Страх ме е да не го отблъсна, страх ме е да не ме остави, първо защото го обичам и е страхотен човек, второ защото.. Без него оставам самичка. Пораснала съм без баща, в приятеля ми открих подкрепа и защита, която не съм имала и сега треперя да не я загубя. Но в крайна сметка трябва да има граница спорвд мен - някои теми трябва да се обсъждат с приятелка, не с мъжа
Като си станахме гаджета паник атаките спряха. Донякъде той ми помогна, донякъде и аз сама.
Проблема е че не мога да спра да мисля и да анализирам, да търся под вола телв, да търся скрит смисъл в обикновенни думи и разговори. Винаги приемам нещата по грешния начин, всичко преживявам много трудно, абе буквално се самоизтезавам. Искам да водя нормален начин на живот, да не съм постоянно напрегната, потисната и уплашена, искам да изчезне свития корем на топка и притеснението.
Мислех, а и още мисля да се обърна към психотерапевт. Това са хора които все пак ще погледнат ситуацията отстрани и биха могли да съдействат в посока нормален живот.. Дори не знам защо пиша тази тема, иска ми се да знам има ли още някой, някъде, които си съсипва сам живота и настроението, филмирс се излишно и мисли като за трима..
Благодаря ви, извинявам се ако има нещо!
PS: От дете съм диагностицирана със Синдром на хиперактивност с дефицит на вниманието и страдам от много слаби нерви.. Избухвам, плача, понякога съм даже агресивна.