Съпрузи в командировка

Има и по-страшно. Съпругът ми работив чужбина и идва тук за дваили три уикенда в месеца. Свиква се. Пък и близнаците вече ще станат на 4 и с всеки изминал ден се очовечават.

Записвам се, макар че ММ не е чак толкова често в командировки, но и на мен ми е криво като ходи.

Често ходи, почти няма седмица да не е поне два-три дни, и то като се замисля излиза че половината време не си е в къщи. Понякога е цяла седмица... Кофти ми беше в началото, вече свикнах, почти 20г. сме женени и каквото и да си говорим вече някакси не ми липсва както преди. И детето порасна междувременно така, и той е свикнал. Като всяко нещо си има и хубавите и лошите страни това, но си представям какво е с две деца и отсъстващ мъж...

Искаше ми се дакажа, че след години ще го чака с нетърпение да тръгне в командировка. Реших да не скандализирам младите булки, но ти им го каза.

Аз съм с две деца и мъж в командировки постоянно. От понеделник сутринта като тръгне, та се прибира в събота вечерта. В неделя е с нас, в понеделник сутринта към 5 изчезва. Няколко години вече сме така. Свикнала съм, в такива моменти съм се оправяла сама, че не е за вярване. Сега вече имам книжка и кола, та ми е доста по-лесно.

Чудех се как по-меко да се изкажа да не ми скочат веднага но...горе-долу така се получи.

Какви ти млади! Женени сме от 15 г. От 2007 е по командировки. Обаче на старата работа просто бяха по-кратки, в България. По 4-5 дни в месеца, горе-долу.

Понякога се бъзикам, че ми е добре така, ама не е баш.
Децата са големи, ама пак идват на спалнята, стават нервни и т.н.

ММ работеше извън БГ и аз сама си отгледах детето. Той преминаващ, появи се, развали дисциплината и айде пак замине. Обаче ми писна. Телефона ми пълен с номера на всякакви майстори. С приятелки, чийто мъже също са нейде си, се кръстихме Клуб отчаяни съпруги. Легнах болна,няма кой да води и прибира детето от училище. Е има, някоя от отчаяните съпруги. Но ми писна. Детето имаше спонсор,не и баща. И се изнесохме при него. Обаче,мили ми дружки, и тук ходи по командировки и го няма понякога. Е, два-три дни. Взех да претръпвам аз, ама и детето. И сега с нея сме моми французойки и все пак виждаме таткото по-често.

Записвам се да следя, въпреки че моят (бъдещ) съпруг не е точно в командировки, а такова е ествеството му на работа, да го няма по 2-3 седмици.. Нямаме деца още, дай Боже да имаме, но се чудя как бих се справяла сама с всичко. Ще ми е интересно да почерпя опит.

Моят ходи чат-пат в командировка за по 1 седмица, но съм ОК. Баща ми навремето беше всеки месец, свикнала съм. Единствено го мисля когато прави дълги полети, например до Тайланд, някак докато не ми пише/звънне, че е пристигнал, не ми е спокойно.

Тъй като съм лежерен типаж и не обичам да си давам зор, майка ми идва в нас и дава едно рамо.

Бе то никой не обича да си дава зор. Но като няма кой, остава неволята. Майка ми почина докато бях бременна. Свекървата живее в друг град,но и на две минути да бяхме, пак няма да се напъне да помогне на снахата. Тя е по живота( помага де, на дъщеря си). Сега се точи да идва тук, ама това може да стане само в мое отсъствие.

Моята свекърва е готин човек, би дошла, но и тя е в друг град. При условие, че майка ми е жива, здрава и щастливо пенсионирана, не опираме до нея. Иначе и двете обичат да са занимават с детето и винаги се отзовават с кеф Има свободна детска стая в която се настаняват и не си пречим по никакъв начин.

Моя мъж често отсъства по 3-4 дни, понякога два пъти в месеца. Беше лесно преди да тръгне малката по състезания. Последния месец и половина почти не успяхме да се засечем у дома. Тази седмица сме всички заедно, другата той пак заминава. В момента сме и в ремонт и ми идва малко на нагоре, но се свиква...… май.

