Психологически консултации с Детелина Стаменова

Здравейте, от няколко години трупам стрес в службата. Не е постоянно, но периодично се случват неща, които ме тормозят. Поради това в понеделник направих хипертонична криза, в следствие на което двойно виждане. Моя близка е невролог и веднага ме вкара в отделението, за да ми направят всички изследвания. Точно в понеделник в работата имаше грандиозен скандал. Колежка, която не е особено уравновесена ми крещя, обижда ме, абе направи ме на нищо пред други хора и директорката, която само седеше и гледаше. В болницата ми правиха скенер и доплер, там всичко е наред. Предстои ми до месец и ЯМР, но докторите смятат, че и на него нищо няма да се види.
На мен обаче проблемите не ми излизат от главата. Дадоха ми цял месец болнични, гледам да се разхождам, да правя нещо, които обичам, да си почивам, но проблемите ме чоплят. Точно поради това според мен все ми е замаяно, все ни ми е добре. У дома ме разбират прекрасно, мъжът ми работи изключително отговорна работа с много стрес, бори го със спорт. Смятам и аз да правя същото.
Можете ли да ме посъветвате как мога да се справя със ситуацията и как да не им се давам на такива случки в бъдеще. Мога да си сменя работата, но обичам това, което работя - просто тази колежка и една нейна приятелка са започнали кампания срещу мен. Говорят глупости и лъжи пред колеги, непрекъснато ходят при директорката и правят внушения, че не си върша работата и др. Не знам с какво провокирах всичко това, но микроклиматът в службата стана кошмарен за мен.
Благодаря Ви предварително!

Здравейте,

Моят проблем е свързан с гнева. В определени ситуации се случва да губя контрол и в яда си почвам да хвърлям, чупя и блъскам предмети около себе си. Конкретната ситуация, която искам да споделя, може би звучи абсурдно и дори смешно, но се е случвала достатъчно пъти, за да ѝ се обърне внимание. Първо да кажа, че съм малко над 30г. Когато играя една определена игра на плейстейшън и нещата не ми се получат няколко пъти, многократно се е случвало да хвърлям най-близките предмети, да ставам и да блъскам по мебели, а в немалко случаи и директно да чупя джойстика, с който играя. Усещането след това не само, че не ме разтоварва, а ме напряга още повече, защото съм допуснал да се случи така. Отново и отново. Усещане за провал, последвано от още по-голям яд. В други ситуации също се случва да блъсна или ударя нещо, но конкретно в тази тотално излизам извън контрол, пада ми пердето, както се казва. Това се случваше и в тийнейджърските ми години, започна да се случва пак в последните 3-4, откогато датира и играенето ми на въпросната игра. Бих казал, че в последната година случаите се разредиха, но така и не спряха, като последният такъв беше преди дни, а не се беше случвало от година. До момента не съм намерил решение на проблема, опитвал съм се да удрям по възглавница, да удрям хартиена брошура в масата, за да не унищожа предмет с някаква стойност. Но рано или късно пак се стига до въпросната ситуация. Прави ми впечатление, че е по-вероятно да се случи, когато други неща в живота ми не вървят така, както ми се иска, и сякаш това е като катализатор на целия насъбран негативизъм, просто отприщва гнева. От малък съм по-импулсивен, но до днес не съм намерил начин да се справя с тези изблици и реакции и да владея гнева и яда си така, че да не ескалират до такава степен.

Интересен въпрос задавате и бих разпитала коя е играта и защо я играете точно нея? Кое в нея Ви предизвиква или искате да преборите, какъв герой сте в нея и още хиляди въпроси, и някъде в тези отговори ми се струва, че може да намерим ключето към следващото ниво.
Също не става ясно дали в други сфери на живота си сте импулсивен, а би било добре да знам, за да може да се разбере дали посоката е управление на гнева, или нещо друго

