Следродилна депресия

  • 1 092
  • 1
Здравейте!
Не мога да повярвам, че пускам тема за подобно нещо.До скоро изобщо не съм мислила или не съм знаела, че имам проблем.
Чела съм на доста места, че следродилната депресия може да се отключи до година след раждането и както повечето хора съм си мислила, че "мен не може да ме хване такова нещо".
Имам бебе на 11 месеца, което родих нормално.Раждането не ме е травмирало, наплашило или нещо подобно, дори напротив.Не можех да спра да плача от щастие, всичко беше толкова емоционално, бях толкова щастлива.
Започнах да работя почасово откакто дъщеря ми навърши 5 месеца.Съпугът ми се грижеше за нея 1-2 пъти седмично за по 5-6 часа.После свекърва ми дойде при нас, това е първо внуче и еуфорията е голяма.Играят си, занимават се, а аз гледам да не преча и да не се натрапвам.Нещо от сорта на "сега е времето на баба", и мама и тати няма нужда да се "навират", а да си свършът нещо, което отлагат, примерно.Свекърите живеят съвсем наблизо и естествено прекарват време с бебето.Аз започнах повече да работя, но все пак не съм всеки ден по 8 часа.
Тревогите ми започнаха от скоро, защото забелязах, че дъщеря ми не плаче и не мрънка, когато напускам стаята или къщата.Може би се е случвало 1-2 пъти, но не мога да си спомня със сигурност.Почти и не реагира когато се връщам.С баща й е подобна работата.Докато за баба си често плаче или мрънка.А влезе ли в стаята веднага се втурва към нея или поне в 90% от случаите.Направиха ми впечатление тези неща преди около месец и от тогава насам постоянно съм разтревожена, че дъщеря ми е ненормално привързана към баба си и ненормално не привързана към майка си.Изобщо не съм си връчила детето на свекърва ми, според моите разбирания съвсем нормално време прекарват заедно.Около 2-3 часа на ден и не всеки ден и повечето време и аз също съм там.
Дори си мисля, че това не е толкова лошо или необичайно, а по-лошото е аз как гледам на него.Чувствам се ужасно!Като ненужна.И си мисля, че тези мисли са сто пъти по-лоши от това, че бебето ми не показва  привързаност към мен.После взех да си мисля, че сигурно аз не я обичам достатъчно и тя усеща това.Сега само да ревне и веднага започвам да си мисля, че не съм добра майка, че не познавам добре нуждите на детето си и за това то плаче и мрънка, а аз не винаги знам как да я успокоя.Ако това не е депресивно състояние...Чета и чувам за бебета, които не могат да дишат без майките си, а моето съвсем не е така.Дори и свекърите умеят да я приспиват при положение, че тя не суче биберон.
Главният ми проблем е начинът по който се чувствам, а не толкова, че дъщеря ми не е привързана към мен.Приемам, че има такива ситуации и такива деца, но все пак душата ми е свита на кълбо и мислите ми ме тревожат адски много.Не живеем в България и за сега нямам възможност за терапия.Но съм адски отворена към литература, която ще ми помогне да превъзмогна проблема ( който може би се корени в дълбока неувереност  ).
Благодаря на всички, които ще си направят труда да прочетът темата ми, която стана по-дългичка.
Виж целия пост
# 1
Здравейте!

През споделянето хората могат да установят, че има много други, които са минавали или минават през подобен или дори аналогичен проблем. Давам си сметка, че споделянето само по себе си може да бъде доста предизвикателно по ред причини, но Вие се осмелявате да го направите.

Първите две години след раждането са особено интензивни по много линии – откъм развитието на детето, връзката с родителите, в частност с майката, не на последното място и откъм динамика в семейството и разпределение и баланс на ролите.

Добре е, че дъщеричката Ви има вниманието на двамата си родители, а също и на баба си, но това да бъдете с нея, което включва и това да се грижите, да играете, да се занимавате с нея, няма как да бъде „навиране“ или „натрапване“. Вие сте нейна майка, носили сте я в утробата си, дали сте й живот. Вашето присъствие е важно и значимо – и за двете ви.

Бебетата са привързани към хората, които виждат често, които са ежедневно в живота им и се грижат за тях. Това са „обектите“, към които те развиват привързаност, макар и да не могат да го покажат или изговорят по начина на възрастните.

Ако Вие сте част от живота на дъщеря си, тя ще бъде част от Вашия – ще Ви търси и допуска до себе си. Това, че не плаче или мрънка, когато напускате пространството, не означава, че не е привързана към Вас, но не забравяйте, че връзката ще става по-силна с Вашето присъствие, а не отсъствие. Не казвам, разбира се, че трябва да напуснете работа (в много случаи това е невъзможно дори, поради финансовия аспект в семействата, който също не е маловажен), но дори часовете, които сте у дома, да са по-малко, може да компенсирате с качественото време, което прекарвате заедно с нея.

Разбирам това, което казвате във връзка с преживяванията си, но със сигурност не сте „ненужна“ за дъщеря си, дори Вие да се усещате така понякога. Много пъти съм чувала в работата си, а и сред мои близки хора, че не се справят като родители, защото децата им плачат. Плачът и „мрънкането“ са едни от начините децата да се себеизразяват, когато преживяват нещо от негативния спектър. Когато са на възраст, в която не могат да говорят, това са основните им изразни средства. Всяко бебе, което е гладно, спи му се, напълнило е памперса, растат му зъбки, какво прави – именно плаче или „мрънка“. Та, това че детето Ви плаче не слага знак за равенство с това, че сте лоша майка. Децата плачат и това е нормално. С времето, в което градите връзката си с нея, ще разбирате все по-лесно каква е причината да мрънка и кое я кара да се чувства дискомфортно. Не се притеснявайте от тези моменти, те всъщност са значима част от изграждането на тази връзка, за която говоря.

Сърдечни поздрави,
Славея Дънева - психотерапевт
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия