Искам да попитам, може ли на нервна почва да вдигам 37,2 температура от следобед и вечер сама пада.
Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт
- Публикувана: 12 апр. 2020, 12:30 ч.
- Последно мнение: 11 апр. 2024, 10:44 ч.
# 870
28 ноем. 2020, 08:52 ч.
Виж целия пост
Да, включително и на мен ми се е случвало при силно нарежение. но ако продължава дълго винаги е добре да си направите изследвания, за да се изключи вероятността да имат някакъв друг проблем.
# 871
28 ноем. 2020, 09:36 ч.
Здравейте!
По тази тема тук съм писал доста. И няма как да не се повторя донякъде.
Сега ми хрумва, ч има една българска приказка НЕРОДЕНА МОМА /там героят беше прокълнат от една вещица да се ожени за неродена мома и той намери момиче, което произлиза от семка от ябълка/
Имам чувството, че голяма част от читателките на бгмама биха пуснали обява: Търси се нероден мъж./ Такъв, който да няма майка, която да им вгорчава живота.
Във вашия случай не е лесно. Ходите по тънък лед. Защото ако твърде много се обтегнат отношенията ви със свекървата, в съпругът ви може да настъпи криза на лоялността.
Затова моето разбиране е, че е добре да поговорите със съпруга си той да каже на майка си тези неща, които ви мъчат. Думите му могат да са следните: "Аз и жена ми решихме, когато ме няма, тя да ходи при родителите си с детето". Много е важно майките на мъжете да чуват постоянно от синовете си изразите: "Аз и жена ми решихме... Ние с жена ми така ще направим... Ще говоря с жена си и ще ти кажа тогава... и т.н."
Имам и един въпрос: къде е бащата на съпруга ви? Имам чувството, че той е за майка си "мъжа в къщата". това би било доста тягостно.
Един добър ход е да активизират отношенията с бащата на съпруга си, ако той наличен. това винаги действа ограничаващо на властта на майката.
Вие пишете: "Обичах тази жена, като втора майка, до преди да се роди сина ни и да започне да се държи толкова нагло, обсебващо и задушаващо. " На какво ви напомня това обсебващо поведение?
По отношение на детето ви бих попитал следното: то самото чувства ли се добре при баба си? Гука ли ѝ или плаче от нея? Аз допускам, че ѝ гука. защото вероятно и тя го обича и му се радва. Ако е така, при това положение е добре да се доверите на чувствата на детето си и да го оставяте по-дълго при баба му и дори, доколкото е възможно, да излизате, да си четете книжки, да си слушате музика и въобще - да си гледате живота, докато то е при нея. Това е много важен принцип: да оставите детето да има лични чувства към баба си, а не да му налагате своите. Иначе се получава така, че сякаш вие пазите детето от баба му и го лишавате от баба.
/Същото, мжду другото, се отнася и за учителката в ДГ. Познавам майки и бащи, които не харесват учителката, защто е строга, например. Но детето ходи при нея да се гушка. И в този случай е важно да следваме чувсвата на детето. то има нужда от строгата учителка. И да н я одумваме вкъщи. /
Дете до 9-10 месеца трудно може да се разглези от дундуркане. Интересно - вас самата дали са ви дундуркали родителите? Ако не са, то тогава на вас ви се зловиди това дундуркане, защото сте водена от лоялността към собствените ви родители.
Какво мислите за казаното? Ако се чувствате много изнервна, можем и да продължим този разговор в една сесия онлайн, за да разгледам всички обстоятлства в дълбочина
Поздрави!
Виж целия пост
Здравейте д-р Стефанов
имам нужда от сериозно внимание по темата и ще бъда благодарна дори ако бъде прочетено от специалист /психолог, психотерапевт... Каквото и да е/ и получа помощ.
Проблема е следния.
...
имам нужда от сериозно внимание по темата и ще бъда благодарна дори ако бъде прочетено от специалист /психолог, психотерапевт... Каквото и да е/ и получа помощ.
Проблема е следния.
...
По тази тема тук съм писал доста. И няма как да не се повторя донякъде.
Сега ми хрумва, ч има една българска приказка НЕРОДЕНА МОМА /там героят беше прокълнат от една вещица да се ожени за неродена мома и той намери момиче, което произлиза от семка от ябълка/
Имам чувството, че голяма част от читателките на бгмама биха пуснали обява: Търси се нероден мъж./ Такъв, който да няма майка, която да им вгорчава живота.
Във вашия случай не е лесно. Ходите по тънък лед. Защото ако твърде много се обтегнат отношенията ви със свекървата, в съпругът ви може да настъпи криза на лоялността.
Затова моето разбиране е, че е добре да поговорите със съпруга си той да каже на майка си тези неща, които ви мъчат. Думите му могат да са следните: "Аз и жена ми решихме, когато ме няма, тя да ходи при родителите си с детето". Много е важно майките на мъжете да чуват постоянно от синовете си изразите: "Аз и жена ми решихме... Ние с жена ми така ще направим... Ще говоря с жена си и ще ти кажа тогава... и т.н."
Имам и един въпрос: къде е бащата на съпруга ви? Имам чувството, че той е за майка си "мъжа в къщата". това би било доста тягостно.
Един добър ход е да активизират отношенията с бащата на съпруга си, ако той наличен. това винаги действа ограничаващо на властта на майката.
Вие пишете: "Обичах тази жена, като втора майка, до преди да се роди сина ни и да започне да се държи толкова нагло, обсебващо и задушаващо. " На какво ви напомня това обсебващо поведение?
По отношение на детето ви бих попитал следното: то самото чувства ли се добре при баба си? Гука ли ѝ или плаче от нея? Аз допускам, че ѝ гука. защото вероятно и тя го обича и му се радва. Ако е така, при това положение е добре да се доверите на чувствата на детето си и да го оставяте по-дълго при баба му и дори, доколкото е възможно, да излизате, да си четете книжки, да си слушате музика и въобще - да си гледате живота, докато то е при нея. Това е много важен принцип: да оставите детето да има лични чувства към баба си, а не да му налагате своите. Иначе се получава така, че сякаш вие пазите детето от баба му и го лишавате от баба.
/Същото, мжду другото, се отнася и за учителката в ДГ. Познавам майки и бащи, които не харесват учителката, защто е строга, например. Но детето ходи при нея да се гушка. И в този случай е важно да следваме чувсвата на детето. то има нужда от строгата учителка. И да н я одумваме вкъщи. /
Дете до 9-10 месеца трудно може да се разглези от дундуркане. Интересно - вас самата дали са ви дундуркали родителите? Ако не са, то тогава на вас ви се зловиди това дундуркане, защото сте водена от лоялността към собствените ви родители.
Какво мислите за казаното? Ако се чувствате много изнервна, можем и да продължим този разговор в една сесия онлайн, за да разгледам всички обстоятлства в дълбочина
Поздрави!
# 872
28 ноем. 2020, 10:18 ч.