Здравейте!
Доста време се чудих дали да пиша, но имам наистина нужда от съвет. Аз съм момиче на 27г. С наднормено тегло съм, правя от време на време разни упражнения, но нищо повече. Имала съм периоди, в които изпадам в някакви така да ги нарека „дупки” или депресивни състояния, не знам как е по-точно да ги определя. Първият път, когато си спомням бях на около 7-8г. мама тъкмо беше започнала работа, явно на мен тази промяна ми се отрази доста зле. Чувствително дете съм била, а явно и като възрастен човек пак съм такава, но не осъзнавах колко много. Имаше дни, в които ми беше постоянно тъжно и плачех. Не знам как и по какъв начин, но този период отмина. Следващият е, когато бях в началото на първи курс студентка. Аз съм от малко населено място и явно тази промяна ми се е отразила. Спомням си как нямах търпение да отида на ново място и да си бъда самостоятелна, но защо после нещата се преобърнаха не знам. Преди това лятото карах шофьорски курсове,  явно и там съм преживяла някакъв стрес и си го събирам в себе си. Започна пак с такива моменти на постоянна тъга и сълзи, някакви черни и натрапчиви мисли, които не можех да контролирам. Не можех да се фокусирам върху нищо, исках само да спя, посещавах лекции, но имах такова силно напрежение в главата още от момента, в който стъпя навън, все едно ще се пръсне. Имах една нервност постоянна и един страх, че нещо ще ми се случи, постоянно усещах как сърцето ми бие силно, не ядях , а само по веднъж на ден понякога). Не изпитвах удоволствие от нищо. Пратиха ме на кардиолог, всичко ми беше добре, освен че тогава имах високо кръвно от стреса, изписа ми един хапчета за кръвно и Деанксит. Не помня колко време го пих, може би около месец, месец и половина, после го спрях и се чувствах добре. Следващият период беше след около три години след това (началото на 2019г). Почти същите признаци, само че не можех да спя и най-лекия шум ме стряскаше, нямах апетит, постоянно ми беше свит стомаха. Пак черни мисли, как не ми е добре и че всеки момент ще умра. Изплаших много и семейството си, защото главно вечер усещах това сърцебиене и стягане в гърдите, и настоявах да ме закарат до болницата, но до там не се стигна, пих едно хапче Мента,глог и валериан и леко ме облекчи. Ходих на невролог и ми изписа Витанго, не ме препрати при друг специалист (психолог или психиатър), за да не се вижда евентуално в досието ми в бъдеще. Пих го известно време, симптомите и усещанията изчезнаха. И ето сега съм отново в подобно положение. Някак си успявам да ходя на работа, от една седмица започнах пак да си пия по едно на ден Витанго, засега леко успокоява нервността ми, а вечер преди да легна пия Мента, глог и валериан. Миналата вечер не успях да спя добре, но тази вечер спах. Пак имам тези черни мисли и това безпокойство, насилвам се да ям и гледам да пия вода, защото устата ми пресъхва често. От миналата неделя вечер съм така, получих сърцебиене и нервност, не мога да си намеря място. Пак ми се плачеше, но сега заради лекарството, явно не мога да плача (знам че е някакво билково и трябва време докато подейства), не мога да контролирам мислите си и да се концентрирам. Страх ме е през повечето време да съм сама, гледам вечер и рано да си легна, за да не ми стане зле… просто е някакво нереално чувството. Концентрирана съм само как да мине и този ден с надеждата, че утре ще е по-добре. От около няколко месеца имах някакви паник атаки, които минават и се появяват в определен период. Примерно вечер, особено и когато шофирам сама. Случвало се е и през деня, докато бях на пазар в мола. В такива моменти цялата се разтрепервам и имам световъртежи, не ми достига и въздух и искам да се прибера вкъщи. Няколко пъти отменях срещи с приятели и отказвам да излизам. Знам че не е добре, опитвам се да си казвам, че няма нищо страшно, че всичко е в главата ми… Чудя се дали тези паник атаки са причината в момента да се чувствам така, лошото е, че и вкъщи дори не усещам това спокойствие. Гледам постоянно да съм ангажирана и да не оставам сама с мислите си. Понякога искам пък да съм сама. Трудно отивам на работа (докато шофирам сякаш шумът от колите идва от далеч), но като пристигна се разсейвам и съм добре. После пък като стане време да се прибирам вкъщи усещам едно стягане в гърдите и напрегнатост. Черно ми е навсякъде, нямам желание за нищо, нито хобита, нито телевизия. Въртят ми се мисли, че не съм достатъчно добър човек и ми е тежко. Преди толкова обичах да пътувам, а сега не мога да  ходя никъде от страх, че ще ми стане зле и че ще имам пак атака. Постоянно се ровя и чета разни статии и коментари за моето състояние, което не знам дали е добре. Пуснах си днес и отпуска за няколко  дни, не знам дали изобщо ще ми се отрази добре или ще се затворя повече в себе си.
Нуждая се от съвет, наистина не знам какво да правя. Чувството е ужасно, все едно не съм аз, а друг човек. Все едно съм в някакъв сън или нереалност.
Спрях и социалните мрежи, защото постоянно ми изскачат някакви видеа и ми става тъжно, че не мога да помогна и да направя нищо за хората. Просто по цял ден мисля състоянието си. 😔

Извинете, че стана толкова дълго, просто исках да бъда по-изчерпателна. Благодаря ви!

