Не мога да повярвам, че пускам тема за подобно нещо.До скоро изобщо не съм мислила или не съм знаела, че имам проблем.
Чела съм на доста места, че следродилната депресия може да се отключи до година след раждането и както повечето хора съм си мислила, че "мен не може да ме хване такова нещо".
Имам бебе на 11 месеца, което родих нормално.Раждането не ме е травмирало, наплашило или нещо подобно, дори напротив.Не можех да спра да плача от щастие, всичко беше толкова емоционално, бях толкова щастлива.
Започнах да работя почасово откакто дъщеря ми навърши 5 месеца.Съпугът ми се грижеше за нея 1-2 пъти седмично за по 5-6 часа.После свекърва ми дойде при нас, това е първо внуче и еуфорията е голяма.Играят си, занимават се, а аз гледам да не преча и да не се натрапвам.Нещо от сорта на "сега е времето на баба", и мама и тати няма нужда да се "навират", а да си свършът нещо, което отлагат, примерно.Свекърите живеят съвсем наблизо и естествено прекарват време с бебето.Аз започнах повече да работя, но все пак не съм всеки ден по 8 часа.
Тревогите ми започнаха от скоро, защото забелязах, че дъщеря ми не плаче и не мрънка, когато напускам стаята или къщата.Може би се е случвало 1-2 пъти, но не мога да си спомня със сигурност.Почти и не реагира когато се връщам.С баща й е подобна работата.Докато за баба си често плаче или мрънка.А влезе ли в стаята веднага се втурва към нея или поне в 90% от случаите.Направиха ми впечатление тези неща преди около месец и от тогава насам постоянно съм разтревожена, че дъщеря ми е ненормално привързана към баба си и ненормално не привързана към майка си.Изобщо не съм си връчила детето на свекърва ми, според моите разбирания съвсем нормално време прекарват заедно.Около 2-3 часа на ден и не всеки ден и повечето време и аз също съм там.
Дори си мисля, че това не е толкова лошо или необичайно, а по-лошото е аз как гледам на него.Чувствам се ужасно!Като ненужна.И си мисля, че тези мисли са сто пъти по-лоши от това, че бебето ми не показва привързаност към мен.После взех да си мисля, че сигурно аз не я обичам достатъчно и тя усеща това.Сега само да ревне и веднага започвам да си мисля, че не съм добра майка, че не познавам добре нуждите на детето си и за това то плаче и мрънка, а аз не винаги знам как да я успокоя.Ако това не е депресивно състояние...Чета и чувам за бебета, които не могат да дишат без майките си, а моето съвсем не е така.Дори и свекърите умеят да я приспиват при положение, че тя не суче биберон.
Главният ми проблем е начинът по който се чувствам, а не толкова, че дъщеря ми не е привързана към мен.Приемам, че има такива ситуации и такива деца, но все пак душата ми е свита на кълбо и мислите ми ме тревожат адски много.Не живеем в България и за сега нямам възможност за терапия.Но съм адски отворена към литература, която ще ми помогне да превъзмогна проблема ( който може би се корени в дълбока неувереност ).
Благодаря на всички, които ще си направят труда да прочетът темата ми, която стана по-дългичка.