Здравейте доктор Стефанов,
Имам нужда от помощ моята история е следната преди месец и половина родих. Много се притеснявах дали ще мине всичко наред в деня на раждането беше ужасно реших да съм със спинална упойка но за мой късмет не ме хвана упойката усещането беше ужадно осещах абслютно всичко стреса беше угромен докато не ми сложиха пълна упойка и до там. След като излязох от упойката се чувствах зле и отново запопнаха паник атаките ревях и исках да се прибирам защо не се чувствах добре и исках да съм си вскъщи 5 дни ми беше простоя в болница бяха бях най ужасните дни. След като се прибрах умирах от страх да не ми стане нещо исках да съм добре и си гледам детенцето лека полека почнах да се чувствам добре. А сега това бесъние всяка вечер стоенето на едно място ме карат да се чувствам зле не знам дали е депресия за един път ме обхваща някъв страх от нищото. Чувставам се потисната като в затвор с мъжа ми не спим в една стаяна защото детето много плаче а той не може да спи и на следващия ден е на работа. И той постояно ми го натяква това че спим делно и че ми липсвам а на нен още по гадно ми става. За да изляза на вън е единсвено да свърша някаква работа и то по най бързия начи. Буквало се чувствам сякаш съм в затвор затворена с едно малко дете между четири стени. Моля ви дайте минвъвет как да изляза от това състояние и да се справя с тези натрапчиви мисли. Благодаря
Виж целия пост
Имам нужда от помощ моята история е следната преди месец и половина родих. Много се притеснявах дали ще мине всичко наред в деня на раждането беше ужасно реших да съм със спинална упойка но за мой късмет не ме хвана упойката усещането беше ужадно осещах абслютно всичко стреса беше угромен докато не ми сложиха пълна упойка и до там. След като излязох от упойката се чувствах зле и отново запопнаха паник атаките ревях и исках да се прибирам защо не се чувствах добре и исках да съм си вскъщи 5 дни ми беше простоя в болница бяха бях най ужасните дни. След като се прибрах умирах от страх да не ми стане нещо исках да съм добре и си гледам детенцето лека полека почнах да се чувствам добре. А сега това бесъние всяка вечер стоенето на едно място ме карат да се чувствам зле не знам дали е депресия за един път ме обхваща някъв страх от нищото. Чувставам се потисната като в затвор с мъжа ми не спим в една стаяна защото детето много плаче а той не може да спи и на следващия ден е на работа. И той постояно ми го натяква това че спим делно и че ми липсвам а на нен още по гадно ми става. За да изляза на вън е единсвено да свърша някаква работа и то по най бързия начи. Буквало се чувствам сякаш съм в затвор затворена с едно малко дете между четири стени. Моля ви дайте минвъвет как да изляза от това състояние и да се справя с тези натрапчиви мисли. Благодаря
# 873
29 ноем. 2020, 06:20 ч.
Здравейте!
Първо - да ви е честито детенцето. Да ви е живо издраво и да ви носи много радост. Защото и животът си е такъв -след страданието идва радост, а след радостта - страдание.
Казвате, че физическата болка плюс стреса от появата на дете, за което да се грижите е причина за вашето състояние. И сякаш едно от най-важните неща, които можете да направите, е да потърсите близък човек, който да ви помага.
Също толкова е важно и да си говорите с някой, с когото да споделяте как сте. Някой, който умее да изслушва, защото и от това имате нужда.
И още нещо: пишете, че се чувствате като в затвор между четири стени. Кога друг път преди време или дори като малка сте се чувствали така? Сега, между другото, много хора се чувстват така. Чувството, че си затворен, се засилва и от това, че е ограничена възможността да се ходи на различни места и хората да се срещат.
Напишете за проблема си и в този форум, където много майки могат да ви споделят личния си опит и това да ви даде идеи, за които не сте се досетили.
Желая ви здраве, спокойствие и късмет!
Виж целия пост
Здравейте доктор Стефанов,
Имам нужда от помощ моята история е следната преди месец и половина родих. Много се притеснявах дали ще мине всичко наред в деня на раждането беше ужасно реших да съм със спинална упойка но за мой късмет не ме хвана упойката усещането беше ужадно осещах абслютно всичко стреса беше угромен докато не ми сложиха пълна упойка и до там. След като излязох от упойката се чувствах зле и отново запопнаха паник атаките ревях и исках да се прибирам защо не се чувствах добре и исках да съм си вскъщи 5 дни ми беше простоя в болница бяха бях най ужасните дни. След като се прибрах умирах от страх да не ми стане нещо исках да съм добре и си гледам детенцето лека полека почнах да се чувствам добре. А сега това бесъние всяка вечер стоенето на едно място ме карат да се чувствам зле не знам дали е депресия за един път ме обхваща някъв страх от нищото. Чувставам се потисната като в затвор с мъжа ми не спим в една стаяна защото детето много плаче а той не може да спи и на следващия ден е на работа. И той постояно ми го натяква това че спим делно и че ми липсвам а на нен още по гадно ми става. За да изляза на вън е единсвено да свърша някаква работа и то по най бързия начи. Буквало се чувствам сякаш съм в затвор затворена с едно малко дете между четири стени. Моля ви дайте минвъвет как да изляза от това състояние и да се справя с тези натрапчиви мисли. Благодаря
Имам нужда от помощ моята история е следната преди месец и половина родих. Много се притеснявах дали ще мине всичко наред в деня на раждането беше ужасно реших да съм със спинална упойка но за мой късмет не ме хвана упойката усещането беше ужадно осещах абслютно всичко стреса беше угромен докато не ми сложиха пълна упойка и до там. След като излязох от упойката се чувствах зле и отново запопнаха паник атаките ревях и исках да се прибирам защо не се чувствах добре и исках да съм си вскъщи 5 дни ми беше простоя в болница бяха бях най ужасните дни. След като се прибрах умирах от страх да не ми стане нещо исках да съм добре и си гледам детенцето лека полека почнах да се чувствам добре. А сега това бесъние всяка вечер стоенето на едно място ме карат да се чувствам зле не знам дали е депресия за един път ме обхваща някъв страх от нищото. Чувставам се потисната като в затвор с мъжа ми не спим в една стаяна защото детето много плаче а той не може да спи и на следващия ден е на работа. И той постояно ми го натяква това че спим делно и че ми липсвам а на нен още по гадно ми става. За да изляза на вън е единсвено да свърша някаква работа и то по най бързия начи. Буквало се чувствам сякаш съм в затвор затворена с едно малко дете между четири стени. Моля ви дайте минвъвет как да изляза от това състояние и да се справя с тези натрапчиви мисли. Благодаря
Първо - да ви е честито детенцето. Да ви е живо издраво и да ви носи много радост. Защото и животът си е такъв -след страданието идва радост, а след радостта - страдание.
Казвате, че физическата болка плюс стреса от появата на дете, за което да се грижите е причина за вашето състояние. И сякаш едно от най-важните неща, които можете да направите, е да потърсите близък човек, който да ви помага.
Също толкова е важно и да си говорите с някой, с когото да споделяте как сте. Някой, който умее да изслушва, защото и от това имате нужда.
