Дойде и моят ред да се отчета с поредната сълзлива тема, но душата ми жадува за разбиране, съпричастност и някой друг съвет.Може би не ги заслужавам, защото за ситуацията, в която се намирам съм виновна аз самата.
Разделихме се. След години обич и всякакви житейски перипетии, тъй като и ние, като всяка двойка сме имали проблеми, но се обичахме много и винаги намирахме път един към друг.
Не съм дете, или тийнейджър, но имам една лоша черта в характера си и тя е, че съм първосигнална, емоционална и експанзивна. Това той хем обичаше в мен, хем накрая ми изигра лош номер.
Не сме си изневерявали, въпреки, че той понякога ме е карал да ревнувам умишлено, за да ме подразни. Може би това му е единствената грешка към мен. Добър човек е, аз също, като изключим, че на моменти се държа като непораснало, трудно дете.
Като цяло съм и ревнива, не по природа, а вероятно, защото предходните ми две връзки приключиха заради изневяра от отсрещната страна. Това вероятно ми отключи проблем с доверието, заради което в момента плащам висока цена.
Тоест-виновна съм. Така се и чувствам, за такава се и признавам. Както пред вас, така-чистосърдечно и пред него. Разривът настъпи след едно нелепо недоразумение, заради което си мълчахме няколко седмици.
Поисках да говорим. Той не ми отказа. Чувахме се многократно. Обясни ми от какво и защо му е писнало. Главно заради липсата ми на доверие.
Поисках да се видим. Той прие, което ми даде надежда, че той също иска да ме види.
Говорихме два часа. Беше емоционален, когато говореше за грешките ми..плака.Не ми даде да го прегърна, а имах нужда от него. Каза, че е загубил желание за всичко и, че му трябва време да се събере. Каза ми, че се е съгласил да се видим, защото знае какво преживявам и ми съчувства. Това ме съкруши. Каза, че ме е сложил в графата "приятели". Това съвсем ме довърши.
Може би сгреших, инициирайки тази среща. Каза ми, че ме обича все още, но е наранен и в момента в него надделява разумът, докато винаги до сега са надделявали чувствата. Не беше категоричен, че всичко ще окончателно, но каза, че на този етап няма какво да ми даде.
Казах му, че съм осъзнала проблемите в мен, които са довели до тук. Отвърна, че това само времето ще го покаже, но не иска да ми дава надежда, че отново ще почувства същото към мен. Тръгвайки си, каза, че вероятно може и да преглътне всичко, както е успявал до сега, но му трябва време и не знае какво ще се случи. Каза, че ще се виждаме, ще се чуваме, за да ми помогне един вид да премина през това, а ако успее да се пречупи-успее. Каза, че ако беше безчувствен към мен, щеше да ми го каже в прав текст.
Вчера минах и му оставих подаръка за рождения ден, защото само стоеше в бюрото ми в офиса и ми напомняше за него, а бях командировка и нямах възможността, да му го дам лично. Проведохме отново разговор, отново му се "излях", но този път някои негови фрази ми направиха впечатление, като например "Съжалявам, че и ти трябваше да минеш през това", "Аз също бях така"...
Наистина, съзнавам грешките си, с натрупване са, но не съм изневерила, предала, или извършила смъртен грях. Прозвуча като човек, който иска да ме накаже.
Споделих това с приятелката ми снощи, защото бях разстроена, тя каза, че според нея, ако е искал да ме отхвърли е щял да ме запорира от всякакви контакти, а не да проявява съчувствие за това, че страдам и за това да продължава да поддържа контакт с мен и да продъжава фино да ми начуква канчето с определени фрази, вметнати в контекста.
Моля ви, посъветвайте ме-предполагам от страни ситуацията е по-ясна.
Дали има шанс да си го върна, или просто да се примиря и да продължа..? Има ли смисъл да му показвам, че преживявам катарзис и на прага на раздялата осъзнавам нещата, които са го дразнели?
Обичам този човек.
Предполагам, че това беше един дълъг и несвързан разказ, че звуча инфантилно, но ми е прясно и ме боли.