Дете със затруднения в обучението

  • 1 676
  • 2
Здравейте!

Възложиха ми задачата да се занимавам с дете, което има известни затруднения в училище. Проблемът всъщност се оказа по-голям отколкото очаквах - ще прозвучи абсурдно, но в пети клас е и не може да чете. Самото дете, а и баща му ме запознаха отчасти защо се е стигнало до това положение - когато е тръгнал на училище е претърпял инцидент, вследствие на който се е наложило три месеца да отсъства, после проблеми в семейството и развод на родителите, смяна на училищата... И сега знае азбуката, но отказва да чете по срички, а цели думи съвсем. Освен безинтересно му е и безразлично. Разполагаме с необходимите основни пособия при подготовката на първокласник. Букварът и учебните тетрадки всъщност не са от полза, понеже се стига до преразкази по картинки. Намерих срички в табличен вид без да има картинки отклоняващи вниманието му. Отново безуспешно, по причина, че бързо му доскучава и по мое мнение чувства тези дейности като безполезни. Казва, че му е трудно, че не може. Започва да се обижда колко е глупав и лош, второто по причина, че има проблеми с дисциплината в училище и може би често се е случвало съучениците или родителите му да го определят като такъв. Упорито го разубеждавам и му вдъхвам увереност. За кратко спира да се упреква, но като се видим следващия уикенд продължава с обидите спрямо себе си. Търси разбиране и състрадание, но освен това докато губим време в разговори, остават по-малко часове за занимания с материала. Срещам се с момчето от около три месеца всеки уикенд, но на моменти се чувствам безсилна да му помогна, защото то самото не е убедено, че иска да приеме помощта ми. Сякаш тъпчем на едно място...
И търси начин да пренебрегне същинският проблем с четенето и писането като ме измори с отказа и пренебрежителното си отношение, считайки, че по този начин ще му пусна някакви онлайн тестове по математика. Добър е в смятането, но задачи му давам като поощрение за ”добре свършената” ни работа.
Стремя се да не го обезсърчавам, но истината е, че имам нужда да получа някакви насоки са подобрение на работата ми с него.

Със следното питане съм:
По какъв начин да го мотивирам, за да започне да проявява интерес и сам да придобие желание за ограмотяване? Аз самата не знам вече кои са правилните думи, с които да се обърна към него. Някакви странични занимания ли, образователни игри?
Аз съм на 24, това в началото си мисля предразположи детето, срещна разбиране и намерихме общ език, но сега започвам да се питам дали заради възрастта ми не ме приема насериозно и с времето дали ще се сблъсквам с все по-голямо безразличие и на практика ще се окаже, че съм му безполезна.
Много ми се ще да чуя мнение и ако е възможно да получа съвет как да подходя.

Виж целия пост
# 1
Здравейте, Маргарита!

Един от основните фокуси според мен следва да бъде комплексността на проблематиката, която описвате, защото естеството на проблема предполага и определен тип работа – педагогическа, логопедична, психологическа, медицинска или комбинация от споменатите.

Няма да е редно и коректно да се опитвам да поставям диагноза, но от прочетеното разбирам, че момчето е минало, и най-вероятно продължава да минава, през големи предизвикателства. Предизвикателства, които от позицията на възрастен човек може да изглеждат незначителни и незаслужаващи подобно определение, но детската психика е различна от тази на възрастните.
На тази възраст да претърпиш инцидент, който предполага 3 месеца без часове в класната стая, развод на родителите и смяна на училище, е изключително стресово. Всяко от изброените поотделно е такова, само по себе си.

Много е важно да са ясни задачите и целите на работата Ви с детето. Това има огромно значение, както за момчето, така и за родителите му (в текста няма информация откъде идва заявката да работите с него – от двамата родители съгласувано, само от единия от тях…) и не на последно място – за Вас. Тази яснота, за която говоря, ще постави рамка на работата, на ролите, но също и на очакванията, насочени към Вас, и на очакванията, които имате към себе си. Последното може да изглежда странно, но не го изписвам случайно – то е пряко свързано с това как се чувствате в ситуацията и как се справяте в моментите на напредък в работата Ви с детето и в моментите на застой.

Независимо от ролята, която имате, и целите, които „гоните“ в ежеседмичните срещи с детето, е определящо да изградите връзка с него, която да се базира на доверие и уважение.
Това че сте на 24 години може и да е подкрепящ фактор, защото децата и тийнейджърите възприемат тази възраст като по-близка до тяхната, тъй като основното възрастово сравнение, което правят, е с годините на родителите им (също с годините на бабите и дядовците или на по-големите братя и сестри, зависи от случая).
Но в основата следва да стои доверието.

