След като разнищихме секса (шегувам се) от гледна точка на мъжете, да минем на любовта (подчертавам, че става дума основно за "романтичната любов", не към дете, родител, приятел и т.н.).
Любовта е всепроникваща тема в живота на хората поне последните 1-2 века (преди това не е много ясно, поне според някои автори от областта на психиатрията/психологията и т.н. - в една друга тема споменах, че един френски психиатър описваше колко странно е било до сравнително скоро съпруг и съпруга да се обичат и как за мъжа любовта е била само заниманието с проститутките, а жена му е имала съвършено друга функция - после се появява една книга, в която се говори за съпружеска любов и настъпва нова мода)
Масовата култура внушава, че това е най-великото нещо на света, но същевременно и най-неуловимото, някакво тайнствено усещане, което никой не може да обхване изцяло, само може да се чувства късметлия, ако изобщо някога се докосне до него ("по-добре да си обичал и да е свършило зле, отколкото никога да не си обичал" и други подобни "мъдрости") - толкова филми и книги са напраени по темата и всички целят да изпаднеш в благоговение пред "незнайното" нещо.
(Забележете, че ако замените думата "любов" с "бог", ще получите класически постановки от християнството - все пак Бог е Любов (и други религии) - двете неща имат доста общо.)
Само че това, което хората наричат любов, се оказва сравнително просто нещо.
Любовта (като човешки феномен) има две основни измерения:
Биологично - животът като цяло представлява просто размножаване, всичко друго, което изглежда сложно в него, просто подпомага въпросното размножаване. Значи всичко, което е живо, съществува, за да се размножава, а откакто гените бяха открити и подложение на щателно проучване, се разбра, че това са просто едни репликатори, които "целят" единствено размножаване и използват хората, животните и т.н. като обикновени приносители, за които хич не им пука (след като бъдат пренесени).
Аналогията с компютърен код не е много далеч от истината (в този ред на мисли хипотезата, че сме просто нечий проект, не е чак толкова странна, но да приемем, че засега нищо не се знае със сигурност, още повече, че е възможно кодирането да е изобретено от хората просто защото животът е кодиране, т.е. връзката да е обратната)
Неслучайно след появата на първото дете и двамата родители като цяло започват да губят от формата си - вече гените им не ги пазят толкова, защото са си свършили работата ( това е различен ефект от обикновената умора и изхабяване, които съпътстват отглеждането на дете, да не говорим, че много мъже изобщо не ги усещат, основно го отнасят жените).
Та така, гените карат човека да иска друг човек с цел размножаване. а феноменът любов е това, което се е развило, за да подпомага този процес. Т.е. пръкнало се е въпросното усещане някога някъде и впоследствие се е оказало, че хората, които го практикуват, се размножават по-успешно, съответно накрая са оцелели основно такива хора.
Т.е. на въпросното биологично ниво любовта просто подпомага секса и следователно в някакъв смисъл си е чист секс. При това хората (и много малко на брой видове животни) са развили секса и като начин за удоволствие (и изливане на агресия - две в едно), освен чистото размножаване (нещо, което пък религиите като цяло не одобряват - на тях им трябват последователи, т.е. колкото повече хора се родят, толкова по-добре).
Другото измерение е
Психично/душевно - всеки човек/индивид, ако има време да остане сам със себе си, чувства в един момент екзистенциалната самота.
С колкото и хора да е обграден, колкото и приятели да има, има моменти, в които много ясно осъзнава изолираността си (Аз-ът е най-самотното нещо във Вселената). Това е може би най-големият когнитивен дисонанс у човека.
Много хора (донякъде успешно) се опитват да потискат въпросното усещане чрез работа или чрез други хора. Има такива, които просто не понасят да стоят сами и за минути, и винаги трябва да има някой около тях, който да ги "разсейва" - предполагам, че всеки ще се сети за подобни.
На работата (като друг човешки феномен) пък като цяло май това е основната й функция - не толкова да се изкарват необходимите материални блага, нужни за съществуването, или пък да се вършат полезни/добри дела за другите - а просто да потушава "вика на самотата", който струи от Аз-а, когато е тихо.
Неслучайно Волтер в "Кандид" прокарва идеята, че само работата оправя нещата (като се заровиш в работа, нямаш време да мислиш глупости).
Но най-силният метод (към момента) за справяне с този проблем е любовта (все пак е пълно с мързеливци, но пък всички искат любов
).
Двама души започват да мислят един за друг постоянно и вътрешната самота изчезва, неслучайно наричаме другия "половинка" (Платоновия мит за хората с 2 крила, които били разделени на две, та после двете половинки цял живот страдат един за друг и се търсят по света)
Просто влюбените се оглеждат един в друг и това е прекрасно, животът е хубав, сексът пък е физическата проява на любовта и т.н., всеки "знае" за какво става дума.