Често ми се случва да отсъствам от работа, добре, че шефа е разбран. Отпуската никога не ми стига, редовно ползвам неплатена такава. За сега не искам да спирам да работя, но се изморявам.

В града нямам мои роднини, той има, но аз не съм близка с тях и не мога да се надявам на помощ. Всичко остава на мен и в дните, когато го няма, вечер се чувствам като пребита.

Отдавна спрях да осигурявам сготвена храна през цялата седмица. Готвя основно събота и неделя и после до където стигне. След това сме на нещо бързо, готово или на заведение. 4 дни в седмицата детето е на репетиции, а ако предстои състезание - всеки ден. Докато е там използвах времето да напазарувам или оправя у нас. Сега се събираме 2-3 майки и сядаме в някое барче, тя работата няма да избяга така или иначе.

Оптимизирах чистенето, като си купих робот. Сега ако намеря и начин прането само да отива в пералнята, от там в сушилнята и гардеробите, всичко ще е наред

Привет, дами, много мислих дали да се включа, но.. хайде, нека
Няма да ви занимавам с моята история, само бих помолила тези, които си мислят, че са свикнали, откровено да се запитат и още по-откровено да си отговорят дали наистина е така.
Има хора, които наистина свикват, други - на които дори им харесва този начин на живот. Има и такива, които само си мислят, че са свикнали. Аз бях от последните, но ми отне години да си го призная.
Та... запитайте се дали наистина сте свикнали, точно с кои аспекти на раздялата сте свикнали и има ли нещо, което вътрешно не можете/не искате да приемете, за да работите върху него навреме. Просто съвет

Аз например не мога да свикна. С риск да не се съглася с дамите, писали преди мен, че след 20 години съм щяла да се радвам, съмнявам се да се случи. Ние сме от 10 години заедно де, има време, но не вярвам започна да се кефя на командировките му.
Иначе той ходи за по 2 - 3 дни, ние сме с едно дете и нямам абослютно никакъв проблем да се справя с всичко сама, през това време, просто ми е тъпо...

Абе, стрес си е. Има доста тежки моменти. Уж стискаш зъби, търчиш, правиш, струваш, всичко да е наред, но някоя малка забележка може да те срути кофти.
Само да мине този март!

Мъжът ми работи в друга държава, идва 2 уикенда в месеца, а ваканциите ние сме при него. Две деца, куче и котка, аз работя. Кучето е енергична порода и изисква две дълги разходки в парка (няма дъжд, няма студ, няма пек), малката ходи на тренировки ежедневно, като някой трябва да я води и взема. Нямаме никакви баби, лели, стринки. Ами организирала съм си нещата детайлно, слава Богу работата ми не е до 100 часа, винаги мога да изляза, а и е наблизо. Разхождам кучето, докато детето тренира, или пък пазарувам и готвя, ако голямата е подходяща смяна и тя я разхожда дадения ден. Много добре се чувствам, мразя да мрънкам, всичко може да се организира, ако човек е жив и здрав и не е мрънкалник.

Включвам се, макар съпругът ми отскоро да ходи в командировки. Очертава се всяка седмица да отсъства по три дни. Лошото в случая е, че е в Македония, а там роумингът и разговорите са много скъпи, таксуват се както входящи, така и изходящи обаждания, а цената на мегабайт интернет мисля, че е около 3лв. Добавям факта, че временно живеем при свекърите. Имаме дете на 1.5г, не ходи на ясла. Забравих и кучето, почти 40кг питбул.

Бе и аз съм организирана. Но като легнах болна, какво и как  да организирам? Да са живи и здрави приятелките. Детето не може още само да се придвижва от и до училище. Друго си е да имаш човек у дома. Водица да ти подаде, детето да обгрижи. Инак и на плуване, и на хор, и на френски успявах да водя детето. И къщата оправена, и сготвено. Ама при форсмажорни ситуации се усеща много липсата на партньора.

За свикването - свиквам да се справям със задачите. Движим заедно ремонта, аз участвам активно, иначе ще стане бавно. Разпределям си времето, така че да успея с всичко и най-вече - детето да вечеря на време и да си легне на време. Аз довършвам, за което имам сили, след като тя заспи. Другото, което остане - ми не е било важно значи. Когато успея, тогава.