И още нещо: пишете, че се чувствате като в затвор между четири стени. Кога друг път преди време или дори като малка сте се чувствали така? Сега, между другото, много хора се чувстват така. Чувството, че си затворен, се засилва и от това, че е ограничена възможността да се ходи на различни места и хората да се срещат.
Напишете за проблема си и в този форум, където много майки могат да ви споделят личния си опит и това да ви даде идеи, за които не сте се досетили.
Желая ви здраве, спокойствие и късмет!
# 874
29 ноем. 2020, 07:14 ч.
Здравейте!
За паническото състояние има два важни аспекта: какво да правим в момента, когато то възниква и какво да правим в дългосрочен план, за да се излекуваме.
В момента на паникатаката е добре да направите следното:
- да преминете към дълбоко и бавно дишане. Тук е важно да подчертая, че при това дишане е особено важно издишването да бъде докрай, колкото се може по- силно издишване.
- да се свържете с реалността, като тук целта е по този начин да активизирате разума, а не емоциите. Във вашия случай можете да се огледате наоколо и да започнете да осъзнавате какво има на тази празна уж улица, можете дори да броите. Например да преброите колко прозореца има в сградите на улицата и да се опитате да сметнете горе-долу колко жилища има в нея и съответно колко хора приблизително живеят там. Или да преброите стълбовете.
- Имам и специална идея за вас: спомнете си първия случай, когато сте били сама и ви е било страх. Това е най-вероятно някакъв детски спомен. И нарисувайте на един лист как вие сте заобиколена в този момент от хората, които ви дават сигурност. Носете си рисунката в чантата.
За дълготрайно излекуване е необходима психотерапия. Според моето разбиране и моята практика тя протича на два етапа:
- първи етап: овладяване на симптомите. Тоест - човек да престане да изпада в тези състояния. Този етап е свързан с осъзнаване на причините и работа за вътрешна трансформация, която да помогне за преодоляване на тяхното влияние. Случва се сравнително бързо;
- втори етап - разширяване на целите. Да видим и какви други трудности е причинил този симптом, проблеми с общуването, със самочувствието, с реализацията и т.н. и да поработим с тях. След тази работа аз смятам, че човек не просто е излязъл от блатото на страха, но и е направил доста крачки да се отдалечи от него и вече е в безопасност.
Ако имате още въпроси, на разположение съм.
Поздрави!
Виж целия пост
Д-р Стефанов,
Въпросът вероятно е обсъждан и преди тук, но си позволявам да го повдигна. Ще опитам да бъда кратка. Бих била благодарна, ако ми предложите метод за справяне с паник атаки. Случва ми се, когато съм сама навън. Изразяват се в ускорен пулс и усещане за слабост в цялото тяло, сякаш всеки миг ще припадна. Ако на улицата има поне един човек, който в същото време да върви в една посока с мен, се чувствам спокойна. Окажа ли се сама обаче, започва да ми прилошава.
Въпросът вероятно е обсъждан и преди тук, но си позволявам да го повдигна. Ще опитам да бъда кратка. Бих била благодарна, ако ми предложите метод за справяне с паник атаки. Случва ми се, когато съм сама навън. Изразяват се в ускорен пулс и усещане за слабост в цялото тяло, сякаш всеки миг ще припадна. Ако на улицата има поне един човек, който в същото време да върви в една посока с мен, се чувствам спокойна. Окажа ли се сама обаче, започва да ми прилошава.
За паническото състояние има два важни аспекта: какво да правим в момента, когато то възниква и какво да правим в дългосрочен план, за да се излекуваме.
В момента на паникатаката е добре да направите следното:
- да преминете към дълбоко и бавно дишане. Тук е важно да подчертая, че при това дишане е особено важно издишването да бъде докрай, колкото се може по- силно издишване.
- да се свържете с реалността, като тук целта е по този начин да активизирате разума, а не емоциите. Във вашия случай можете да се огледате наоколо и да започнете да осъзнавате какво има на тази празна уж улица, можете дори да броите. Например да преброите колко прозореца има в сградите на улицата и да се опитате да сметнете горе-долу колко жилища има в нея и съответно колко хора приблизително живеят там. Или да преброите стълбовете.
- Имам и специална идея за вас: спомнете си първия случай, когато сте били сама и ви е било страх. Това е най-вероятно някакъв детски спомен. И нарисувайте на един лист как вие сте заобиколена в този момент от хората, които ви дават сигурност. Носете си рисунката в чантата.
За дълготрайно излекуване е необходима психотерапия. Според моето разбиране и моята практика тя протича на два етапа:
- първи етап: овладяване на симптомите. Тоест - човек да престане да изпада в тези състояния. Този етап е свързан с осъзнаване на причините и работа за вътрешна трансформация, която да помогне за преодоляване на тяхното влияние. Случва се сравнително бързо;
- втори етап - разширяване на целите. Да видим и какви други трудности е причинил този симптом, проблеми с общуването, със самочувствието, с реализацията и т.н. и да поработим с тях. След тази работа аз смятам, че човек не просто е излязъл от блатото на страха, но и е направил доста крачки да се отдалечи от него и вече е в безопасност.
Ако имате още въпроси, на разположение съм.
Поздрави!
# 875
29 ноем. 2020, 07:44 ч.
Здравейте!
Най-силно ме докосва това, че изпитвате постоянен страх, че нещо може да се случи с вашите близки. Може би това ни води към най-големия проблем. Тук въпросът е с кого се е случило нещо наистна? Говоря за внезапни загуби. Особено за загуби от болести, които са били държани в тайна. Например - имах преди време клиентка, на която баба ѝ починала, като била на десет години. Тогава тя била с родителите си в чужбина и родителите не ѝ казали, за да не се притеснява. Последиците от такива тайни, уж за доброто на детето, са много сериозни и дълготрайни. Тази жена дойде, защото се страхуваше да излеве от вкъщи и да остави детето си на друг човек дори за минути. Страхуваше се, че няма да го намери живо. Помислете за внезапни загуби , или за семейни тайни, които крият лоши или срамни неща от семейната история.
Тези състояния, които описвате - чувството, че хората говорят за вас и ви осмиват - би следвало да се изследват конкретно в психотерапевтична работа. Хубавото е, че си давате сметка, че това не е така, а са само ваши фантазии. Това за мен означава, че психотерапията може да ви помогне и не е нужно да взимате някакви медикаменти.
Бъдете здрава!
Виж целия пост
Здравейте, не получих обратна връзка от Вас след като изпратих отговорите на поставените въпроси. Благодаря предварително за вниманието и за това, че ме накарахте да се замисля от къде може да идва проблема.
- вие самата как си обяснявате причините за тази неувереност?
Не мога да определя причините за неувереността, сигурно е нещо комплексно от моята емоционалност, проблеми в детството...
- какви са "болните сценарии в съзнанието ви"?