Здравейте, March2324,
Дългият Ви пост ми дава доста информация, но първото, което забелязвам, е, че сте жена на 27, която приема, че е момиче. И на това младо момиче му е страшно и тревожно с всички задачи, които възрастта дава. Проблемите, за съжаление, с годините не намаляват, само качваме нивата и предизвикателствата и онова отделяне от мама, когато сте дете, сякаш още боли и не спира, а храната има чудното свойство да успокоява. Но с годините и тя вече не е била достатъчна и тогава е изплувала още една част от айсберга на тревожността, после още една и още една, докато сега тя все повече завзема ежедневието Ви.
Съвет? Не се отказвайте да пораснете - с трудностите идва и удовлетворението от успехите; със самостоятелността, която овладяваме, идва и свободата; с времето идва и спокойствието. Пътят към това минава през дефинирането на това, което истински, сърдечно искате, и през кабинета на психотерапевт, който да посещавате дълго и редовно, не толкова през кабинета на психиатър. Отбелязвам отново дълго и редовно, за да може да изградите връзка, през която да преживеете онези проблемни части в детството си, които сега са Ви сляпо петно и да изградите връзка с него/нея, но и със себе си и дори когато сте разочарована, ядосана, тъжна и самотна в терапевтичния си път, като споделяте тези свои преживявания към него/нея.
Често препоръчвам книги, които да помогнат, но в случая няма да го направя, защото пътят най-добре ще бъде изминат с човек, довереник, до Вас.
Детелина

Благодаря за бързия отговор г-жо Стаменова!

Може би наистина в това се корени проблема. Ще послушам съвета ви за среща със специалист.
В момента живея с родителите си, но гледам да не ги тревожа. Харесвам работата и колегите си. Наистина съм притеснителна личност, но с приятелите си и близките за мен хора съм много приказлива и често се шегуваме. Това, което ме притеснява също е, че дори колегите ми виждат, че нещо не е наред с мен, но за съжаление, не умея да прикривам чувствата си и емоциите си толкова добре. Обичам да си имам своето лично пространство вкъщи, да прекарвам време сама с мислите си, но в момента това най-много ме напряга - да съм сама и оставена на страховете си.
Надявам се бързо да преодолея този период, признавам си обаче, че тази цикличност на тези състояния ме притеснява. И не знам дали медикаментите биха помогнали или навредили... Ще пиша отново след известно време за развитието.
Лека вечер!

Ще Ви бъда благодарна да ме посъветвате.

Здравейте.