Не мога да свикна да спя сама, когато го няма. Тегаво ми е, сън не ме лови. Детето спи понякога при мен, но все по-често взе да отказва. Преди гушках кучето, но вече я няма. Откровено ми липсва времето, в което можехме да говорим, сега просто не ми стига. Преоткрихме отново писането по скайп. Изпращаме си планове, задачи, графика на детето и така.

Мислех, че на него му е по-лесно, когато пътува /няма свободно време да усети липсата/, но по честотата на телефонните му обаждания, виждам, че не е така. Когато аз и детето пътуваме, също ни търси често.

Понякога въпросът не е до избор. Аз например нямам избор - ако искам да съм с него, ще е така. Той още в началото ми каза какво работи, попита ме дали осъзнавам, че това няма да се промени и дали е ок за мен. Аз зелена, влюбена, загубена казах да и всъщност с времето усещам колко е тежко, но понякога. Мисля си, че истинската тежест ще дойде с дете, но реално освен да се стегна и организирам, друго не виждам какво мога да направя. Аз се оправям чудесно и сама, но съм тутка, посядам, помърдявам. Вярвам, че да е ок човек в тази роля трябва да е много стриктен, да има режим, да е по конец и това е нещо, което мечтая да "науча" как да правя, защото не ми е в природата.

При мен също го няма сумарно половината от годината.. Само, че е разпределено спорадично: една седмица тук, две на работа или две почива после една работи..и така.

Моят съпруг пътува рядко, но се случва поне 1-2 пъти в месеца да не нощува за по 1-2 дни у дома, заради пътувания по работа.
Тези пътувания при мен предизвикват разностранни емоции. От една страна не се чувствам добре, защото сме свикнали да сме постоянно заедно и ми е трудно да заспивам без него. От друга страна гледам на тези моменти като малка почивка, защото тогава обикновено оставам по-малките деца у бабите и с големите дъщери излизаме по магазините и хапваме навън само трите (май е време скоро да включим и най-малката дъщеря в тези излизания по женски). И задължително късно вечерта си правя всякакви възможни маски (лице, коса, тяло, боя за коса и др.) и гледам филми с ужаси (единственото, което аз харесвам, а моят съпруг не обича да гледа). За другите неща ежедневието ми е почти същото. Обикновено в такива дни имам и по-малко работа в кантората и дори понякога изобщо не ходя там или отивам само за няколко часа. Проблем остава само сутрешната разходка на кучетата, която е задължение на съпруга ми, но я поемам аз и използвам времето да изпия навън кафето си.

Съпругът ми е извън страната сумарно през половината от годината. С две деца сме - момиче на 15 и момче почти на 4. Страшно трудни моменти съм преживявала сама, далече от него - и бременност загубих в късен месец, а следващата беше рискова и лежах сто пъти в болница, и бебето се роди преждевременно, после постоянни боледувания... Последно през лятото бяхме с малкия в болница за месец, подозираха много тежки диагнози. Сега свиква с градината и пак честичко си е вкъщи, но каквото - такова.
Дъщеря ми не ми създава никакви грижи, напротив - говорим си, излизаме на обяд по женски, радвам се, че я имам и ми е разумна и добричка.
Майка ми удря по едно рамо, щом се наложи.
Иначе и ние сме с куче, което има нужда от разходка сутрин и вечер.
Работа не мога да почна на този етап, а вече ми се иска. Готвя се за докторантура обаче и имам четене и задачи сто подготвени по случая.

Не се оплаквам, справям се. Само да сме здрави, от друго не ме е страх.
С разделите и липсите не мога да свикна, винаги ми е мъчно, мисля го, чакам го с нетърпение да се прибере, постоянно говорим с децата за него.