Постоянно си представям че нещо лошо ще се случи на мен или на моите близки. В секундата, в която някой не си вдигне телефона изпадам в паника. Освен това, след разговор с някого, постоянно си мисля че съм казала нещо което не е трябвало, че съм го засегнала, че ще бъда усмита за това което съм казала. Че ме обсъждат докато минавам покрай някой, че ми се смеят.
- какви послания сте получавали от родителите си в детството?
От баща ми - силна подкрепа и разбиране за всяко едно нещо. От майка ми - главно упреци, физически и психически тормоз когато не съм изплнявала нейните изисквания за напъло максимален успех във всяко нещо, не съм усещала подкрепа. (Това се отнася за тинейджърските ми осъзнати години) По думи на роднини, когато съм била по-малко дете не е имало проблеми във взаимотношенията с майка ми, аз нямам много ясни спомени.
- срещал съм и хора, които изпитват подобна неувереност заради училищни травми. При вас има ли такива?
В училище се е случвало да бъда тормозена, но е било за много кратко. Реално после се обърнаха нещата и бях от другата страна. Което години след това, осъзнавам че просто е било избиване на комплекс от моя страна.
- има ли в семейната система /майка, баща, баби, дядовци, прабаби, прадядовци, вуйчо, леля, чичо/ някой човек, който наистина да е направил фатална грешка с драматични последици?
В семейството е имало няколко самоубийства, но не са пряко мой родственици. (стринка ми, 1ви братовдчед на баща ми...). Всяко друго нещо не мога да го определя като фатално.
Като цяло съм имала труден пубертет ,но по-скоро съм го определяла винаги като бунт към родителите ми, пряко към майка ми. Към момента отношенията ни са добри, но не я чувствам така близка, както бих искала да е връзката между мен и дъщеря ми. Не бих допуснала майка ми твърде близо до себе си, защото съм страдала от това. Прекалено различни хора сме и с тотално различни разбирания за живота. Знам че ме обича, но усещам че назад във времето, когато тя е имала някакви проблеми не си е владяла емоциите и ме е използвала като "кошче за емоционален отпадък", а пък аз съм била в деликатен период. Осъзнавам че това ми е повлияло много, но не мога да намеря решение как да се справя с тревожността, ниска самооценка и притесненията.
Не мога да определя причините за неувереността, сигурно е нещо комплексно от моята емоционалност, проблеми в детството...
- какви са "болните сценарии в съзнанието ви"?
Постоянно си представям че нещо лошо ще се случи на мен или на моите близки. В секундата, в която някой не си вдигне телефона изпадам в паника. Освен това, след разговор с някого, постоянно си мисля че съм казала нещо което не е трябвало, че съм го засегнала, че ще бъда усмита за това което съм казала. Че ме обсъждат докато минавам покрай някой, че ми се смеят.
- какви послания сте получавали от родителите си в детството?
От баща ми - силна подкрепа и разбиране за всяко едно нещо. От майка ми - главно упреци, физически и психически тормоз когато не съм изплнявала нейните изисквания за напъло максимален успех във всяко нещо, не съм усещала подкрепа. (Това се отнася за тинейджърските ми осъзнати години) По думи на роднини, когато съм била по-малко дете не е имало проблеми във взаимотношенията с майка ми, аз нямам много ясни спомени.
- срещал съм и хора, които изпитват подобна неувереност заради училищни травми. При вас има ли такива?
В училище се е случвало да бъда тормозена, но е било за много кратко. Реално после се обърнаха нещата и бях от другата страна. Което години след това, осъзнавам че просто е било избиване на комплекс от моя страна.
- има ли в семейната система /майка, баща, баби, дядовци, прабаби, прадядовци, вуйчо, леля, чичо/ някой човек, който наистина да е направил фатална грешка с драматични последици?
В семейството е имало няколко самоубийства, но не са пряко мой родственици. (стринка ми, 1ви братовдчед на баща ми...). Всяко друго нещо не мога да го определя като фатално.
Като цяло съм имала труден пубертет ,но по-скоро съм го определяла винаги като бунт към родителите ми, пряко към майка ми. Към момента отношенията ни са добри, но не я чувствам така близка, както бих искала да е връзката между мен и дъщеря ми. Не бих допуснала майка ми твърде близо до себе си, защото съм страдала от това. Прекалено различни хора сме и с тотално различни разбирания за живота. Знам че ме обича, но усещам че назад във времето, когато тя е имала някакви проблеми не си е владяла емоциите и ме е използвала като "кошче за емоционален отпадък", а пък аз съм била в деликатен период. Осъзнавам че това ми е повлияло много, но не мога да намеря решение как да се справя с тревожността, ниска самооценка и притесненията.
Най-силно ме докосва това, че изпитвате постоянен страх, че нещо може да се случи с вашите близки. Може би това ни води към най-големия проблем. Тук въпросът е с кого се е случило нещо наистна? Говоря за внезапни загуби. Особено за загуби от болести, които са били държани в тайна. Например - имах преди време клиентка, на която баба ѝ починала, като била на десет години. Тогава тя била с родителите си в чужбина и родителите не ѝ казали, за да не се притеснява. Последиците от такива тайни, уж за доброто на детето, са много сериозни и дълготрайни. Тази жена дойде, защото се страхуваше да излеве от вкъщи и да остави детето си на друг човек дори за минути. Страхуваше се, че няма да го намери живо. Помислете за внезапни загуби , или за семейни тайни, които крият лоши или срамни неща от семейната история.
Тези състояния, които описвате - чувството, че хората говорят за вас и ви осмиват - би следвало да се изследват конкретно в психотерапевтична работа. Хубавото е, че си давате сметка, че това не е така, а са само ваши фантазии. Това за мен означава, че психотерапията може да ви помогне и не е нужно да взимате някакви медикаменти.
Бъдете здрава!
# 876
29 ноем. 2020, 10:23 ч.
Благодаря ви има хора покрай мен най вече майка ми помага за отглеждането на детето ми но проблема е че никой не ме разбира те си мислят че ми тежи така излиза в тяхните очи а то не е така просто се чувствам потисната дори подвлияни на нерви съм казвала че ще се махна от тази къща.никой ме не разбира и се чувствам зле още повече. А относно че се чувствам като в затвор е така защо през цялата си бремеността си стоях във вкъщи заради вируса докторите ме спряха от работа вече към почти края на бремеността се чувствах така и продължавам да се чувствам в затвор между четири стени. И започва едни натрапчиви мисли имам чувството че съм лоша майка която не е пълноценна за детето си.
Виж целия пост
Здравейте!
Първо - да ви е честито детенцето. Да ви е живо издраво и да ви носи много радост. Защото и животът си е такъв -след страданието идва радост, а след радостта - страдание.
Казвате, че физическата болка плюс стреса от появата на дете, за което да се грижите е причина за вашето състояние. И сякаш едно от най-важните неща, които можете да направите, е да потърсите близък човек, който да ви помага.
Също толкова е важно и да си говорите с някой, с когото да споделяте как сте. Някой, който умее да изслушва, защото и от това имате нужда.
