Могат ли майките да бъдат приятелки на децата си?

Да научиш детето си да споделя и да общувате свободно, не е като да сте приятели. Детето трябва да чувства закрила и сигурност от родителя, а това е невъзможно, ако той се държи като приятел. Прекрасно приятелство може да има с родител (не само с майка, може и с баща или с двамата), след една определена възраст - когато вече детето е станало самостоятелно и не е дете.

Именно, защото от прочетеното всеки влага различно мнение за приятелството.

Родителят може да бъде приятел на детето си без това да влияе на авторитета му и възпитанието на детето. Началото на това приятелство започва от много ранна възраст /много често това е неосъзнато и от двете страни/ и не намирам нищо лошо в това, защото с времето тази връзка /приятелска/ става по силна. Когато детето вече е пораснало и започва да взема самостоятелно решения, то знае, че когато му е трудно има не просто родител загрижен за него, но и приятел, с когото да се посъветва, който го разбира.

Аз например на човек, който не ми е приятел не споделям нищо. Като тийнейджър проблемите съм си ги решавала с помощта на приятели, родителите ми нямаха и бегла представа за живота ми. Просто имах късмет да мина м/у капките, защото неправилно или ненавреме разрешен проблем може да съсипе живота на човек. А дете, което не е приятел с родителите си ще отлага до последно и ще се опитва да го разреши само.
Затова много държа отношенията с детето ми да са различни. Засега, близо 16 г., успяваме. Дано и напред да е така.

А приятелите са различни, далеч не с всички съм споделяла или искала съвет, не може един приятел да замени друг, не е и нужно да се опитва.

За мен пък това е задължително в едно приятелство.

Не се сърди човече, каква закрила и сигурност може да получи едно дете в 1 клас или детската градина, от приятел? Тепърва се учат какво значи истинско приятелство. Тепърва разбират, че не всички, които те смятат за приятели, изпитват същото към тях. Няма как да има равенство на приятелство с родител и връстник, особено пък за всяка възраст.

Защо трябва да има равенство! Нима към всичките си приятели, ние като възрастни, се отнасяме еднакво или отношенията ни с всички са равнопоставени!  Всеки вид приятелство се гради на различна основа, въпреки, че има много общо.

Да, не знам защо се гони някакво равенство. Хората са равни единствено по това, че имат равни права. Натам вече всички е индивидуално. Сред приятели си имам и по-хубави от мен, и по-богати, и по-умни и т.н. Не мога да сложа равенство дори м/у две приятелки, колкото и да са ми близки. Не съм с еи замисляла даже да слагам равенство м/у приятелите си.
Имам приятелки, които са с по 20 години по-големи от мен. Толкова е и разликата с майка ми, не смятам, че приятелите задължително трябва да са ни връстници.

И родителите не са супермени, всичко се случва - и финансови проблеми, и болести, и всякакви нещастия, при които не са в състояние сами да осигурят сигурност и закрила. Това не значи, че не дават сигурност и закрила на децата си. Защото те не се изчерпват с финансова издържка и физическа закрила, а да мога да разичтам, че ще реагират адекватно и ще потърсят помощ, ако се наложи, примерно. Не да избяга и да ме остави в беда.

П.П. Именно защото на 2-3-5 и т.н. години още се учат какво е приятелство, примерът на родителя-приятел е важен коректив за това какъв е истинския приятел.

Трябва да има златна среда. И при двете е нужно доверие, но уважението към родителя, е доста по-различно от това към приятелите. Трябва да има граници, за да бъдат отношенията пълноценни и качествени

Абе, кой приятел ти рови в бележника и ти се кара за оценките? Или ти опява да си подредиш стаята? Или ти определя вечерен час? 

Ами то и родителите не намирам за много редно да се карат за оценки
За чистене в квартирата с приятели имахме по-строг ред от вкъщи че даже и готвене, пране, плащане на сметки, неща, за които вкъщи съм си питала ушите при мама и тати... Опявахме си и още как, няма да тънем в мизерия, щото някой си мисли, че другите ще го гледат.

