Аз съм момиче на 16 добра съм в училище, имам високи оценки, всички ме приемат за равна надявам се, имам много приятели и никога не съм била смятана за нещо повече или по малко заради външния си вид или здравословно състояние. Просто самата аз понякога се замислям дали всъщност живея пълноценно, вярно е родителите ми са ми осигурили всичко нужно и никога не са ме обаждали за това че съм албинос. Всъщност като по малка заради "бялата" ми коса ми казваха стара баба и др.но аз никога не съм възприемала това като обида, просто защото аз не съм се вълнувала от това какво мислят другите, понеже хората, които ми казваха така никога не съм ги смятала за лоши, защото нито това нещо беше обидно за мен то беше в кръга на шегата, а те са наистина страхотни хора. Понякога просто ми идва да се гръмна, нямам конкретна причина имам предвид наистина винаги отношението на учители, родители, семейство и приятели е било страхотно, но някак това че не мога да бъда абсолютно нормална някак ми тежи. Просто когато изкарам някакъв незадоволителен за мен резултат и чуя "Това е достатъчно за теб" усещам границите, които хората са ми поставили. Когато това се случи изпадам в тотална истерия и откачам, защото не съм по-различна (приела съм го да, но това не значи че хората трябва да мислят, че съм по-слаба от останалите). Понякога си мисля как ме виждат хората, дали ме съжаляват или не, дали въпреки външния ми вид ме смятат за красива, или не. Изобщо когато бях по-малко не съм се замисляла толкова, но когато пораснах нещо ме накара да се съмнявам в себе си. Чудя се кой ли нормален човек би ке оженил за мен кой би ме приел? Замислям се не искам да причинявам това на децата, си страх ме е че един ден ще имат същите дни и нощи, които аз изживявам понякога. Мисля си с какво съм заслужила точно аз да имам толкова несигурност в себе си и да бъда такава?
В момента сигурно звуча адски глупаво и неоснователно, но просто имам нужда, някой като мен да ми каже нещо, което да ме държи, защото каквото и да ми кажат другите, никой не може да ме разбере.