Никога не съм чела толкова оригинални и поучителни мнения. Просълзих се! Добре че чета тази тема, иначе никога нямаше да ми мине през ума, че трябва да обичам и окуражавам детето си, да вярвам в него и да го приемам такова, каквото е. Благодаря, че споделихте тази ценна и недостижима за мнозина житейска мъдрост на нисшите духом, пишещи в тази тема.
Не мислех да ви отговоря, но ще го направя, за да обясня поне моята позиция, обяснението не визира вас конкретно, тъй като не ви познавам. Като един новобранец в този форум вероятно съм прозвучал покровителствено, бидейки в страни от многото коментари през годините тук и все още ентусиазиран, че мога да променя мисленето на хора на по 40-50 години. Със семейството ми бяхме на един от дните на отворени врати в АК. Понеже непрекъснато си напомням, че имам една уста и две очи и уши, доста наблюдавах присъстващите в колежа потенциални колежани и техните родители. Видях амбициозни деца, които вероятно са се справили успешно на изпита, видях обаче и такива, които родителите им ги водеха за ръка, без грам лична амбиция, но с достатъчно такава от своите родители. Тези деца изглеждаха нещастни и незаинтересовани от това, какво се случва около тях. Причините за това няма да ги коментирам, не е мой проблем. Но не малко родители постъпват меко казано нечестно с децата си, затова и има толкова много извращения във всички аспекти на обществото ни (простете, че генерализирам нещата)! Сарказмът е хубаво нещо, самоиронията още по-хубаво, иначе ще си помислят за човека, че не може да пие