  Такааааа, айде и аз да се включа. Само едно ще ви кажа- това вашето нищо не е. ММ работи 4 месеца в чужбина, после 4 месеца е в БГ, после пак 4 месеца в чужбина, пак 4 месеца в БГ и така вече 10 години. Две деца, малки и само една жива баба, която много ми помага.
  Свикнах, гледам децата, работя, карам кола, спортувам и т.н. Когато го няма съм високо организирана материя, както се казва хихихи. Лошото е, че като е тук, се отпускам. Иначе всеки път, като си идва сме като влюбени тийнеджъри, преоткриваме се отново и отново.
  Иначе 2 бременности карах без него, слава Богу, си беше тук и за двете раждания, мама и тате погребах без него, но такъв е животът. Не ми тежи, че съм сама, научих се на много неща, оправям се прекрасно. 90% от приятелките ми са жени на негови колеги. По същия начин са и те.

О, и аз много се отпускам, като е тук. Буквално само сядам да ям, каквото е сготвил, след което се примъквам на дивана и ги оставям те да отсервират, мият.. Аз после само забърсвам плотовете, че много цапат, а аз мразя мръсна кухня. Ако ме види някой каква съм мързелана той като е вкъщи, не може изобщо да допусне каква пружинка ставам, като го няма

Може ли да развиете, кажете нещо повече...стана ми интересно това с мисленето, че си свикнал и като цяло ми е интересна гледната ви точка.

Оооо, темичка за оплакване
Аз преживях едно четиримесечно отсъствие много тежко. През това време отбивах детето (2г. и 2м.), после от нерви пропуших отново, на работа също ми беше напрегнато, детето се разболя от шарка и бяхме три седмици вкъщи. Тогава нямаше как дори да си напазарувам, та помолих една комшийка да я гледа половин час за да ида да пазарувам. Заваля един сняг цял месец 40 см стоя. Не можех да изкарам колата, бях луднала. Ама мина. После трябваше да отказвам цигарите пак.

Иначе самостоятелността и организираността са най-големите  помощници. По принцип моя мъж е по-организирания вкъщи, та ми беше трудно, но се понаучих с времето. Ето някои неща, които помагат:
1. Онлайн плащане на всички сметки.
2. Приготвяне на дрехи, храни и прочее от предния ден.
3. Заредих си хладилника с продукти за бързо готвене: замръзени блатове за пица, замръзени картофи, разни макаронени изделия, яйца, готвя боб, нахут и грах със сварени вече от консерва или буркан - най-добре домашни буркани, ама не винаги се получава
4. Добре поддържана кола, която няма да ви остави на пътя. Или поне няма да го прави често.
5. Верен приятел/ка.
6. Нямах миялна тогава, но сега разбирам, че щях да имам поне 15 мин. повече за игра с детето.
7. Сушилня.
8. И наскоро намерих едни книги "Изкуството да не ти пука" и "Емоционалната интелигентност".
9. Ако не се чувствате сигурни - СОТ. Ако си падате по бойни изкуства и имате време - задължително за самоотбрана. Ходех на Винг-Чун - уникално е! Когато имах възможност бих отишла отново.
10. Някакъв спорт за повишаване на тонуса. Аз ходех на фитнес в обедната почивка.
11. Ако все пак не се справяте, обадете се на мама за помощ или направо ѝ идете с детето на гости.
12. Най-важното - психологична нагласа! Ако играете жертва - такава ще бъдете. Бъдете уверени и позитивно настроени.

Най-ми тежеше, че нямам време за себе си. Обичам да творя разни работи или да чета, а тогава просто нямах сили и/или време.

Викам направо моряшките жени да си изплачем мъката хахаха. Ама корабните готвачи бият рекорда- 7-8 месеца там и 1-2 тук, а там почивен ден няма... Като историята за оня филипинец, дето черпил на борда, че му се родило дете, а той от 1 година не е слизал от кораба... нищо, важното е да е живо и здраво. хахаха

keryone, хареса ми много мнението ти и наистина смятам, че е така. Ако човек сам се постави в ролята на жертва, ще е такава. Всичко е въпрос на гледна точка и нагласа. Факт, че с отсъстващ мъж е много трудно, но истината е, че има мъже, които са си всеки ден вкъщи, на дивана и за чеп за зеле не стават, така че предпочитам така..