И още нещо: пишете, че се чувствате като в затвор между четири стени. Кога друг път преди време или дори като малка сте се чувствали така? Сега, между другото, много хора се чувстват така. Чувството, че си затворен, се засилва и от това, че е ограничена възможността да се ходи на различни места и хората да се срещат.
Напишете за проблема си и в този форум, където много майки могат да ви споделят личния си опит и това да ви даде идеи, за които не сте се досетили.
Желая ви здраве, спокойствие и късмет!
Първо - да ви е честито детенцето. Да ви е живо издраво и да ви носи много радост. Защото и животът си е такъв -след страданието идва радост, а след радостта - страдание.
Казвате, че физическата болка плюс стреса от появата на дете, за което да се грижите е причина за вашето състояние. И сякаш едно от най-важните неща, които можете да направите, е да потърсите близък човек, който да ви помага.
Също толкова е важно и да си говорите с някой, с когото да споделяте как сте. Някой, който умее да изслушва, защото и от това имате нужда.
И още нещо: пишете, че се чувствате като в затвор между четири стени. Кога друг път преди време или дори като малка сте се чувствали така? Сега, между другото, много хора се чувстват така. Чувството, че си затворен, се засилва и от това, че е ограничена възможността да се ходи на различни места и хората да се срещат.
Напишете за проблема си и в този форум, където много майки могат да ви споделят личния си опит и това да ви даде идеи, за които не сте се досетили.
Желая ви здраве, спокойствие и късмет!
# 877
29 ноем. 2020, 11:39 ч.
За паническото състояние има два важни аспекта: какво да правим в момента, когато то възниква и какво да правим в дългосрочен план, за да се излекуваме.
В момента на паникатаката е добре да направите следното:
- да преминете към дълбоко и бавно дишане. Тук е важно да подчертая, че при това дишане е особено важно издишването да бъде докрай, колкото се може по- силно издишване.
- да се свържете с реалността, като тук целта е по този начин да активизирате разума, а не емоциите. Във вашия случай можете да се огледате наоколо и да започнете да осъзнавате какво има на тази празна уж улица, можете дори да броите. Например да преброите колко прозореца има в сградите на улицата и да се опитате да сметнете горе-долу колко жилища има в нея и съответно колко хора приблизително живеят там. Или да преброите стълбовете.
- Имам и специална идея за вас: спомнете си първия случай, когато сте били сама и ви е било страх. Това е най-вероятно някакъв детски спомен. И нарисувайте на един лист как вие сте заобиколена в този момент от хората, които ви дават сигурност. Носете си рисунката в чантата.
За дълготрайно излекуване е необходима психотерапия. Според моето разбиране и моята практика тя протича на два етапа:
- първи етап: овладяване на симптомите. Тоест - човек да престане да изпада в тези състояния. Този етап е свързан с осъзнаване на причините и работа за вътрешна трансформация, която да помогне за преодоляване на тяхното влияние. Случва се сравнително бързо;
- втори етап - разширяване на целите. Да видим и какви други трудности е причинил този симптом, проблеми с общуването, със самочувствието, с реализацията и т.н. и да поработим с тях. След тази работа аз смятам, че човек не просто е излязъл от блатото на страха, но и е направил доста крачки да се отдалечи от него и вече е в безопасност.
Ако имате още въпроси, на разположение съм.
Поздрави!
Благодаря за отговора, беше ми много полезен! Помислих добре и се досещам каква може да е причината за състоянието ми. Не съм оставяна сама като дете. Напротив, винаги е имало някого с мен. И сега отношението на родителите и бабите ми често е като към дете, неспособно да се справя само. Възможно е подсъзнателно да приемам, че са прави, и това да ми влияе. Причината за техните притеснения е, че съм родена със сериозен здравословен проблем и оперирана веднага след това. Известно време не са имали почти никаква информация за състоянието ми и даже не са ме виждали. Наслушали са се на мрачни прогнози как от мен нищо няма да излезе. Разбирам, че е било голям стрес за тях, но са минали 33 години. Жива съм и, обективно погледнато, се справям добре в ежедневието. Разбира се, срещам някои трудности, но кой ли не среща. Осъзнавам, че работа с психотерапевт ще ми се отрази добре, но живея в малък град, където няма такъв специалист. Ето защо потърсих тук съвет как бих могла поне донякъде да си помогна и сама. Благодаря за отделеното време и внимание!
Виж целия пост
Скрит текст:
Здравейте!Д-р Стефанов,
Въпросът вероятно е обсъждан и преди тук, но си позволявам да го повдигна. Ще опитам да бъда кратка. Бих била благодарна, ако ми предложите метод за справяне с паник атаки. Случва ми се, когато съм сама навън. Изразяват се в ускорен пулс и усещане за слабост в цялото тяло, сякаш всеки миг ще припадна. Ако на улицата има поне един човек, който в същото време да върви в една посока с мен, се чувствам спокойна. Окажа ли се сама обаче, започва да ми прилошава.
Въпросът вероятно е обсъждан и преди тук, но си позволявам да го повдигна. Ще опитам да бъда кратка. Бих била благодарна, ако ми предложите метод за справяне с паник атаки. Случва ми се, когато съм сама навън. Изразяват се в ускорен пулс и усещане за слабост в цялото тяло, сякаш всеки миг ще припадна. Ако на улицата има поне един човек, който в същото време да върви в една посока с мен, се чувствам спокойна. Окажа ли се сама обаче, започва да ми прилошава.
За паническото състояние има два важни аспекта: какво да правим в момента, когато то възниква и какво да правим в дългосрочен план, за да се излекуваме.
В момента на паникатаката е добре да направите следното:
- да преминете към дълбоко и бавно дишане. Тук е важно да подчертая, че при това дишане е особено важно издишването да бъде докрай, колкото се може по- силно издишване.
- да се свържете с реалността, като тук целта е по този начин да активизирате разума, а не емоциите. Във вашия случай можете да се огледате наоколо и да започнете да осъзнавате какво има на тази празна уж улица, можете дори да броите. Например да преброите колко прозореца има в сградите на улицата и да се опитате да сметнете горе-долу колко жилища има в нея и съответно колко хора приблизително живеят там. Или да преброите стълбовете.
- Имам и специална идея за вас: спомнете си първия случай, когато сте били сама и ви е било страх. Това е най-вероятно някакъв детски спомен. И нарисувайте на един лист как вие сте заобиколена в този момент от хората, които ви дават сигурност. Носете си рисунката в чантата.
За дълготрайно излекуване е необходима психотерапия. Според моето разбиране и моята практика тя протича на два етапа:
- първи етап: овладяване на симптомите. Тоест - човек да престане да изпада в тези състояния. Този етап е свързан с осъзнаване на причините и работа за вътрешна трансформация, която да помогне за преодоляване на тяхното влияние. Случва се сравнително бързо;
- втори етап - разширяване на целите. Да видим и какви други трудности е причинил този симптом, проблеми с общуването, със самочувствието, с реализацията и т.н. и да поработим с тях. След тази работа аз смятам, че човек не просто е излязъл от блатото на страха, но и е направил доста крачки да се отдалечи от него и вече е в безопасност.