Пожелавам Ви успех в работата, дори и ако конкретната ситуация вече не е актуална.

Сърдечни поздрави,
Славея Дънева - психотерапевт

Виж целия пост
# 2
Благодаря Ви за отговора!

Конкретната ситуация е все още актуална. Работата ми с момчето продължава. Всъщност не съм специалист в областта на педагогиката или психологията, но осъзнавам, че най-вероятно то има нужда именно от такъв. Заниманията ни са със знанието на родителите, но лично се познавам единствено с бащата. Срещам заинтересованост от негова страна, също така и готовност за съдействие, в смисъл такъв, че иска да давам материали за самостоятелна подготовка на сина му и той да му помага вкъщи. Обаче не би потърсил помощ и насоки от специалист, защото не е убеден, че това е необходимо....  А момчето отказва категорично да се упражнява с баща си, майка си, брат, сестра или приятели. Въпреки всички наши разговори и опростените примери от живота, които му давам за нуждата и ползите от четенето, на моменти продължава да счита, че само си губим времето и хвърляме усилията си на вятъра....  Сега, месеци по-късно смея да предположа, че доверието, за което говорите и Вие сме го изградили в известна степен. Докато в началото ми изглеждаше непосилна задача малкият ми ученик да е редовен през уикендите и да полага усилия, с времето това започна да се променя. С твърде бавни крачки се движим към целта, но все пак имаме обща цел и това да си призная ми носи удовлетворение. Да се научи да чете, за да настигне съучениците си, това искам. Което е и основополагащ фактор за по-нататъшното му развитие. Определяме си до колко часа ще се занимаваме с четене и това го стимулира да се заеме сериозно, защото в бездействие времето тече далеч по-бавно. Лошото е, че сам определя какво му се чете, докато се съобразявам с неговите правила добре, но насоча ли вниманието му към нещо ново, непознато за него  срещам нежеланието му, дори и отказ, последния път дори леко избухна, че всички сме били лоши, не иска да чете, нито пък ще се научи някога изобщо. А цялата тази реакция провокирана от това, че бащата преценил да дойде при мен вместо да е при майка си през почивните дни. (Уговорката между родителите е такава, че  през почивните дни и ваканциите момчето  ще е при майката, но заради уроците ни това се случва най-вече през ваканциите, аз се явявам пречка малкия да осъществи намеренията си и в този смисъл се сблъсквам с негативно отношение).
Да, продължава да преминава през предизвикателства. Също така виждам в него и някакъв стремеж да изпъкне сред връстниците си, но не съумява по правилният начин и е свикнал превъзходна степен  по отношение на него да се използва само когато някой подчертава, че е сред най-проблемните деца в училището и т.н. Откакто се срещаме сякаш се редуцираха и проявите на агресия спрямо съучениците му, което се надявам да е така и занапред, понеже съм запозната от по-рано, че има проблеми с дисциплината.
Очакванията ми.... по-големи са към мен самата отколкото към самото дете. В моменти на застой, (които не липсват ) чувствам вина, че не успявам да намеря правилният подход. На детето не го показвам. В никакъв случай. Но, дни наред, до следващата ни среща във всеки момент, в който вниманието ми не е ангажирано с друго се чудя с какво ще запълним следващите часове и има ли изобщо смисъл да продължавам в напразни опити. Оказва се, че има смисъл. Предразположих го и вече срича /стига да е в настроение и достатъчно концентриран/, а това е нашият общ напредък и си заслужава да продължа да се занимавам с него, понеже свикна с мен и стана по-разговорлив, а дори това не ни беше никак лесно да постигнем.
Разчитам, че с усилия и от моя, и от негова страна ще успеем да постигнем повече.

За пръв път се занимавам с подобен случай и преминавам през различни емоционални състояния, макар и с неудобство си признавам, че го имаше дори и  раздразнението от факта, че детето не влага старание и вместо това се стреми да провали часовете, а пред него съм длъжна да запазя самообладание и да съм усмихната. Но, вече съм по-уверена и не само привидно, а в действителност се чувствам по-спокойна.
Почувствах изключително силна нужда да споделя. Отново благодаря за отговора и отзивчивостта Ви.
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия