Родители и чувство за провал

Основният проблем на авторката е да си подреди собствения живот. Като основното е да си осигури така мечтаната финансова стабилност. Дали ще създаде собстено семейство е божа работа. Странно ми е когато прочета коментар "работи в посока идграждане на собствено семейство". Как се работи в тази посока? Половинката или я срещаш, или не. Ако започнеш да мислиш как на всяка цена трябва да си намериш някой, за да не останеш сама, най-много да се набуташ в нещастна връзка и години по-късно да съжаляваш.
Когато си положил достатъчно усилия да се изградиш професионално, наистина се предполага, че на трийсет и няколко можеш да помогаш на родителите си. И това е нормално.

Но има една тънка разлика между  това да им помагаш и това изцяло да ги влачиш на гръб.

С удоволствие помагам на родителите си - с ремонти, с  пазаруване, с по-тежки задачи. Правя им подаръци, които са ми по възможностите - екскурзии, техника. ММ е по същия начин със своето семейство. Но и на двама ни родителите са ни пенсионери. Ясно е, че в България трудно се живее с едната пенсия. Но да купувам имот на родителите си? При това на родители в работоспособна възраст? Колко хора могат да си го позволят?
В периода, когато моите родители са били работоспособни, аз тепърва съм започвала да си стъпвам на краката. Нормално е, че в този период съм мислила предимно как да уредя собствения си живот. При повечето хора това е естествениятт ход на нещата. Изключвам ситуации като болест или други събития, когато въпросният родител не може да се грижи сам за себе си.

Авторката се е вторачила в някаква детска мечта и страда ,че не може да я осъществи.Дали родителите споделят тази мечта не е ясно.Може да започне да им помага с дребни ремонти,за да се подобри жилището.Така ще се почувства по-добре и ще се съсредоточи в собствения си живот

Виждам част от себе си в първият ти пост.Аз за разлика от теб не съм човек на изкуството,нито имам бизнес нюх.Не исках и богатство,а нормален живот,не ограничения каквито често имах в детството си.Затова започнах работа на 18,вдигнах се от малкия град и директно в София.Работих една година,посъбрах малко пари и се записах да уча.Следващите години беше голямо жонглиране с всичко,но сама се издържах и успявах да събера малко пари.С тях завърших и заминах за Англия.Успях да се реализирам и там,но вече нямаше за кого да се връщам в България,майка ми беше починала без да дочака да мога да и помагам финансово.След 5 години се прибрах защото се запознах със съпруга ми и нямам намерение да се връщам повече.Така че както са ти го казали повечето тук,парите не решават проблеми и не могат да купят някой неща.Радвай се че са живи и здрави,ако трябва смени работата,намери друга допълнително и се радвай на всеки ден с тях.

Прави за родителите си това, което сърцето ти желае, в рамките на това, което състоянието ти позволява.
Ако искаш и можеш да им подариш 60 метрова яхта - давай. Ако искаш и можеш да им подариш нов тостер - давай! Ако нямаш възможност за нищо в момента - подари им споделено време. Вечеря заедно, разговор, разходка, филми или каквото там обичате. Слушай само себе си и сърцето си!

Тук повечето коментари ме изумяват! Хората не се грижат за родителите си, защото "така трябва, защото е дълг, защото дъртите са използвачи...". Грижата е в следствие на любов... на взаимна обич!

Аз не издържам родителите си. Те са сравнително млади, работят, имат приличен доход. Опитвам се да ги радвам с жестове и подаръци. Обичам ги безкрайно и ако се наложи някой ден - искам да знаят, че могат да разчитат на мен.
Родителите ми издържат своите родители (имам живи 2 баби и 1 дядо) на 90% финансово. Баба ми е на 80г и с 338лв пенсия. 110 от тях дава за лекарства. Другите се разпределят за битови нужди - ток, вода, телефон, дърва за зимата. Майка ми и баща ми поемат храната, дрехите, обувките, ремонтите и т.н.. Това не им тежи. Не мога да си представя, че ще я оставят да умре от глад.
С другите баба и дядо е идентично.
Никой не проси пари от родителите ми. Напротив, дори им се карат да не купуват скъпи неща. Родителите ми го правят, защото ги обичат.

Подобно на IceQueen, и аз съм изумена от повечето коментари. За мен те са породени от отношенията на самите потребители с родителите им. Коментарите на Ирис, също много ми допаднаха.

Ако мога, бих направила всичко за родителите ми - къща на тихо място, вила на морско място, ремонт, да им отворя ресторант, почивки, месечна издръжка, нова кола, балон, хеликоптер, каквото и да е.

Много ги обичам, създадоха ми чудесно детство, без да съм лишена, но без и да имам всичко. Помагат ми до ден днешен с каквото могат. Винаги са били загрижени, любящи, разбиращи, не изискващи.
Баща ми на 70 г. като ми идва на гости ще простне прането, ще наготви, ще “порита” със синът ми футбол (седнал на стол, защото колената го болят), защото иска да ме отмени, да си почина 5 минути и да отморя. Това се нарича обич, загриженост, семейство. Благодарността ми към тях няма цена, затова и изборените по-горе неща не биха били достатъчни купувайки им ги, да им го покажа. Но пак са вариант. Понякога мисля, че казвайки им благодаря и обичам те само не е достатъчно. За това ни се иска да го изразим и материално.

Какви вторачвания в детски мечти, какви изнудваници, какви манипулирания, какви самодоказвания? Не мога да повярвам четейки някои от коментарите, но разбирам, че не всеки е отраснал в любящо семейство и не всеки има силна връзка с родителите си.

Към авторката - пожелавам ти успех, късмет и щастие! И родителите и ти да са сте здрави. Ако търсиш партньор - пожелавам ти да срещнеш такъв, двама наистина е по-лесно.
Ако ли не, търси варианти - временна работа в чужбина, смяна на квалификацията. 30 е новото 20. Прекалено е рано за равносметка сега.
Пък в крайна сметка животът е какъвто-такъв, вярвай в себе си и повярвай, че добрите неща идват. Ти си добър човек и го заслужаваш. Твоите родители също. ❤

Миа, много хубав пост! Точно така, всеки пречупва взаимоотношенията родител - пораснало дете от своята гледна точка. Уви, не всеки има любящи родители, каквито са твоите. Даже смея да твърдя, че повечето родители хич не са любящи към децата си.