Моят не е моряк

Ей, благодаря на всички за историите!
Някои от вас гледам вече с години тук, а не знаех, че мъжете ви пътуват толкова.
Всъщност моят като е вкъщи може да е доста дразнещо. Готви, помага с малкия, ама като залепне за дивана...
И аз ставам по-организирана, когато го няма.
Даже правя мини ремонти, които той отлага с години. Вчера залепих един тапет.

Гледната ми точка е на жена, която е живяла по този начин 20 години и убедено си е мислила, че е свикнала

Наистина не ми се разказват лични истории, поне не в детайли. Прави ми впечатление, че повечето дами обръщат внимание на ангажиментите и как се справят с тях. А това всъщност е най-леката част. Според мен тя е и частта, която ни предпазва от това да не се замисляме твърде много. Просто имаме много работа и всичката е само за нас Деца, работа, домашни любимци, болни родители, даже за баба инвалид съм се грижила четири зими, докато децата бяха малки и ги гледах и работех от вкъщи. И когато тези ангажименти намалеят, децата поотраснат, тогава имаш време да се огледаш, да се замислиш, да се запиташ така ли искаш да премине животът ти. Ама целият живот, чак до пенсионирането. Ако отговорът ти е - да, това е моят живот, това искам -  би било страхотно! Много хора живеят така, нали?

Моят отговор обаче беше друг. Аз всъщност така и не свикнах да бъда сама. Силна връзка с децата, приятелки, четене, спорт, хоби - имах и имам от всичко. Аз съм организиран и любознателен човек, не познавам скуката, обичам да съм заета, да уча, да се развивам, но... физическото присъствие на любимия човек не може да бъде заменено от нищо такова. Мисля, че когато го осъзнаем, трябва да вземем решение за бъдещето. Та... това ми е гледната точка

О, организирам си ремонтите сама от самото начало, въобще даже не го и питам кое как, защото според него няма нужда нищо да се прави. Ей това ме дразни, като гледам други мъже как се ентусиазират -ремонтират, търсят, правят... А на моят всичко му е наред и няма нужда нищо да се пипа. Като искам, сама да се занимавам. Ей това ми тежи, не защото ми е трудно - майстори бол, ама някак друго е да споделиш, да помислите заедно.

О, ремонти и аз правя. Миналата есен тотално сменихме облика на двора (в къща сме), което се оказа голямо приключение и мащабна дейност с все четири броя контейнери за строителни отпадъци, сменяне на водопроводна мрежа, нова настилка, нова ограда (десет дни бяхме без ограда, докато я изработят). Добре, че случих на прекрасни майстори.
През 2016-та пък правих цялостен ремонт на покрив и външна изолация, но съм казала, че подобни начинания сама вече не. Има си неща, от които грам не разбирам и които мъж трябва да направлява.

С готвенето на мен ми е доста по-лесно, като сме само трима. Общо-взето се събираме за вечеря - през другото време кой на градина, кой на училище, кой по задачи и им угаждам. Салати, пици, спагети, много разядки, зеленчукови кюфтенца, супички.

Vetrena тъжно ми става, защото разбирам какво искате да кажете, но.. лесно ли се намира половинка?! Това, че един човек не може да е винаги до вас значи ли, че не може да има любов и може ли да има любов просто защото някой е близо? Това е нещо, което често се опитвам да си припомням. Мечтата за семейство винаги е била с мен, говоря за себе си, защото повечето тук са семейни, с деца и т.н и не се наемам да адвокатствам, но аз лично за себе си дълго време съм търсила човек, с когото да искам да създам семейство. С когото да помисля за деца и т.н. Но разбира се, приказката че пълно щастие няма действа изключително осезаемо в моя случай. Реално, дори да не искам да съм сама...Аз мога да го зарежа и това ще е най-лесното, но това няма да ме направи по-щастлива. Да, мога да срещна друг, но историята, поне на моя живот до тук показва, че разстоянието не е нещо, което прави или не връзката силна. Разбирам идеята ви.. ще излъжа ако кажа, че не съм си мислила всичко, което пишете.. Имало е моменти, в които съм била в тотална дупка и съм се питала това ли искам да е живота ми. Но някак, поне за мен, човекът е по-важен, може би, от присъстието му.