Някои от съвременните психолози пък разглеждат любовта като двойно желание - т.е. започваме да желаем някого, да си мислим за него и самото това нещо ни харесва, кара ни да се чувстваме добре. Накрая се оказваме пристрастени не толкова към конкретния обект на желание, а към самото желание, т.е. искаме самото искане.
И когато нещата се срутят, на практика не страдаме толкова за другия човек, а за това желание, което сега няма обект.
Намерим ли си нов обект - всичко пак е наред (страхотно, а?)
Обаче технологиите се развиват, някои неща започват да се проследяват в дълбочина, изследват се мозъци на всякакви хора, вкл. влюбени и какво се оказва - любовта е най-обикновена зависимост ( и вече е класифицирана като такава на някои места).
Състояние, при което нивата на серотонина (отговарящ за настроението) са ниски, а на допамина (отговарящ за усещането за награда) са високи. Затова, когато го няма любимия (и нямаш надежда скоро да си с него), изпадаш в лошо настроение, понякога се стига до чиста абстиненция, а заедно ли сте - всичко е вълшебно, та дори и само да се надяваш скоро да го видиш.
На практика влюбените са конкретен вид наркомани, а наркоманите са влюбени (в конкретната дрога, от която са зависими).
Изследванията показват и защо някои хора са по-способни на любов (в смисъла на грижовност, близост, не секс) от други - критично важно се оказва отношението на майката към детето в ранно детство. Ако е обгрижвано добре, рецептори за съответните невротрансмитери и хормони (като окситоцина при жените и вазопресина при мъжете) се развиват и после то е "нормално" в това отношение. Децата, на които им липсват тези изначални нива на близост (поради липса на майка или поради лоша майка), като възрастни не са особено способни на подобни чувства (важи основно за мъжете, но донякъде и за жените).
Също се знае и защо някои хора са по-промискуитетни (поддържат връзка с няколко партньори, не са склонни към привързване, изневеряват лесно и т.н.) от други - пак не опира до някакви особености на ума/характера, а на броя рецептори за окситоцин при жената и за вазопресин при мъжа. Тези с по-малкото такива рецептори не са добри за връзка, тези с повечето - са. Лошото е, че към момента трудно може да ги тествате и да разберете отрано
Да живее любовта!
Едно допълнение към темата, за да не обременявам форума излишно с нови теми:
Защо повечето връзки не вървят и в крайна сметка се сриват.
В света/живота ни има много неща, които зависят от много фактори (с по-малка или по-голяма тежест).
Някои от тези неща са ОК само когато всичките фактори са ОК, т.е. един да е зле, ще разруши всичко.
Е, оказва се, че романтичната любов/връзката между двама души е от тях.
Факторите с голяма тежест, които й влияят са например сексът, материалното благополучие, вярванията, възпитанието на децата, отношенията с родителите, с приятелите....
Учените го наричат ефект "Ана Каренина" - не заради съдържанието на романа, а заради началото му (че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно посвоему).
Идеята им е, че щастливите си приличат просто защото всичките важни фактори при тях са ОК, докато нещастните са нещастни посвоему просто защото при всяко се дъни различен фактор (един или повече).
Чисто вероятностно, ако приемем, че има примерно 5-6 такива важни фактора и за всеки имаме две възможни състояния (ОК и Не ОК), общият брой на състоянията за дадена връзка е 2 на съответната степен (ако са 5 фактора, значи 2 на 5-а = 32). Грубо казано, излиза, че 31 от 32 връзки ще се издънят (един или повече фактора няма да са ОК), а 1 на 32 ще е ОК (ако са 6 фактора, отиваме на 1 на 64 и т.н.).
Та така с връзките.
(Също така психолозите са оборили разни митове по темата, в случая най-важен е "митът за истинската любов" - който има отношение със споменатия Платонов мит за половинките по-горе, за търсенето на сродната душа и т.н., изобщо идеята, че за "всеки влак си има пътници" и рано или късно всеки човек намира "истинската любов" - стига да я търси упорито, разбира се
Т.е. ако не си я намерил, не си я търсил достатъчно - аналогично в религията, ако молитвите ти не са успели, не си се молил, както трябва! Или пък си грешен
Така се успокояват хората.
Обаче се оказва, че няма такова нещо като "истинска любов" (както няма и "истинско зло", но това е друга тема) и всичко са масови заблуди и желания/надежди по въпроса. Нещата опират до компромиси и сближаване на позициите по ключовите фактори.
Де факто човек може да осъществи поносима връзка с много хора, няма единствен, който да му пасне.