Вечерният час е малко относителен. Когато започнах да излизам, стандартното при родителите ми беше - обади се като свърши купона, да дойдем да те приберем. Същото са правили за мен и приятели. В този период вече майка ми и баща ми осъзнаха, че трябва да сме приятели и залагаха на сигурността ми пред ограниченията.
Ако не можеш да обясниш на един човек защо сам трябва да се прибере в нормален час или при определени условия, с нищо не му помагаш. Защото на 17 или на 18 опасната ситуация си е опасна и не винаги има спасение. Няма да сме им винаги зад гърба им, а насилствените ограничения до 18, след като се отделят имат отрицателен ефект.

Могат, но не бива. Когато двама души са приятели това е взаимно. Ако майката натоварва детето със своите проблеми то няма да смогне да реши своите. Иначе мисля, отдава е отминало времето на родителите като страшилища, не е нужно, но все пак, колкото и да е разбиращ и мил един родител той си е и неприятен, защото носи отговорност, взима решения, които често не се харесват на децата. Приятелите не правят така.

За мен въпросът е между това родителят дали ще се държи като ченге, налагащо главно правилата на социализацията в различни степени, или ще има по-фин интелект и ще поеме риска да се съобрази с детето и неговите специфични нужди.

В моя случай майка ми избра роля, с която непрекъснато да ми напомня, че ако не спазвам някои правила, ще се проваля с гръм и трясък. Че моите лични желания са глезотии или са нереалистични, тоест нула показване на доверие. Ами мисля, че това е малко прекалено, можеше да ме остави да поема повече рискове в по-ранна възраст, вместо генерално да се изложа на по-голяма възраст. В тоя ред на мисли, беше по-малко приятел и повече налагащ правила. Не знам каква е причината, може би цялостно усещане за недостиг или липса на ресурс да се справи с някои младежки експерименти. В интерес на истината, с пари по-лесно се приема идеята, че децата плескат и правят грешки, в широкия смисъл. По-лесно е да им гледаш силните страни и да не им скачаш на веждите, щото още са непохватни.

Мисля си, че с моите деца мога да съм до по-голяма степен приятел и по-малко лошо ченге. Отстрани може да изглежда като глезотия, но да кажем, че може и да създаде повече увереност и по-малко паника, че грешките неминуемо водят до провал. Също така мисля, че дори при децата, може вече да се работи за техния личен интерес и може да им се позволи да НЕ спазват всички правила на социума. Някои родители го правят, отрано подшушват на децата някои неща. Други искат да гледат отстрани детето да спазва устава и да се мъчи, без да скатава.

Но то си зависи от детето и от преценката на родителя.

Трябва да има точна граница.
Аз съм приятелка с дъщеря си. Казва всичко първо на мен.
Но това е дълго градена връзка.
Родителският авторитет е за базовите неща – морал, принципи, амбиции.
Всичко останало е общуване като с равен човек, така се създава доверие. И делегиране на отговорности – примерно: "ти решаваш, ти си поемаш последствията".
Аз не съм свръхпротектиращ родител, но съм свръхубедителна и насърчавам. При моето дете работи, за другите не смея да давам акъли.

Направо ми идва да ти напиша -мамо,ти ли си?
Все едно слушам моята майка,споделям с нея всичко,живеем в различни градове ,но се чуваме по няколко пъти на ден.И това е така от като завърших гимназия.
Може и трябва според мен майките да бъдат приятелки.Кой ми мисли по-добро от майка ми,кой ще ми даде правилен съвет,кой го е грижа за мен?Майка ми.
Първо на нея казах когато се влюбих в мъжът ми,тя ме е  подкрепяла плътно през трудни моменти и мога да кажа,че е най-добрата ми приятелка,както и аз на нея.

Ролята на родителя трабва да е като на стената. Да, ограничител е, но винаги можеш да се подпреш на нея. Всичко това не изключва приятелските отношения, но не те трябва да бъдат водещи.

Изобщо не съм съгласна с едно изказване по-горе, че родителя не трябва да натоварва децата с проблемите си. Това не е натоварване, а споделяне, от което може да се почерпи опит. Дъщеря ми ми е давала едни от най-добрите съвети в кризисни ситуации и това не е натоварване, казва му се съпричастност.

Приятелка? Не. Доверие и разбиране, да. Но работата ми е да им бъда опора и закрила, не приятел. Приятели ще си намерят сред връстниците.