Какво искат и очакват мъжете?

Старите хора, които не знаеха ще могат ли да претътрят нозе през междата на стогодието, го очакваха с погнуса. Защото светът се променяше, невинността си бе отишла, добродетелите също. Върху ръждясващия свят бе плъзнала тревога: какво ли не бе изгубено — и добрите обноски, и безгрижието, и красивите неща! Жените повече не бяха дами, а и не можеше вече да се вярва на джентълменската дума.
   Беше време, когато предните копчета на панталоните биваха здраво закопчани. Но мъжката свободия кипва. Дори детството вече не бе тъй хубаво, то просто не беше като едновремешното. Каква бе тогава детската грижа, освен да си намериш един по-хубав камък, не съвсем закръглен, а плосък, огладен в реката, който да влиза в направената от стара обувка прашка? Къде отидоха всички хубави камъни, къде отиде онази простоватост?
   Човешката памет леко помътнява — та как да си спомняш чувството на радост, на тъга или на задушаващи трепети? Можеш единствено да помниш, че си ги изпитвал. Позастарелият мъж наистина би си спомнил, малко смътно, колко плахо е играл на чичо доктор с малките момиченца, но той забравя — защото иска — онова разяждащо усещане, носещо такава всеобхватна меланхолия, от която момчето заравя лице в греховете на младостта като в див буренак, удря с пестници по земята и хлипа: „Исусе, защо, Исусе?“ Такъв човек би рекъл, което и става: „За какво се е проснало това шантаво момче в тревата? Може да настине!“
   О, и ягодите вече нямат прежния си вкус! И женските бедра вече са изгубили своята жилавост.