Ако имате още въпроси, на разположение съм.
Поздрави!
# 878
29 ноем. 2020, 13:10 ч.
Здравейте!
За мен е много интересно как говорите за времето, когато сте се родили със здравословен проблем. Казвате, че те не са ви виждали и са треперели за вас.
Големият проблем е, че вие не сте виждали майка си и сте била откъсната от нея. И наистина е странно, че казвате, че не сте оставяна сама като дете. Вие сте били оставена при самото си раждане. И това е едно доста травматично преживяване, което оставя трайни следи. Колкото по-рано човек има такова преживяване, толкова по-дълбоки следи оставя. А след това всички около вас са се страхували да ви оставят сама, защото са с.треперели за живота ви.
Затова и вас ви е страх да оставате сама. И може би за вас би било лечебно, когато сте сама на улица, да си представяте, че с вас са лекарите, които са ви спасили живота. Все едно ви водят за ръка.
Пускам ви по- долу и линк към едно видео, в което говоря подробно за травмите и страховете при децата и как те се отразяват на живота им. Смятам, че ще ви е полезно.
Поздрави!
https://www.youtube.com/watch?v=Tx-OGHStXBc&ab_channel=ParentAcademy
Виж целия пост
Благодаря за отговора, беше ми много полезен! Помислих добре и се досещам каква може да е причината за състоянието ми....
За мен е много интересно как говорите за времето, когато сте се родили със здравословен проблем. Казвате, че те не са ви виждали и са треперели за вас.
Големият проблем е, че вие не сте виждали майка си и сте била откъсната от нея. И наистина е странно, че казвате, че не сте оставяна сама като дете. Вие сте били оставена при самото си раждане. И това е едно доста травматично преживяване, което оставя трайни следи. Колкото по-рано човек има такова преживяване, толкова по-дълбоки следи оставя. А след това всички около вас са се страхували да ви оставят сама, защото са с.треперели за живота ви.
Затова и вас ви е страх да оставате сама. И може би за вас би било лечебно, когато сте сама на улица, да си представяте, че с вас са лекарите, които са ви спасили живота. Все едно ви водят за ръка.
Пускам ви по- долу и линк към едно видео, в което говоря подробно за травмите и страховете при децата и как те се отразяват на живота им. Смятам, че ще ви е полезно.
Поздрави!
https://www.youtube.com/watch?v=Tx-OGHStXBc&ab_channel=ParentAcademy
# 879
29 ноем. 2020, 13:16 ч.
Да. Прав сте. Наистина досега не го осъзнавах. Може би защото нямам ярък спомен от онзи момент, се отнасям към него сякаш по-скоро се е случило на друг човек. Буквално ми се отвориха очите сега, благодаря ви много!
Виж целия пост
Здравейте!
За мен е много интересно как говорите за времето, когато сте се родили със здравословен проблем. Казвате, че те не са ви виждали и са треперели за вас.
Големият проблем е, че вие не сте виждали майка си и сте била откъсната от нея. И наистина е странно, че казвате, че не сте оставяна сама като дете. Вие сте били оставена при самото си раждане. И това е едно доста травматично преживяване, което оставя трайни следи. Колкото по-рано човек има такова преживяване, толкова по-дълбоки следи оставя. А след това всички около вас са се страхували да ви оставят сама, защото са с.треперели за живота ви.
Затова и вас ви е страх да оставате сама. И може би за вас би било лечебно, когато сте сама на улица, да си представяте, че с вас са лекарите, които са ви спасили живота. Все едно ви водят за ръка.
Пускам ви по- долу и линк към едно видео, в което говоря подробно за травмите и страховете при децата и как те се отразяват на живота им. Смятам, че ще ви е полезно.
Поздрави!
https://www.youtube.com/watch?v=Tx-OGHStXBc&ab_channel=ParentAcademy
За мен е много интересно как говорите за времето, когато сте се родили със здравословен проблем. Казвате, че те не са ви виждали и са треперели за вас.
Големият проблем е, че вие не сте виждали майка си и сте била откъсната от нея. И наистина е странно, че казвате, че не сте оставяна сама като дете. Вие сте били оставена при самото си раждане. И това е едно доста травматично преживяване, което оставя трайни следи. Колкото по-рано човек има такова преживяване, толкова по-дълбоки следи оставя. А след това всички около вас са се страхували да ви оставят сама, защото са с.треперели за живота ви.
Затова и вас ви е страх да оставате сама. И може би за вас би било лечебно, когато сте сама на улица, да си представяте, че с вас са лекарите, които са ви спасили живота. Все едно ви водят за ръка.
Пускам ви по- долу и линк към едно видео, в което говоря подробно за травмите и страховете при децата и как те се отразяват на живота им. Смятам, че ще ви е полезно.
Поздрави!
https://www.youtube.com/watch?v=Tx-OGHStXBc&ab_channel=ParentAcademy
# 880
2 дек. 2020, 14:58 ч.
Здравейте отново, г-н Стефанов!
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
Виж целия пост
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
# 881
2 дек. 2020, 19:24 ч.
Мисля, че няма правило. много често в такава ситуация хората действат според принципа: "Който не е с нас е против нас". И тук е така, щом всеки те насъсква срещу другия. И шансът е в това да стоите на дистанция, за да не се изхабявате е нещо, което не е ваше.
Виж целия пост
Здравейте отново, г-н Стефанов!
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
# 882
2 дек. 2020, 19:37 ч.
Мисля, че няма правило. много често в такава ситуация хората действат според принципа: "Който не е с нас е против нас". И тук е така, щом всеки те насъсква срещу другия. И шансът е в това да стоите на дистанция, за да не се изхабявате е нещо, което не е ваше.
Благодаря Ви за отговора!
Виж целия пост
Здравейте отново, г-н Стефанов!
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
Интересно ще ми бъде Вашето мнение по един казус. Как се постъпва, когато две близки приятелски семейства се изпокарат помежду си и всеки те насъсква срещу другия.. Опитах се да съм неутрална и да не се хващам на натиска и от двете страни, като исках да запазя приятелството си и с двете семейства. Но в крайна сметка си развалихме отношенията с всички.. което много ми тежи. Интригите не са ми сила... Изводът за мен е, че трябва човек да вземе страна. Иначе губи и двете приятелства.. Сигурно няма правило и всеки случай си е различен, но ще съм Ви благодарна да коментирате.
Благодаря Ви за отговора!
# 883
2 дек. 2020, 21:38 ч.
Здравейте отново!
Трудно ми е да се накарам да пиша тук, макар че ми е много нужно и полезно.