И за мен организацията е най - леката част, макар че пак зависи от ежедневието, натовареността, честотата на отсъствията. Със сигурност има хора, на които им е трудно, но при нас, както казах нямам абсолютно никакви проблеми с организацията. Ние сме с едно дете, нямаме никакви роднини в нашия град, но нямам проблем да се оправя докато ММ го няма. На мен ми тежи друго - липсва ми, не обичам да спя сама, мисля го и се притеснявам докато не се върне. Особено последното. Сега, ако командировките му бяха по - дълги може би щях да имам и други проблеми, но за няколко дни - толкова.

Аз си отговорих кардинално в самото начало на въпроса мога ли да се справя и по-важно ли ми е времето заедно от онова, в което сме разделени. Да, по-важно ми е да съм половин година точно с този мъж, отколкото да съм без него или с някой друг.
Но аз обичам да се чувствам и самостоятелна, и свободна на моменти, а този начин на съществуване на връзката ни помага да се изплъзнем от коловозите на ежедневието (което предполагам би ме направило сприхава и нервна женица), да се преоткриваме и да се обичаме силно.
При всяко посрещане на мъжа ми, аз се влюбвам в него. Е, след една седмица пак му скръцвам със зъби де.
Докато го няма планирам накъде ще пътуваме, какво ще купуваме, кои заведения ще посетим. Въобще, винаги се концентрирам върху положителното, достатъчно гадости ми стовари животът на главата през последните години.

И аз разбирам Вашата гледна точка Всички тези неща съм си ги мислила дълги години.
Първите Ви въпроси са реторични, разбира се. Може да има любов при всякакви ситуации. И пълното щастие е мит. Но всички се стремим към него или по-точно към това, което си мислим, че е.
Компромисите са важно нещо в една връзка, а не по-малко важно е да осъзнаем докъде можем да правим компромиси. Да осмислим границата си, да я приемем. Да не вървим срещу себе си, за да се спасим от гадната участ да се възприемаме за жертви. Не е честно спрямо нас и спрямо другия до нас.
Ако осъзнаем, че това не е нашият желан живот и трябва да вземем решение, раздялата съвсем не е единственият възможен изход Смяна на работата също. На професията. На местоживеенето. Има варианти. Всяка двойка трябва да прецени за себе си.

И на моя мъж естеството му на работа е да пътува из страната. Аз не съм шофьор, за съжаление няма и да бъда, но това страшно ме ограничава. Вчера детето си сцепи главата у нас. Беше истински късмет, че не беше още заминал в провинцията, та на пожар му звъннах. Вчера имах нужда да си е вкъщи, защото се чувствах ужасно,ама пак замина.

Е, не, при положение, че сте сами с децата през някакво време (а дори и да не е така), не е ок да стоите и без кола. Просто е леко безотговорно.

Е, хайде сега - безотговорно! Не давайте оценки на едро, всеки си знае ситуацията.
Отгледала съм си и двете деца с вечно отсъстващ татко и без кола. Изкарах книжка на 43 години, три години след голямото чедо
Има решения за различните спешни случаи - таксита, линейки и т.н.
Между другото, линейката е по-добрият вариант от изплашена мама, която шофира с кървящо или в друга спешна ситуация дете. Виждала съм и мъж да припада, докато палеше колата да закара детето си със зловещо счупена ръка. Просто се срина заради гледката.
Моя приятелка е полицай - отличен шофьор, съпругът и също. Но когато детето им получи пристъп за първи път, извикаха линейка, не се юрнаха да го карат те. Докато установят коя болница е дежурна в момента (беше през нощта) и може да окаже помощ, детето можеше и да го няма.
Затова - 112. Като чуят, че е за малко дете, идват бързо и носят каквото трябва.
Та... по-безотговорно е да се правиш на линейка, когато не си.

