не само и трябва да го направиш. Подкрепям съвета, че трябва да им кажеш симптомите и те сами ще се досетят за какво иде реч. Наясно съм, че в тази възраст е възможно да има много търкания с родителите и за това отново казвам- ти най-добре знаеш как да подходиш. Най-важното е, че си осъзнала, че имаш проблем. Повярвай, че си достатъчно силна, за да го решиш. Колкото по-силно вярваш, толкова по-силна ще ставаш. Ти ще имаш специална връзка със себе си много дълги години. Единствено ти може да се ограничиш, единствено ти можеш да си дадеш криле. Така че  освен диалого с родителите си направи и крачка към диалога със самата себе си. Успех!

Аз заведох дъщеря си при препоръчан от близък професор психиатър. Не съм се занимавала с никакви психолози. Дъщеря ми беше тръгнала по тоя път точно на тая възраст. И понеже усещам децата си безпогрешно, успях да хвана проблема почти в зародиш. Психиатърът поговори с нас час и нещо и накрая каза, че няма нужда от психолози. Попита я накрая има ли цикъл, и че скоро, ако продължава - няма да има. Дори и да успее някога да го върне, почти сигурно няма да успее да има деца. Мисля, че това я стресна.

Здравейте! Виждам, че темата е стара, но все пак реших да запитам може ли някой да ми даде общи насоки за лечение на булимия? Аз съм приятелка на страдащ от това заболяване. Четох доста из сайтове и форуми, но, ако някой реши да ми разкаже по- подробно през какво е минал, ще съм много благодарня..и точно как да постъпя със страдащата :/