Аз съм на 26 години. Моят приятел е на 33. Имахме връзка от разстояние около година, като често ходех на гости при него в държавата, в която живее. Започнахме връзката ни много неприятно. Той откри в телефона ми чатове с мъже, снимки. Това беше още в 1 вия 1 месец, в който аз прекратявах контакти с предишни взаимоотношения. Той пък ми показа от първото ни още виждане реалният проблем, който съществува и до днес- наркотици и хазарт.Той е тази част на София, в която повечето момчета са гамени и са израстнали около наркотици и бурен живот. Родителите му са имали пари и не са го лишавали от нищп, той е работил при тях в строителна фирма.
Докато все още бяхме в отношения от разстояние, се случваше да му изпращам на няколко пъти големи суми пари, с които уж да си покрие дължими суми на банката, но той ги проиграваше. Имаше си по-  младо момче, с което редовно по цяла нощ изчезваха и правеха такива щурутии.
След което той съжалява, извинява се и тн.
След една такава много сериозна ситуация, осъзнахме че за да можем да опитаме да създадем нормални отношения, ще се преместя и аз при него. Той заема много висока позиция и взима пари, които човек с дългогодишно обучение не може да взима. Тъжното е , че няма нито 1 спестена стотинка…
Аз загърбих всичко, работа, квартира и тн, поговорихме хубаво и решихме да опитаме заедно. Наистина той е най- голямата ми слабост в живота, никога не съм обичала така,  никога не съм се чувствала толкова обичаща… в останалите дни съм много горда от него… Наистина е възпитан, красив, умен мъж, на който много хора имат доверие и той ги управлява.
Намери ми подходяща за мен позиция , квартира за двамата и всичко. Общо взето от момента, в който и двамата сме били сами дълго време, се събираме и започваме да сме по 24 м заедно. Следователно аз не знам език, нямам приятелки тук, нямам семейство, върху него ми е всичко.
Работата е интересна, приемаме я много лично и аз и той. Отделно чистим, като отделна работа, в което ползваме времето за разходки.
Но идва проблема, че нещата които е правил преди, не се отлъчват от него. Почти на всеки 3 месеца откакто съм тук, той казва че има работа и излиза без мен. Което е много рядко. За съжаление, всеки път когато остане без мен, започват и проблемите. Чувствам се всеедно съм досадна леличка, майка. След което се прибира на следващия ден след заплата, останал без една стотинка, “ разпуснал” с момчетата от стреса и отговорността, върнал се за 1 ден в миналото му. Но тези негови нощи,  ме карат да истерясвам. Плача, крещя, звъня му през 1 минута, стоя да го чакам цяла нощ, пуша цигари, той като се прибере ме лъже, че не е правил нищо, аз крещя, говоря му, че не виждам смисъл и как може да постави за пореден път връзката ни в такова падение, как може да ми го причинява това. Той казва “ Аз те взех, защото беше единствената която ме разбира, но вече си непоносима и не виждаш нищо какво правя за теб. Все си недоволна от мен, все ме ревнуваш, все имаш забележки към мен. Наистина се чувствам като във клетка. “
След това 1 седмица е в депресия, извинява се минава през различни фази. Казва не искам да те виждам нещастна, пускам те да намериш своя път. После му казвам, че си тръгвам. Той почва да ругае, как съм си била хванала някой и едва ли не съм чакала тази ситуация да дойде о да го оставя.
Общо взето дойдат ли тези дни уж всеки път обещава , че е последно, започва наново, търсим терапевт, после като отшуми се забравя всичко и казва е какво толко, разпуснал съм. Преиграваш много.

Той е много против споделянето на проблемите от вкъщи, но в тези моменти ако не кажа на никой ще полудея. Та, майка му знае какво се случва, тя е много спокойна и силна жена и ме зарежда, но не му казва, че знае за всичко това.  Наистина ми помага понякога да погледна нещата от друг ъгъл , не с цел да го защитава. Той просто е по- огнен , свикнал е на много адреналин в живота, и този семеен начин на живот, на работа и на всичко явно не успява да премине. Аз искам деца, всеки път му крещя как след тези медикаменти не знам въобще как някога ще можем да имаме.
Много пъти ми е казвал, че за него пренавивам ситуацията. Той преди не се бил прибирал по 3 дни, а сега седнат с момчетата за 3 часа и после се прибере и стои цяла нощ на телефона, не излиза по барове или дискотеки и тн.
Не знам вече, след снощи, аз много плаках. Чувствах се унижена, разбита. Тъжно ми е много, че не правим нищо. Въртим се в един и същи кръг. Само аз успявам да спестявам, тъй като съм много пестелива. Искам дечица, искам вече някаква стъпка напред. Но също така искам да не го виждам повече такъв….  Той казва” ако ми даваше, сигурно нямаше да имам такова желание и да се крия и да лъжа. Това било неговото изпускане на парата.

За мен лично, това е моето момче и място. Двамата сме много силни заедно. 1 минута като не сме заедно, аз се чувствам празна , и не си представям живота без него. Той е много особен характер, труден, сръдлив, тежък с много принципи- Стрелец. Тепърва и с моите родители затоплиха отношенията, но като цяло със всички е много студен. Казва, всичко е наред при нас , няма нищо ново и до там пред родителите. Те виждат само това негово лице. Ако разбере че съм споделила нещо за връзката ни на приятели и някой , ще превърти.

Моля, насочете ме, как да успявам да си контролирам емоциите и да се успокоявам и с какъв подход да тръгна към него за да изкореним тези неща от него…

Отделно аз съм ревнива ( и той де) , но аз не му давам поводи. Всеки път като му намеря салфетки, когато е гледал порно, или се забави в банята или гледа на телефона сторита от други момичета, които не е изтрил от фб си, жените на всичките му приятели са му в профила.

Не знам как да си възстановя доверието и уважението към него.