Аз не говоря само за инфарктни спешни ситуации. Но примерно ми е трудно да си представя, ако се налага да вземам и водя детето на тренировки, наложи се да го взема извънредно от екскурзия в друг град, ако ми се обади за някаква друга екстрена нужда и аз....какво, почвам да звъня на приятели и съседи, на таксита (които точно в тоя момент са заети, ами ако е за друг град?), с градския транспорт.... Не знам, струва ми се много, да не е безотговорно, но смело и трудно.

И аз бих казала трудно, но не и безотговорно. Изпитвам ужас като застана зад волана, плаша се от неадекватните си реакции. Представям си какъв опасен шофьор мога да бъда за себе си и околните. Знам ли, от зор пък може и да се престраша, ама надали.

Аз се оправям перфектно без кола.
Голямата вече пътува сама, малкия го водя в квартала, където си имаме всичко.
В краен случай, брат ми помага.

На мен лично ми е мъка маршрутката НБУ-УНСС вторник и четвъртък, ама до края на май ще стисна зъби.

И аз съм без кола. Такава паника съм, че с книжка наистина бих била опасна за движението, както казва ММ. Не ми липсва, ходя на работа пеша, на 20 минути съм. Детето е голямо и пътува до училище.
Честно казано малко ме плаши, че догодина завършва и ще стане студент надявам се. Ще остана сама и някакси осъзнавам, че ще е голяма промяна, но... Въпреки това харесвам живота си, свикнали сме на този начин на живот с ММ и честно казано първите години много ми липсваше когато го няма, но вече не е така. Даже така сме свикнали, че не си представям да е постоянно у дома. Като че ли така запазихме отношенията си живи, винаги като се върне си сипваме по едно уиски и си говорим с часове, разказваме си, смеем се...де да знам, обичам тези моменти и приемам тези, в които го няма като нещо съвсем нормално.

Кафе, и аз съм без кола Тоест, тя си е тук, паркирана, когато ММ го няма, но нямам книжка. Не съм усетила досеха липса..налагало се е веднъж-два пъти да викна такси, но аз така или иначе викам всеки ден таксита до работата, ползвам приложението taxime от много отдавна и всичко става за секунди - не вися на телефона да чакам някоя операторка да ми вдигне.

Безспорно, с кола и наличен мъж ми е по-удобно, но пълно щастие няма. А на тия години (41) няма за кога да изкарвам книжка. Одъртях

Моя тая сутрин пак си би камшика.Няма го за различно време всеки път.Зависи в кой щат ще са.Преди 2вечери ми изтърси, че има вероятност за ФЛ е тоя път и аз ще се командировам поне за 4-5дни.

Шофирам, сменям гуми, масло, карам по сервизи, зареждам нафта, купувам винетки, правя застраховки, дори един път и на платформа на пътна помощ я качвах, че ме остави на пътя и т.н. и т.н. А само до преди година умирах от страх да карам. А сега толкова се зарибих, че дори има дни, в които карам ей така само за кеф, че взе да ми допада и да се грижа за колата- автомивка, нови аксесоари...
Случи се така, че както имах книжка от 14 години и не бях карала нито ден, изведнъж ми се наложи (мама се разболя много лошо и трябваше да я карам) и да видите как неволята учи. А нямах грам желание. А пък сега, така ми залепна, че не си представям ден без колата. И е факт, че колата е голяма, а нямам и една драскотина. Да се потупам по рамото, че умря циганката хахахах...
Както казва една позната "толкова мъжка работа върша, че като вляза да се къпя, гледам долу да не ми расте нещо"...

Интересна тема.. Моят мъж не е точно постоянно в командировка, всъщност и двамата пътувахме преди, да кажем на месец-два по седмица и повече. Веднъж покрай пътувания и почивки се разминахме за месец и нещо и накрая чак ми за липсва Преместихме се в чужбина, аз родих и в командировка е бил само веднъж. Замина в неделя и в понеделник сутрин се събудих като зомби, повръщах и изобщо беше ужасно. Както някой по-напред писа, няма кой чаша вода да ти даде. Звъннах на яслата, че ще остане до ранния следобед и се прибрах да легна за час (той беше само преди обяд, а аз на работа на половин ден). Оттогава съм анти-командировки, поне докато децата малко не се очовечат, добре, че засега не се и налага. Ако се приберем в България, сигурно пак ще ходи поне той, но там все за спешен случай може да се измисли нещо с приятели.