Чисто вероятностно може да има все по- и по-близък човек до Вас (такъв, който споделя все повече от Вашите виждания), но вероятността е толкова малка, че може да се е родил преди векове или да се роди след векове и никога да не го срещнете. )
Виж целия пост
Любовта е всепроникваща тема в живота на хората поне последните 1-2 века (преди това не е много ясно, поне според някои автори от областта на психиатрията/психологията и т.н. - в една друга тема споменах, че един френски психиатър описваше колко странно е било до сравнително скоро съпруг и съпруга да се обичат и как за мъжа любовта е била само заниманието с проститутките, а жена му е имала съвършено друга функция - после се появява една книга, в която се говори за съпружеска любов и настъпва нова мода)
Масовата култура внушава, че това е най-великото нещо на света, но същевременно и най-неуловимото, някакво тайнствено усещане, което никой не може да обхване изцяло, само може да се чувства късметлия, ако изобщо някога се докосне до него ("по-добре да си обичал и да е свършило зле, отколкото никога да не си обичал" и други подобни "мъдрости") - толкова филми и книги са напраени по темата и всички целят да изпаднеш в благоговение пред "незнайното" нещо.
(Забележете, че ако замените думата "любов" с "бог", ще получите класически постановки от християнството - все пак Бог е Любов (и други религии) - двете неща имат доста общо.)
Само че това, което хората наричат любов, се оказва сравнително просто нещо.
Любовта (като човешки феномен) има две основни измерения:
Биологично - животът като цяло представлява просто размножаване, всичко друго, което изглежда сложно в него, просто подпомага въпросното размножаване. Значи всичко, което е живо, съществува, за да се размножава, а откакто гените бяха открити и подложение на щателно проучване, се разбра, че това са просто едни репликатори, които "целят" единствено размножаване и използват хората, животните и т.н. като обикновени приносители, за които хич не им пука (след като бъдат пренесени).
Аналогията с компютърен код не е много далеч от истината (в този ред на мисли хипотезата, че сме просто нечий проект, не е чак толкова странна, но да приемем, че засега нищо не се знае със сигурност, още повече, че е възможно кодирането да е изобретено от хората просто защото животът е кодиране, т.е. връзката да е обратната)
Неслучайно след появата на първото дете и двамата родители като цяло започват да губят от формата си - вече гените им не ги пазят толкова, защото са си свършили работата ( това е различен ефект от обикновената умора и изхабяване, които съпътстват отглеждането на дете, да не говорим, че много мъже изобщо не ги усещат, основно го отнасят жените).
Та така, гените карат човека да иска друг човек с цел размножаване. а феноменът любов е това, което се е развило, за да подпомага този процес. Т.е. пръкнало се е въпросното усещане някога някъде и впоследствие се е оказало, че хората, които го практикуват, се размножават по-успешно, съответно накрая са оцелели основно такива хора.
Т.е. на въпросното биологично ниво любовта просто подпомага секса и следователно в някакъв смисъл си е чист секс. При това хората (и много малко на брой видове животни) са развили секса и като начин за удоволствие (и изливане на агресия - две в едно), освен чистото размножаване (нещо, което пък религиите като цяло не одобряват - на тях им трябват последователи, т.е. колкото повече хора се родят, толкова по-добре).
Другото измерение е
Психично/душевно - всеки човек/индивид, ако има време да остане сам със себе си, чувства в един момент екзистенциалната самота.
С колкото и хора да е обграден, колкото и приятели да има, има моменти, в които много ясно осъзнава изолираността си (Аз-ът е най-самотното нещо във Вселената). Това е може би най-големият когнитивен дисонанс у човека.
Много хора (донякъде успешно) се опитват да потискат въпросното усещане чрез работа или чрез други хора. Има такива, които просто не понасят да стоят сами и за минути, и винаги трябва да има някой около тях, който да ги "разсейва" - предполагам, че всеки ще се сети за подобни.
На работата (като друг човешки феномен) пък като цяло май това е основната й функция - не толкова да се изкарват необходимите материални блага, нужни за съществуването, или пък да се вършат полезни/добри дела за другите - а просто да потушава "вика на самотата", който струи от Аз-а, когато е тихо.
Неслучайно Волтер в "Кандид" прокарва идеята, че само работата оправя нещата (като се заровиш в работа, нямаш време да мислиш глупости).
Но най-силният метод (към момента) за справяне с този проблем е любовта (все пак е пълно с мързеливци, но пък всички искат любов
).Двама души започват да мислят един за друг постоянно и вътрешната самота изчезва, неслучайно наричаме другия "половинка" (Платоновия мит за хората с 2 крила, които били разделени на две, та после двете половинки цял живот страдат един за друг и се търсят по света)
Просто влюбените се оглеждат един в друг и това е прекрасно, животът е хубав, сексът пък е физическата проява на любовта и т.н., всеки "знае" за какво става дума.