Здравейте,

Какво спира един човек да изрече "обичам те"? Изключваме случаите, в които любов/обич изобщо няма.
Страх ли е? От какво? Да не загубим свободата си? Да не се обвържем? Защото не можем да делим? Защото не искаме да водим "споделен" начин на живот? Този въпрос винаги ме е вълнувал.

Другото, което би било интересно за обсъждане, е ситуацията, в която съм: във връзка съм с мъж от почти година. Забелязвам нещо много интересно в себе си - буквално попивам всичко от него: поведение, емоции дори, начин на изказване, писане, хранене, всичко. Не мога да си обясня това откъде идва, никога не ми се е случвало с друг човек. Най-вече визирам това, че смятам, че същността на този е мъж е много по-различна от моята - той е не толкова емоционален, не изразява чувствата си открито или изобщо трудно може да усеща силно чувство, трудно се привървза към друг човек (жена) или не го показва (не иска или не може), има една "бариера", която много трудно може да се "прескочи", особено по време на спор. Имам чувството, че наблюдавам една емоционална депривация.
Обаче аз станах / ставам същата: по принцип винаги съм била човек, който лесно изразява всичко (положително и силно), човек, който се привързва към другия дори доста лесно и бързо бих казала, а сега почти не изразявам чувствата си, които са много силни, тази "бариера" вече я има и при мен, знам го, но не мога да направя нищо.
Или нещо ме спира, а може би това е, че въпреки развитието на връзката ни, отминаването на почти година, този мъж си стои на същото място, от него не виждам инициатива за каквото и да било, свързано по някакъв начин със следващ етап. Явно има разминаване в темпото ни. Но пък при него се забелязва това, че никога не е предприемал нещо сериозно спрямо жена, а е имал продължителни връзки (година, три години и т.н.).
Аз съм с дете, те се познават съвсем бегло, но ми се искаше до този момент да са станали приятели - да се интересуват един от друг: детето по детски да пита за него, а той да иска да се сближи с него. Това нещо го няма, защото те нямат контакт. Опитах се няколко пъти да ги "срещна", получи се, играха, бях наоколо, те се занимаваха - прекрасно. Но дотам. Мъжът не иска. Той е наясно, че това нежелание би довело само до край на взаимоотношенията ни, защото сме говорили, че имаме почти еднакви планове за бъдещето, но на практика той изобщо не показва това. Виждаме се само в дните, в които съм без детето. Но това започва да ми тежи, защото не искам такъв тип "график". Така ми се губи споделеността - на моменти, мисли, изживявания. Сякаш живея в две реалности - в едната съм аз с детето, а в другата съм с мъжа. Има периоди, в които все едно живеем заедно, но аз все трябва да тичам между "двата паралелни свята" и съответно живеенето заедно приключва и сме си на етап "гаджета", съвсем в началото, това имам предвид, така се държим, това показваме (много, много често се получава).
Така докога? Не е редно да има такава рязка граница. Мен това не ме устройва, но него, очевидно, да, въпреки че твърди, че иска да прекарва възможно най-много време с мен. Виждам едно противоречие.
Детето си има баща и получава от него всичко необходимо. Но няма как и партньорът ми да няма връзка с детето.

Бихте ли могли да коментирате на база предоставените детайли? Аз имам донякъде свое обяснение на нещата, но не мога да спра да се бунтувам срещу създалата се ситуация и, за жалост, нищо не се променя, нищо не мръдва напред, напротив. Аз съм на 31, той - на 35г.

Слънчев ден!

Здравейте!
Напоследък доста често изпадам в "черни" дупки. Чувствам се самотна и ми е много тъжно. В такива моменти върша нещата само защото знам, че няма друг. Опитвам се да изляза навън, за да се отклоня от тези мисли, но не помага винаги. Попринцип завършва с купуване на ненужни неща, но не мога да се спра, заради, които се ядосвам на себе си в последствие. Допреди 2г живях в родния си град и съответно имах по-широк приятелски кръг. Сега в новия град няма как да кажа, че нямам, но са доста по-малко. А и никога не съм била съответно от лесно комуникативните. Съвети🥺

Здравейте, пише ви една отчаяна мама! Имаме детенце на година и три месеца! Но се роди при спешно секцио и със завързана пъпна връв. По късно му откриха едни кистички и сега ходим по рехабилитации не се отпуска да върви! Аз станах, много нервна, импулсивна, нездържана, отчаяна на моменти, много бързо се отказвам от каквото й да било! Получавам като паник атаки! Това е така защото нямаме никаква подкрепа от най-близките си хора! Най - близките ни хора визирам майките и бащите от тях нямаме вобще подкрепа! Най вече от тях получаваме обиди и упреци! Моята майка искаше аборт да направя, откакто забременях първоначално! Мъжа ми не даде и,дума да кажа за аборт. Той много го искаше това дете! Всеки ден мисля за него, как е, как ще бъде занапред!Дай боже да е добре и да си е здраво детенце ! Ще ви бъда благодарна и вие да си,кажете мнението си!