Последвах съвета ви и се накарах да започна да говоря с хората. Чух се с клиентите, с които работим, с колегите от другите служби, с които си сътрудничим. Хората бяха прекрасни, открити и всеки сподели своята лична история за преживяна загуба или победа, с Ковид или друга причина. Тези разговори много ми помогнаха. Но 2 седмици след оздравяването продължавам да изпитвам силна тревожност, несигурност, променливи настроения. Хвърлям се от отчаяние към ярост, а след това-страх и буквална слепота и незнание за нещата, които съм знаела как да направя. Не мога да преценя каква е причината за това-ефекта на Ковид или на емоционален багаж. Предстоят ни 2 групови супервизии, тази и следващата седмица, а след това и групово обучение. Работодателя ни подкрепя, имам подкрепата (макар и само по телефона заради ред причини) на колеги, които са напуснали екипа преди година. Засега работя от вкъщи и не съм се застояла в една стая с другата колежка, за да я "усетя" какво мисли и планира и как това ще се отрази на климата във вече миниатюрния ни екип от двама човека. Единствено съм сигурна, че и тя е много несигурна.
А сега, на проблема - как да "смеля" и изхвърля тази несигурност и вина в себе си? Чувствам се сама и малка, оставена на тъмно. Знам къде е пъвопричината за това, в мен самата. Отчасти си го правя сама, защото се връщам към модели на мислене, които си мислех, че съм отработила. Защо се чувствам така - аз съм единствено живородено дете след 5та или 6та бременност, след раждането ми майка ми се е разболяла и цял живот беше инвалидизирана. Почина рано. Бях трета родена внучка на баба и дядо, които ценяха и не получиха мъжки наследник. На практика безполезна. Майка ми също не беше желана дъщеря. Тъй като беше болнава, изпращаше мен да помагам в домакинството на родителите си. Където пък въпреки усилията никога не успях да се докажа. Раждането ми не е зарадвало и сестрата на майка ми, която се е надявала родителите ми да осиновят една от нейните дъщери и да я обезпечат материално.
Родителите ми бяха любящи, но със слаби характери. Рано пораснах и започнах да търся начин да се защитавам и предпазвам от отровния климат в рода.
Сега се чувствам както когато бях дете - трепереща, че ще бъда овикана и обвинена въпреки всички усилия, които съм положила, за да се харесам, да бъда приета и одобрена. Уви, работя в основно женски колектив и във всяка колежка виждам женската роднина, която не ме приема или е изгубила жизнено важен ресурс заради мен. И да ми говорят позитивно, се страхувам да не е лицемерие и манипулация.
Въпреки, че имахме различия, ми допадаше мисълта, че началничката ми ме приема, наставлява, закриля и за тези повече от 3 години в екипа израснах много като интелект и характер. А сега от този екип не остана нищо, аз съм сама и оголена. И съм ужасена.
А трябва да съм силна, подкрепяща, аналитична, да успокоявам и насочвам клиентите. Да не позволявам изграденото на началничката ми да 10 години да бъде съсипано. Как да се справя с този непомагащ ми начин на мислене?
Виж целия пост
Здравейте!
И моите съболезнования за колежката ви. Казвам го, защото в тази ситуация вие наистина сте доста застрашена да загубите вътрешния си мир и да страдате от чувство за вина.
Може би първото, което е важно да разбирате е, че вината не е ваша. В момента има много работодатели, които карат служителите си, които са се разболели, да не казват на колегите си, дори ги карат да ходят на работа, въпреки че са с положителен тест. Искам да кажа, че тези хора са много по-виновни за смъртта на колежката ви, отколкото вие. Вие сте направили максимума, за да предпазите колегите си от болестта.
От друга страна, няма как да очаквате съпругът на колежката ви да не ви обвинява. Когато сме изправени пред такава тежка загуба, всички ние сме склонни да търсим кой е виновен. Защото гневът към "виновния" е чувство, което се носи по-лесно от тъгата и болката от загубата. Гневът те енергетизира и те държи в кондиция, кара те да се чувстваш жив, докато тъгата и болката те обездвижват и водят до загуба на желание за живот.
Но вие казвате, и следното: "Как да се върна на работа когато знам, че когато ме погледне всеки ще си мисли, че съм я убила. Проблем е и това, че е възможно да се наложи да изпълнявам нейните функции на началник-екип. Т.е. и по-лошо, убила съм я за да й взема работата. Не успявам да преодолеят чувството за вина, което изпитвам не само сега, а цял живот."
Първо - не всеки ще си го мисли. Има хора и то болшинството, които ще ви съчувстват, а няма да ви обвиняват. Търсете целенасочено контакт с тези хора. Особено с тези от тях, които имат авторитет и думата им тежи.
Второ - добре е да изчакате и да не започвате веднага да изпълнявате тези функции на мястото на починалата колежка. Когато се колебаем за нещо, изчакването е добра позиция. Обсъдете този въпрос и с преките си ръководители и с хората, които ви съчувстват. Но подбирайте тези, чието мнение е ценно а вас и ги чувствате близки. Изобщо - говорете за това, което чувствате, с колкото се може повече добронамерени хора.
Това е за сега. Пишете и тук какво се случва с вас. Ще ви отговоря.
Бъдете здрава!
П.С. Честно казано много семинари съм водил със социални работници, писал съм и книга за тяхната работа по процеса на деинституционализация. И съм на мнение, че всички те имат нужда от супервизия, от лични срещи с психотерапевти, защото работата ги сререща със смъртта и всички форми на човешко страдание. Лошото е, че тази тяхна нужда изобщо не се задоволява,.
И моите съболезнования за колежката ви. Казвам го, защото в тази ситуация вие наистина сте доста застрашена да загубите вътрешния си мир и да страдате от чувство за вина.
Може би първото, което е важно да разбирате е, че вината не е ваша. В момента има много работодатели, които карат служителите си, които са се разболели, да не казват на колегите си, дори ги карат да ходят на работа, въпреки че са с положителен тест. Искам да кажа, че тези хора са много по-виновни за смъртта на колежката ви, отколкото вие. Вие сте направили максимума, за да предпазите колегите си от болестта.
От друга страна, няма как да очаквате съпругът на колежката ви да не ви обвинява. Когато сме изправени пред такава тежка загуба, всички ние сме склонни да търсим кой е виновен. Защото гневът към "виновния" е чувство, което се носи по-лесно от тъгата и болката от загубата. Гневът те енергетизира и те държи в кондиция, кара те да се чувстваш жив, докато тъгата и болката те обездвижват и водят до загуба на желание за живот.
Но вие казвате, и следното: "Как да се върна на работа когато знам, че когато ме погледне всеки ще си мисли, че съм я убила. Проблем е и това, че е възможно да се наложи да изпълнявам нейните функции на началник-екип. Т.е. и по-лошо, убила съм я за да й взема работата. Не успявам да преодолеят чувството за вина, което изпитвам не само сега, а цял живот."
Първо - не всеки ще си го мисли. Има хора и то болшинството, които ще ви съчувстват, а няма да ви обвиняват. Търсете целенасочено контакт с тези хора. Особено с тези от тях, които имат авторитет и думата им тежи.