Някои от съвременните психолози пък разглеждат любовта като двойно желание - т.е. започваме да желаем някого, да си мислим за него и самото това нещо ни харесва, кара ни да се чувстваме добре. Накрая се оказваме пристрастени не толкова към конкретния обект на желание, а към самото желание, т.е. искаме самото искане.
И когато нещата се срутят, на практика не страдаме толкова за другия човек, а за това желание, което сега няма обект.
Намерим ли си нов обект - всичко пак е наред (страхотно, а?
)Обаче технологиите се развиват, някои неща започват да се проследяват в дълбочина, изследват се мозъци на всякакви хора, вкл. влюбени и какво се оказва - любовта е най-обикновена зависимост ( и вече е класифицирана като такава на някои места).
Състояние, при което нивата на серотонина (отговарящ за настроението) са ниски, а на допамина (отговарящ за усещането за награда) са високи. Затова, когато го няма любимия (и нямаш надежда скоро да си с него), изпадаш в лошо настроение, понякога се стига до чиста абстиненция, а заедно ли сте - всичко е вълшебно, та дори и само да се надяваш скоро да го видиш.
На практика влюбените са конкретен вид наркомани, а наркоманите са влюбени (в конкретната дрога, от която са зависими).
Изследванията показват и защо някои хора са по-способни на любов (в смисъла на грижовност, близост, не секс) от други - критично важно се оказва отношението на майката към детето в ранно детство. Ако е обгрижвано добре, рецептори за съответните невротрансмитери и хормони (като окситоцина при жените и вазопресина при мъжете) се развиват и после то е "нормално" в това отношение. Децата, на които им липсват тези изначални нива на близост (поради липса на майка или поради лоша майка), като възрастни не са особено способни на подобни чувства (важи основно за мъжете, но донякъде и за жените).
Също се знае и защо някои хора са по-промискуитетни (поддържат връзка с няколко партньори, не са склонни към привързване, изневеряват лесно и т.н.) от други - пак не опира до някакви особености на ума/характера, а на броя рецептори за окситоцин при жената и за вазопресин при мъжа. Тези с по-малкото такива рецептори не са добри за връзка, тези с повечето - са. Лошото е, че към момента трудно може да ги тествате и да разберете отрано
Да живее любовта!
Едно допълнение към темата, за да не обременявам форума излишно с нови теми:
Защо повечето връзки не вървят и в крайна сметка се сриват.
В света/живота ни има много неща, които зависят от много фактори (с по-малка или по-голяма тежест).
Някои от тези неща са ОК само когато всичките фактори са ОК, т.е. един да е зле, ще разруши всичко.
Е, оказва се, че романтичната любов/връзката между двама души е от тях.
Факторите с голяма тежест, които й влияят са например сексът, материалното благополучие, вярванията, възпитанието на децата, отношенията с родителите, с приятелите....
Учените го наричат ефект "Ана Каренина" - не заради съдържанието на романа, а заради началото му (че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно посвоему).
Идеята им е, че щастливите си приличат просто защото всичките важни фактори при тях са ОК, докато нещастните са нещастни посвоему просто защото при всяко се дъни различен фактор (един или повече).
Чисто вероятностно, ако приемем, че има примерно 5-6 такива важни фактора и за всеки имаме две възможни състояния (ОК и Не ОК), общият брой на състоянията за дадена връзка е 2 на съответната степен (ако са 5 фактора, значи 2 на 5-а = 32). Грубо казано, излиза, че 31 от 32 връзки ще се издънят (един или повече фактора няма да са ОК), а 1 на 32 ще е ОК (ако са 6 фактора, отиваме на 1 на 64 и т.н.).
Та така с връзките.
(Също така психолозите са оборили разни митове по темата, в случая най-важен е "митът за истинската любов" - който има отношение със споменатия Платонов мит за половинките по-горе, за търсенето на сродната душа и т.н., изобщо идеята, че за "всеки влак си има пътници" и рано или късно всеки човек намира "истинската любов" - стига да я търси упорито, разбира се
Т.е. ако не си я намерил, не си я търсил достатъчно - аналогично в религията, ако молитвите ти не са успели, не си се молил, както трябва! Или пък си грешен
Така се успокояват хората.
Обаче се оказва, че няма такова нещо като "истинска любов" (както няма и "истинско зло", но това е друга тема) и всичко са масови заблуди и желания/надежди по въпроса. Нещата опират до компромиси и сближаване на позициите по ключовите фактори.
Де факто човек може да осъществи поносима връзка с много хора, няма единствен, който да му пасне.
Чисто вероятностно може да има все по- и по-близък човек до Вас (такъв, който споделя все повече от Вашите виждания), но вероятността е толкова малка, че може да се е родил преди векове или да се роди след векове и никога да не го срещнете. )
