Здравейте! Дълго се чудих дали да пусна такава тема, а и честно казано доста се притеснявам, но се надявам да се получи нещо хубаво.
Със сигурност сте попадали хиляди пъти на модерните призиви, че трябва да обичаме себе си, за да може да допуснем любовта да дойде в живота ни. Но какво означава и в какво се изразява тази любов към себе си?
Аз лично съм изключително самокритична, но усещам, че това невинаги е хубаво и че дори е някакъв придобит навик, с който едва ли не искам да си докажа, че "ставам". Всъщност, имам натрупани много такива "механизми", с които или се самосаботирам, или се наказвам и обвинявам за нещо, за да може да изчистя образа си пред себе си и пред другите.
Много често се обвинявам за външния си вид, въпреки че аз самата се харесвам много, но понеже не искам да следвам всички съвременни стандарти за красота, това ме кара да се чувствам зле и понякога си повтарям разни грозни неща за външния си вид и за себе си, понеже се чувствам несигурна и мисля, че така изглеждам и в очите на другите.
Преди малко погледнах една своя снимка, на която кожата ми не е перфектна, че дори и веждите ми не са добре оформени, но мисля, че изпитах точно тази обич, за която се опитвам да говоря в тази тема. Просто да приемеш себе си и да си сам най-добрия си приятел. Да си посъчувстваш, без да изпадаш в самосъжаления, но просто да мислиш сам на себе си най-доброто. Не бих казала, че е лесно...
Накрая ще добавя още нещо, за което също не знам дали съм права, но го мисля. Сякаш българите сме изключително критични на тема външен вид, облекло и въобще... кой какъв е, какво говори, как се представя пред света... мисля, че сме повече от жестоки и ни липсва нещо. Липса ни някакъв вид мило отношение към другите. Не е хубаво да се обобщава, знам. Не всички са такива.
Ще ми е интересно да чуя вашите разсъждения.
P. S. Даже конкретно при нас, жените, имам чувството, че толкова надълбоко във възпитанието си вкарваме самокритиката откъм външен вид, че ако не си повторим поне няколко пъти, "Мале, на какво приличам тук", "Леле, имам корем" и т.н., то значи се имаме за много велики и се мислим за голямата работа.
Виж целия пост
Със сигурност сте попадали хиляди пъти на модерните призиви, че трябва да обичаме себе си, за да може да допуснем любовта да дойде в живота ни. Но какво означава и в какво се изразява тази любов към себе си?
Аз лично съм изключително самокритична, но усещам, че това невинаги е хубаво и че дори е някакъв придобит навик, с който едва ли не искам да си докажа, че "ставам". Всъщност, имам натрупани много такива "механизми", с които или се самосаботирам, или се наказвам и обвинявам за нещо, за да може да изчистя образа си пред себе си и пред другите.
Много често се обвинявам за външния си вид, въпреки че аз самата се харесвам много, но понеже не искам да следвам всички съвременни стандарти за красота, това ме кара да се чувствам зле и понякога си повтарям разни грозни неща за външния си вид и за себе си, понеже се чувствам несигурна и мисля, че така изглеждам и в очите на другите.
Преди малко погледнах една своя снимка, на която кожата ми не е перфектна, че дори и веждите ми не са добре оформени, но мисля, че изпитах точно тази обич, за която се опитвам да говоря в тази тема. Просто да приемеш себе си и да си сам най-добрия си приятел. Да си посъчувстваш, без да изпадаш в самосъжаления, но просто да мислиш сам на себе си най-доброто. Не бих казала, че е лесно...
Накрая ще добавя още нещо, за което също не знам дали съм права, но го мисля. Сякаш българите сме изключително критични на тема външен вид, облекло и въобще... кой какъв е, какво говори, как се представя пред света... мисля, че сме повече от жестоки и ни липсва нещо. Липса ни някакъв вид мило отношение към другите. Не е хубаво да се обобщава, знам. Не всички са такива.
Ще ми е интересно да чуя вашите разсъждения.
P. S. Даже конкретно при нас, жените, имам чувството, че толкова надълбоко във възпитанието си вкарваме самокритиката откъм външен вид, че ако не си повторим поне няколко пъти, "Мале, на какво приличам тук", "Леле, имам корем" и т.н., то значи се имаме за много велики и се мислим за голямата работа.
Обичам си корема, дори и да не е плосък, толкова е сладък. Имам най- красивият пъп. Обичам всичко в себе си, независимо дали го харесвам. Примерно не си харесвам изобщо краката, ама пък са си мойте и си ги обичам. Но най- важният знак за обичта от мен към мен е че абсолютно никога не съм и няма да допусна, някой да потъпква чувствата ми и да не ме уважава. Който си го позволи, колкото и близък да ми е бил, директно без да се замислям, го режа отвсякъде. Най- важното е човек да си пази достойнството. Много ми е интересно, когато някой ми каже "Ми аз много се обичам" и в същото време да виждам как този някой, позволява да тъпчат отгоре му. 
