Чувствате ли се виновни за проблемите в и развитието на живота ви или го отдавате на съдбата

Чувствам се късметлийка. Сигурно и моите качества и усилия имат пръст в това, но не ми се вярва да са само те. И добре, че е така, защото чувството ми за вина е разяждащо. Умрем да се обвинявам за всяко леко кривнало встрани нещо и да си блъскам главата над потенциалните стъпки и развои, що така е станало и как е можело да стане, ако.

Аз поемам цялата отговорност за живота си. Но отказвам да изпитвам вина. Старая се да се справя по най-добрия начин с това, което ми поднася съдбата. В смисъл - външни обстоятелства и драмите на другите.

Да. По подобен на описания проблем, но в обратна посока.
Доверих на лекарите.
Усещах, че имам проблем, но все пак не съм специалист, затова повярвах, че начинът ми на живот е грешен, въпреки че беше пъти по-здрвословен от този на хората около мен. Спазвах строг режим, спорт и т.н., а нещата се влошаваха и влошаваха. Загубих ценни години в липса на лечение и задълбочаване на проблема.
В крайна сметка сама намерих какво трябва да се изследва и вече с готовите резултати отидох на лекар.
Но вина чак не бих казала, по-скоро наивност. Каквото било-било, човек трябва да продължава напред.

Повечето хора, които визираш имат проблем, ако не физически, то психически, просто трябва да го открият. Причина винаги има, хората са създадени по начин, който кара инстинктите им да следват сравнително безопасен път, за да се нарушат, има нещо. И трябва да се работи по него, не в/у симптомите, иначе избива в друга посока.

Яд ме е за неща, които съм направила, също и за някои, които не съм. Най-много ме е яд за загубеното време, последните години все по-ясно усещам как бързо лети то, а на по-млади годинки (разбирай 20+) си мислех, че всичкото време на света е мое. Но не изпитвам чак вина. Избрала съм и си нося последствията.

Яд ме е на себе си, че не проявих решителност и инат при кандидатстването си за висше. Пропиляни години в четене на уроци по биология и накрая под натиск се явих на изпит география. Ако бях опитала и не ме приемеха щях да се примиря, а така цял живот съжалявам.

Е защо съжаляваш? Кандидатствай сега и влез.

И аз така.
Внимавам, доколкото мога, да контролирам живота си, за останалото се оставям на съдбата.

Нямам предвид да изпитвате разяждаща вина, а само разумно да осъзнавате, че сами сте си виновни. Аз примерно правя простотии доста често, въпреки че почти винаги знам какво е правилното да се направи, но поради външни обстоятелства или просто някакво дяволче в мен ме ръчка да свърша или кажа нещо тъпо, за което после разбира се съжалявам. Ама така ме ръчка, че колкото и да знам че не е правилно, не ми дава мира и не ме оставя докато не свърша глупостта. Псувам се в такива случаи по навик, въпреки че съзнавам, че реално не аз съм виновна, защото ако зависеше от мен, никога не бих го направила. Но просто явно не е зависело от мен и не съм могла да направя друго в дадения момент. Затова живея с усещането, че при мен всичко е съдба и не мога изобщо да контролирам живота си.
Същевременно виждам хора, които сами целенасочено и съзнателно вършат глупости, вредят си и понякога направо си съсипват живота, без да им се налага по никакъв начин да го правят, а просто от глупост и инат. И тия хора са убедени че Господ ги наказва. Те просто не виждат как сами собственоръчно се наказват и на Оня горе изобщо не му се налага да ги наказва допълнително - по-скоро им помага да не се закопаят съвсем. Но те тъпо и упорито отказват да видят грешките си и винят Бог, съдбата, околните и всичко останало за собствените си съзнателни грешни избори. По правило винаги разбирам хората, които вършат глупости, защо са ги извършили и ги оправдавам, защото осъзнавам, че по някакъв начин животът ги е принудил. Но познавам и такива, които по никакъв начин не мога да оправдая - говоря с тях, опитвам се да разбера мотивите им, но оправданията им са толкова некопосани, нелогични, детински.... че единственото, което си мисля е Божке колко си тъп. Затова ми беше интересно - съществуват ли изобщо хора на тоя свят, които осъзнават личната си вина в развитието на живота си, или всички го усещат като съдба или просто си търсят виновници извън тях. Психолозите се опитват да ни убедят, да се отървем от чуството за вина, ама да не излезе накрая, че никой не изпитва такова. За мен осъзнаването на собствената си вина е първата стъпка към положителните корекции в поведението ни - без нея нищо няма да се случи, ще си баем Такъв е животът и ще се утешаваме с чашката или с друг порок докато съвсем не се самоунищожим

Ааа, тоя етап с вредата на себе си го минах! Точка.
Сега, ако има проблем, търся решение.
Да се търси вина е тъпо и не води до нищо градивно.

Да се присъединя и аз. Много ми хареса мнението на Free Agent.

Не ровя в това.
Търся причините дотолкова, доколкото да преценя дали зависи от мен или не! Не смятам, че контролирам нещата до степен, до която едва ли не всичко да зависи от мен. Понякога каквото и да правим, животът се стича по някакъв негов си начин.
Искам нещо, не успявам да го постигна - както в първия пост. Ми, просто е - значи това нещо не е за мен. По една или друга причина аз не съм достигнала, да го наречем, зрелостта, за да мога да получа това нещо.
А това е, защото не съм се фокусирала върху него точно, работила съм по други неща в живота си.
Човек не може да има всичко. Получила съм това, върху което съм работила, и не съм получила това, върху което не съм. Не съм робот, не мога да предположа и предугадя за след 20 години кое би ми вършело работа. Не се обвинявам за това. Направила съм това, което съм счела за нужно и съм точно там в живота си, където трябва да бъда.

Хубаво, лошо, това е моето място. Да се обвинявам, задето не съм на друго място в живота си - не, не е мойто. Ако искам да съм другаде, незабавно се заемам да стигна там, ако така или иначе го искам, няма време за самообвинения, трябват действия.

Не чувствам вина за нищо, сигурно е ужасно да живееш с чувство за вина

Явно не мога да обясня ясно какво имам предвид.

Интересно, тъкмо днес си мислех, че животът е следствие от взети решения. Собствени. Съдбата, житейската пътека, обстоятелствата, или както там го наричаме са просто началният старт и ресурсите, с които разполагаме. Но всичко друго, освен това, е в ръцете ни.