Здравейте,

Имам проблем и макар да се опитвам да се боря с него, нямам усещането, че се справям много успешно.

Ще започна от това, че от много малка съм наясно с историята на майка ми, която включва загуба на дете (убито) и голяма мъка. Винаги съм усещала тази мъка, макар детенцето да е починало много преди да се запознаят с баща ми и да се родя аз. Около тийнейджърските ми години започнаха разни кошмари - как мен, или мен и родителите ми, ни преследва човек с нож, който иска да ни убие, продължаваха известно време, после спряха. Неведнъж се е случвало и да се будя посред нощ и на замъглен ум да си мисля за смъртта, как един ден и мен ме очаква това, както и близките ми, като после отновно заспивам. По това време бях запален почитател на филми на ужасите, което допускам, че е допринесло. В десети клас открих ново хоби за себе си, започнах активно да се занимавам с него, което ме насочи и към специалност в университет. Там срещнах нови приятели, излизахме, забавлявахме се, не помня да съм имала подобни мисли, сънища и преживявания по онова време. Точно преди да завърша обаче (2017г.) се случи най-тежкото за мен нещо - един от най-обичаните ми роднини заболя от рак, без опция за операция, а той дори не можеше да се храни и да пие вода, мъчеше се много, болката бе огромна за мен и семейството ми. Той си отиде 6 месеца по-късно и тогава започна същинският проблем. Не помогна и това, че още половин година след това си отиде друг близък човек от семейството, отново по тежък начин. Оттогава изпитвам предимно празнота и страх. Не ми се среща с хора, не ми се разговаря, дори музика почти не ми се слуша, а преди не можех да изкарам ден без такава. Единствено искам да съм близо до приятеля ми, майка ми и баща ми и до домашния любимец, но същевременно непрекъснато изпитвам ужас, че всеки един момент може да се случи нещо и с тези хора. Този месец още един член на семейството ми си отиде след дългогодшна борба с рак, като това за мен прави трета поредна година със загуба. Страхувам се от загубата и от тягостна смърт - и за близките ми и за мен самата. Не минава ден, в който да не мисля за това и всяко малко нещо е способно да ме натъжи, дори само да видя възрастен човек, а ако разбера за някаква трагична случка в нечий живот, автоматично се поставям на мястото на потърпевшия и си представям как бих се чувствала на негово място. И се впускам в дълбоки размисли, затварям се в себе си, защото на никого не му се говори за такива неща, но аз някак си дори не мога да се забавлявам вече.  Почти нищо не ми се прави и дори самата мен ме дразни в какво съм се превърнала. Отново ми се случват пробужданията с мисли за смъртта. Сънувам гробове или пък близките ми, че са живи (по-специално, че са се върнали към живот). Опитвам се да поглеждам философски над нещата, да се самоуспокоявам, да гледам по-нормално на тези неща, но успехът трае много кратко.

На 24 години съм, живее ми се пълноценно, но не мога да се справя с измъкването от тази "дупка".
Виж целия пост