Свекърва ми се научи да кара на 68 години, та не се оправдавай с години
Друг е въпросът, ако  не ти се налага, с големи деца може би е по-лесно.

Аз се научих бременна да карам (имах книжка, но не и реален опит преди това) и сега не мога без колата си- всичко става в пъти по-бързо и лесно и не го мисля изобщо. С малки деца за мен е много важно, не съм разчитала на мъжа ми за водене на консултации, излизания в по-далечен парк, а след това и за водене на градина (нашата  не е пешеходна).

Обаче като го няма ми тежи да водя и взимам от градна всеки ден, после на работа, после ядене, пране...

до седмица 1-2 пъти годишно е супер, освежава връзката, оценяваме се някак повече. Но се е случвало по месец и отгоре, не, мерси. Липсва ми и емоционално, и логистично.

Вече от доста време не е пътувал, та трябва скоро освежаване, дет се пошегува някой за дългите връзки )

Днес много ми липсва. Добре че бях навън половин ден поне.

Пипи, знам, че има хора, които взимат книжка в доста късна възраст, но на мен не ми се занимава. Мързи ме, накратко. Викам таксита, когато се налага и толкоз. Детето е на 8. 

Аз не бих станала активен участник в софийския трафик заради нищо.

И аз си ходя пеш много - до парка и обратно, до работа и обратно. Обаче училището й е на кофти място, оттам до тренировките още не може сама, а таксиджиите ме изнервят максимално. Избягвам ги всячески. Но това съм аз.

Моят мъж по принцип не е особено готов да ни кара където и да е. Така че отдавна съм си устроила живота с децата без негова помощ.
Е, изкарва малкия през уикенда, но и аз мога да го правя без проблем.
Мани,  лоши мисли ми влизат в главата...

Тамън ти залипсва...

Да се запиша - Скъпия от началото на тази година ходи в командировки. Идва си в събота следобяд и в понеделник сутрин пак заминава.
Ами екстра ми е - сама съм през седмицата, готвя си по определен здравословен режим без да ми мърмори, че не съм яла боба или картофите. Разполагам се сама на спалнята и дистанционното за ТВ е само за мене.
Но сме само двамата, детето порасна и вече е в чужбина с негово дете. Та логистични проблеми нямам. Но аз не съм ги имала и преди 25 -30 год., когато сама си гледах дъщерята и се грижех за болни родители. Такситата поне в София са отзивчиви и удобни. Градски транспорт също ползвам активно. Книжка имам, но съм забравила кой педал за какво е - винаги са ме возили.
Преди много години баща ми също ходеше много в командировки в страната и чужбина. Майка ми не само, че не се е оплаквала - направо се радваше като замине. Двете вечеряхме в ресторант, срещахме се със само нейни приятели, мързелувахме си качествено. Понеже и мъжете на приятелките и бяха по много командировки са си говорили за доверието. Един от командированите се сдоби с паралелно семейство в Пловдив. На друг жена му намери презервативи в джоба, а пред нея уж не можеше.

Aisha, мъжете ни да не са колеги?
Вашите съпрузи разлигавят ли децата? ММ толкова ги лигави, че чак ми става противно. Как пък никога не успя да ги накара да направят нещо?!

Много ми беше интересно да ви чета. Моят мъж не е в командировка, но работи на две места и се прибира, колкото да спи у нас. Дори и събота и неделя. С две деца на 6 години и 1 година. И каракачанка. Единственото което прави е да води каката на градина сутрин и да разхожда кучето. И това е помощ.
Моята работа е свързана с краткотрайни командировки. Ами мъжа ми се оправя. Те си знаят как.
Завиждам ви за силата и смелостта ви.

На мен ми беше много трудно сама, докато детето беше малко, сега е друго. А и аз посвикнах да сме сами, виж на нея вече й домъчнява в момента, в който затвори вратата. А поне половината месец е все по пътищата. :/

Моите деца като се събудят първо питат тука ли е тати,като си лягат питат тати ще си дойде ли утре.Къса ми се сърцето за тях.