Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 379 463
  • 2 573
# 2 550
Здравейте,
Защо симптомите на тревожност са толкова силни, защо въобще ги има?
Аз лично имам главоболие,гадене,световъртеж,отпадналост ,умора...
Бих хапчета на билкова основа и нищо.
Виж целия пост
# 2 551
Здравейте,
Майка съм на 2 деца, по ред причини направих аборт по желание (всички деца са от един партньор).
Знам,че баба ми има аборт с близнаци, свекърва ми също ( ако е от значение).
Бих искала да попитам относно абортираните деца по собствено желание:
Какъв е най-подходящият начин да бъдат признати и помнени?
Нужно ли е близките ни да знаят за него?
Има ли начин да им бъде поискана прошка?
Предполагам, че няма да срещна разбиране в партньора ми относно признаването, не знам дали би повярвал, че тази душа има нужда от споменаване и искане на прошка, но сърцето ме кара да се опитам да променя това.
Няколко седмици след аборта, голямото ми дете(4г) дойде и каза,че иска да има братче, тя има по-малка сестра. Според мен усети какво е станало, аз в това време си мислех за това дете( в моите мисли също момче, въпреки, че няма как да знам).
Попитах я как би искала да се казва, избра име на братчето си, попитах я какво би му казала, ако то беше тук. Някак не исках да спирам този разговор, опитах да го задържа на тънката границата на реалното съществуване и мечтите...
Прочетох в стари Ваши публикации в темата, че детето трябва да има място в сърцето на майката, а в сърцето на бащата?
Разбира се, чувството на вина,тъга и съжаление не ме подмина. Основно вечер се сещам и плача като малко дете. Бих попитала и за допълнителна литература на тази тематика.
Отворена съм за всякакви съвети!
Благодаря Ви за отделеното време!
Виж целия пост
# 2 552
Здравейте! Пиша с молба за помощ за наш приятел.
Млад мъж обиколил безброй лекари, психолози и психатри - в момента на пореден курс с поредните антидепресанти. Затворил се е вкъщи и не иска да излиза. Притесняваме се за него защото не знаем до какво може да доведе безразборното приемане на лекарства предписано от всеки нов лекар. Може ли в това си състояние да си посегне на живота?
Какво можем да направим ние в тази ситуация? Родителите му сякаш не искат да се занимават с него.
Виж целия пост
# 2 553
Здравейте. Правите ли онлайн консултации?
Виж целия пост
# 2 554
Здравейте, г-н Стефанов,
Пиша ви, за да получа съвет как да помогна на голямата си дъщеря (на 5.5 години) , на малката си дъщеря (на 3.5 години), на отношенията помежду им и с нас. Осъзнавам, че всичките ми опити да се справим сами със съпруга ми са неуспешни.
Направо не знам от къде да започна.
Ще опиша вчерашната ситуация, за да имам отправна точка. През деня с тях са майка ми и баща ми и играят по цял ден. Вечерта се прибираме ние със съпруга ми и докато аз приготвям вечерята голямата ми дъщеря моли сестра си да и даде една играчка, която са намерили на детската площадка през деня. Малката обаче не си я дава и иска да си играе с нея. Голямата най-накрая я грабва, но малката си я иска обратно и я дърпа. През това време мъжа ми говори и обяснява, да спрат да се карат. Но докато това се случва, голямата дъщеря пуска играчката и със сила рита сестра си. След което мъжа ми започва да обяснява, че така не се прави, че не се удряме, и че малката има право да не и даде играчката и т.н. и т.н. Голямата отива в другата стая и започва да си строи с конструктора, играта и обаче нещо не се получава и тя започва да се ядосва. Започва да крещи, да тропа с крак по пода, да блъска вратата, да удря с ръце по мебелите. Всякакъв опит да я успокоя, да говоря с нея, да спра това поведение не успява. Това не е първата и такава проява. Тя не умее да контролира емоциите си, основно гнева си и когато нещо  не се получава така, както иска тя – не само у дома, на улицата, но и в детската градина, тя започва да се държи по този начин. Да крещи, да обижда (ти си лоша, ти си отвратителна, ти си гадна), да блъска с ръце по мебелите, да тропа с крака, да рита, да блъска вратите. Всякакъв опит да я успокоим с добро, не е успешен. Опитвали сме да и се караме – нещата ескалират. Във вчерашния случай и казах, че такова поведение не е допустимо, и че ние повече няма да и обръщаме внимание, когато тя се държи така. Обяснихме, че в семейството ние не се държим така, не крещим, не викаме, не удряме, не блъскаме и не харесваме такова поведение. Питах я дали и харесва да се държи така. Тя каза, че не, но не може без да се ядосва, „аз така се ядосвам“. Тогава и казах, че след като така ще се държи, ще я заведа на място, където хората така се държат, където си крещят, обиждат се, викат, блъскат. След като спряхме да говорим с нея, а продължихме с вечерята и с вечерната рутина с малкото дете. Малкото дете през това време всичко наблюдава, следи, но не реагира. Страхувам се, че ще копира и тя това поведение, просто е въпрос на време.