Здравейте!
В края на миналото лято по време на работа изпитах странни симптоми.. от нищото  изведнъж получих силно сърцебиене, виене на свят .. втрисане .Тогава незнаех какво е,и се уплаших но помислих, че може да е вирус все нещо такова.От тогава до към днешна дата положението е същото.Нямам лоши мисли, но имам страх от самите симптоми защото немога да изляза сама,немога да ям добре.Нямам силни проблеми с съня, спя си.
Не съм ходила на психолог/ психиатър защото по някакъв начин се опитвам сама да се справя без хапчета. Но да сега без ефект, и понякога симптомите са толкова силни,че едвам не стигам до бърза помощ.
Като цяло винаги съм била тревожна, но съм успявала да се справям без никакви симптоми. Имах леки събития които ме събориха емоционално, но пак нямах тези симптоми които от сутрин до вечер са с мен.Аз немога да разбера какво ми е? От събуждането сутрин аз съм с главоболие, трудна концентрация, проблем с фокуса и със зрението! Корема ми е стегнат..сърцебиене. Със тези симптоми траят около 4,5 часа и леко ме отпуска и тогава излизам вървя по 5,6 км.. опитвам се да тренирам,но голям ефект няма.На следващия ден отново и отново.

Привет,
повдигате много важна тема. Хората, често казваме, са сложни същества и понякога ми се струва, че сме като гора от огледала, всеки отразява нещо, което вижда, и препредава образа нататък. Възможно ли е някой да те обича и да не го каже? Възможно ли е да разбера другия дотам, че да си обясня всичко за него и да разбера думите, които ще чуе? С това се занимават и психологията, и различни други науки, включващи комуникацията.
Възрастта на двамата едва ли има значение, но четейки си, създавам картина, в която има няколко големи "но", които си слагате заедно и поотделно, които пречат връзката Ви да е такава, каквато си представя всеки един от Вас и която едва ли е възможна, щом има толкова "но". И най-идеалният партньор не е такъв, когато има "но" – и най-неидеалният е идеален, когато човек има своето "защото", стоейки до недостатъка му.
Опитът Ви да го имитирате като поведение е много човешки, защото така сме се научили да общуваме и това е от "тайните" на комуникацията - да се слеем със средата, научавайки нейния "език". Но, ах, това "но" се появи отново, ако това не Вашият език на чувствата и емоциите, завинаги ще остане чужд и ще се чувствате неразбрана, независимо от отношението към детето Ви - дори да имате дете двамата, дали отново няма да говорите на различни езици на любовта?
Отново много въпроси поставям, а отговорите оставям на Вас.

Привет,
съветите, които търсите, сама сте си ги давала - нови приятелства, нови отношения, нови занимания.
Но къде са те в новия град?
Не само приятелства, но и преживявания - време и планове заедно - и рестарт на старите приятелства - и отново време и планове заедно. Защото вещите, които купуваме, са всъщност мигове на малко щастие - което е пълно само тогава, когато има за кого да ги обличаме... Иначе са просто пари, хвърлени без смисъл, за няколко секунди красота.

Привет,
описвате картина, която лесно можем да причислим към тревожните състояния и следвате добри практики.

Позволете ми да направя една лека забележка за разликата психолог и психиатър. Психологът може да тества тревожността Ви, но не би следвало да ви препоръчва хапчета с рецепта - което е работа само на психиатъра. Психотерапевтът обаче би могъл да проведе разговори, които ще наричате сесии, за да разбере не само дали сте тревожна, а къде са коренчетата на тази тревожност. Психотерапевтът би могъл да Ви насочи към психиатър (ако прецени), но би могло да е достатъчно и само "лечение с говорене".

Така че - потърсете психотерапевт и му дайте кредит на доверие от няколко месеца, за да живеете по-спокойно живота си.