Второ - добре е да изчакате и да не започвате веднага да изпълнявате тези функции на мястото на починалата колежка. Когато се колебаем за нещо, изчакването е добра позиция. Обсъдете този въпрос и с преките си ръководители и с хората, които ви съчувстват. Но подбирайте тези, чието мнение е ценно а вас и ги чувствате близки. Изобщо - говорете за това, което чувствате, с колкото се може повече добронамерени хора.
Това е за сега. Пишете и тук какво се случва с вас. Ще ви отговоря.
Бъдете здрава!
П.С. Честно казано много семинари съм водил със социални работници, писал съм и книга за тяхната работа по процеса на деинституционализация. И съм на мнение, че всички те имат нужда от супервизия, от лични срещи с психотерапевти, защото работата ги сререща със смъртта и всички форми на човешко страдание. Лошото е, че тази тяхна нужда изобщо не се задоволява,.
Трудно ми е да се накарам да пиша тук, макар че ми е много нужно и полезно.
Последвах съвета ви и се накарах да започна да говоря с хората. Чух се с клиентите, с които работим, с колегите от другите служби, с които си сътрудничим. Хората бяха прекрасни, открити и всеки сподели своята лична история за преживяна загуба или победа, с Ковид или друга причина. Тези разговори много ми помогнаха. Но 2 седмици след оздравяването продължавам да изпитвам силна тревожност, несигурност, променливи настроения. Хвърлям се от отчаяние към ярост, а след това-страх и буквална слепота и незнание за нещата, които съм знаела как да направя. Не мога да преценя каква е причината за това-ефекта на Ковид или на емоционален багаж. Предстоят ни 2 групови супервизии, тази и следващата седмица, а след това и групово обучение. Работодателя ни подкрепя, имам подкрепата (макар и само по телефона заради ред причини) на колеги, които са напуснали екипа преди година. Засега работя от вкъщи и не съм се застояла в една стая с другата колежка, за да я "усетя" какво мисли и планира и как това ще се отрази на климата във вече миниатюрния ни екип от двама човека. Единствено съм сигурна, че и тя е много несигурна.
А сега, на проблема - как да "смеля" и изхвърля тази несигурност и вина в себе си? Чувствам се сама и малка, оставена на тъмно. Знам къде е пъвопричината за това, в мен самата. Отчасти си го правя сама, защото се връщам към модели на мислене, които си мислех, че съм отработила. Защо се чувствам така - аз съм единствено живородено дете след 5та или 6та бременност, след раждането ми майка ми се е разболяла и цял живот беше инвалидизирана. Почина рано. Бях трета родена внучка на баба и дядо, които ценяха и не получиха мъжки наследник. На практика безполезна. Майка ми също не беше желана дъщеря. Тъй като беше болнава, изпращаше мен да помагам в домакинството на родителите си. Където пък въпреки усилията никога не успях да се докажа. Раждането ми не е зарадвало и сестрата на майка ми, която се е надявала родителите ми да осиновят една от нейните дъщери и да я обезпечат материално.
Родителите ми бяха любящи, но със слаби характери. Рано пораснах и започнах да търся начин да се защитавам и предпазвам от отровния климат в рода.
Сега се чувствам както когато бях дете - трепереща, че ще бъда овикана и обвинена въпреки всички усилия, които съм положила, за да се харесам, да бъда приета и одобрена. Уви, работя в основно женски колектив и във всяка колежка виждам женската роднина, която не ме приема или е изгубила жизнено важен ресурс заради мен. И да ми говорят позитивно, се страхувам да не е лицемерие и манипулация.
Въпреки, че имахме различия, ми допадаше мисълта, че началничката ми ме приема, наставлява, закриля и за тези повече от 3 години в екипа израснах много като интелект и характер. А сега от този екип не остана нищо, аз съм сама и оголена. И съм ужасена.
А трябва да съм силна, подкрепяща, аналитична, да успокоявам и насочвам клиентите. Да не позволявам изграденото на началничката ми да 10 години да бъде съсипано. Как да се справя с този непомагащ ми начин на мислене?
# 884
2 дек. 2020, 23:13 ч.
Здравейте, marjan357!
Нека да започнем с един човек, който със сигурност има основание да се радва на вашето раждане. Това е момичето, от което леля ви е планирала да се откаже "за негово добро" и да го даде за отглеждане на родителите ви. Вашето раждане е оставило тази ваша братовчедка до мама и татко - там, където всеки от нас се чувства най-щастлив.
Да си първият оцелял след 6, които са си отишли без време, е доста натоварена, но и силна роля. Сякаш живеете, реализирайки желанието за живот и на още 6 човека, които не са могли да видят светлината. Вкусили са живота само в пещерата на утробата, а вие сте осъществили и продължавате да осъществявате техния нереализиран копнеж...
Изобщо - имате типичната житейска история на социален работник - с драматични обрати, с големи изпитания - история, която прави хората зрящи за нуждите на страдащите...
Казвате, че се чувствате изнервена и виновна, а трябва да бъдете силна. Тук не съм съгласен изцяло. Защото след като сте споделили страданието си на толкова много хора и те са ви съчувствали и приели такава, каквато сте, вече не е нужно да го играете толкова силна. Вече сте рискували да се покажете слаба и не е нужно да обличате неудобната броня на "силата", която ни прави тромави и ни пречи да се свързваме с другите.
След всичко, което преживяхте съм сигурен, че вие направихте много крачки към разкриването на истинската си същност и към хората, които са отворени към вас.
Вярвам, че ще продължите да давате още повече на другите, защото в този момент успяхте да намерите тази подкрепа, която ви е нужна на вас самата.
Желая ви успех по пътя!
Виж целия пост
Нека да започнем с един човек, който със сигурност има основание да се радва на вашето раждане. Това е момичето, от което леля ви е планирала да се откаже "за негово добро" и да го даде за отглеждане на родителите ви. Вашето раждане е оставило тази ваша братовчедка до мама и татко - там, където всеки от нас се чувства най-щастлив.
Да си първият оцелял след 6, които са си отишли без време, е доста натоварена, но и силна роля. Сякаш живеете, реализирайки желанието за живот и на още 6 човека, които не са могли да видят светлината. Вкусили са живота само в пещерата на утробата, а вие сте осъществили и продължавате да осъществявате техния нереализиран копнеж...
Изобщо - имате типичната житейска история на социален работник - с драматични обрати, с големи изпитания - история, която прави хората зрящи за нуждите на страдащите...
Казвате, че се чувствате изнервена и виновна, а трябва да бъдете силна. Тук не съм съгласен изцяло. Защото след като сте споделили страданието си на толкова много хора и те са ви съчувствали и приели такава, каквато сте, вече не е нужно да го играете толкова силна. Вече сте рискували да се покажете слаба и не е нужно да обличате неудобната броня на "силата", която ни прави тромави и ни пречи да се свързваме с другите.
След всичко, което преживяхте съм сигурен, че вие направихте много крачки към разкриването на истинската си същност и към хората, които са отворени към вас.
Вярвам, че ще продължите да давате още повече на другите, защото в този момент успяхте да намерите тази подкрепа, която ви е нужна на вас самата.
Желая ви успех по пътя!
Препоръчани теми