Съпругът ми отиде да приспива малката, а голямата остана да хленчи с мен. Аз не и обръщам внимание, върша си нещата, които трябва да направя. Само когато дъщеря ми спре да реве (без сълзи, само със силен глас) и проговори нормално, тогава и отговарям. Тогава тя започна да се извинява непрекъснато, „мамо, извинявай“, мамо, прости ми. Тези извинения и молби ги чувам по няколко пъти на ден. Обясних, че не и вярвам. Обясних, че това се случва всеки ден (почти). След това и казах да седне и да напише на един лист какво обещава – да не удря, да се крещи, да не се ядосва, да се блъска. И и казах, че това е обещание, договор, и ако го наруши аз ще спра да и вярвам. И така тя се успокои, че и приемам извиненията. Вечеря и заспа за 5 мин.
Моето лично мнение е, че всичко идва от ревността, която тя изпитва към сестра си – иска обичта ни да е само за нея. Обяснявала съм, че обичаме и двете безкрайно. Стараем се да се държим еднакво с тях (трудно е, особено когато те не се държат еднакво, а голямата често има неприемливо поведение). Когато ги приспивам голямата държи само нея да гушкам, само нейната книжка да чета, само нейната песен да пея. Обяснявам, че веднъж на нея, веднъж на сестра и, но винаги се забравя чии ред е и голямата иска да е тя), малката ако не я държа да я гушкам, става обикаля из стаята, взема книжки, лепи стикери, въобще прави всичко, но не и да се приспива. Заспиването вечер става една сага от повече от час.
И другия проблем – липсата на контрол на емоциите на голямата дъщеря. Когато нещо я провокира гнева изригва у нея и тя започва да крещи, да блъска, да удря, да тропа с крака, няма никакъв контрол. Опитвала съм се да обясня, че и аз се ядосвам (за съжаление аз самата, когато опитам да я успокоя, да говоря с нея, да обясня и не успея от н-тия път и аз започвам да се ядосвам и да викам, изпаднала в безсилие), но се опитвам да се успокоя, разказвам и за моите техники за успокоение, но без успех.
Моля ви, дайте ми съвет как да се справя със ситуацията.
Предварително ви благодаря, че изчетохте всичко това!

П.С. Допълвам поста си със случка от вчера, която може да внесе допълнително информация за ситуацията. Делничен ден – вземаме децата от детската градина. Голямата девойка по думите на учителката е проявила лека агресия към друго момиче в групата (опитала се да я удари, защото дъщеря ми е искала първа да се люлее на люлката в двора, и после отново същото момиче и е взело нещо от конструктора). Обяснявам подробно, че е постъпила неправилно (умишлено не казвам лошо), че ние не бутаме, не удряме, не причиняваме болка на никого, а се опитваме с други начини да постигнем резултата – да помолим, да предложим друго решение, в краен случай да помолим учителката за помощ. След което се прибрахме у дома, момичетата се заиграха, аз – започнах да правя вечерята. По молба на голямата дъщеря, направих любима нейна вечеря. Малката обаче отказва да вечеря, не и харесвало това (най-вече защото е любимо на сестра и), сърди се известно време, плака, стоя си самичка в другата стая. Съпругът ми някак я успокои (той винаги успява да я разсмее, когато се разстрои така). Голямата дъщеря – хапва, щастлива си е, поиска допълнително, десерт. Идва време за сън – те много добре знаят каква е програмата – мием се, зъби, пижамка и по леглата. Отиваме с мъжа ми при тях, аз – гушкам голямата, той – малката и се почва. Разказвам приказка (по идея на голямата ми дъщеря), пея песнички (пак нейни любими). През това време малката непрекъснато се върти, говори, смее се, опитва се да разсмее голямата. Въобще активно ни пречи да достигнем до мълчание, до успокоение и до заспиване. Това продължава 1 час. Със съпруга ми губим търпение – пожелаваме им лека нощ и отиваме да се приготвяме и ние – всеки с нещата, които има да прави. Двете девойки продължават да говорят, да се смеят и въобще да саботират заспиването. Правя забележка (строга), втори път, трети. Започват да стават от леглото – идват, искат вода, искат тоалетна. Идват при нас, голямата казва: „ искам някой да дойде при мен“, ние отговаряме: „Бяхме 1 час при вас, гушкахме ви, разказвахме приказки, пяхме песни, вече е късно и е време за сън“, не, пак не иска да е сама, иска някой от нас да е там, при нея в стаята. Отговаряме, че сестра и е с нея, не е сама. Губя търпение. Тук вече голямата започва да се ядосва: „Сестра ми е виновна, пречи ми да заспя“. Аз се ядосвам: „Така ли? Добре. Вземам я при мен. Сега няма да ти пречи, моля те да легнеш и да заспиваш. Късно е!“. Тук тя избухва – тропане с крака, блъскане по вратата, крясъци (не плаче, крещи). Опитваме се да я успокоим, тя вика, крещи, изпъва се като струна, тропа, „не мога да не се ядосвам, ядосана съм, сестра ми е виновна, тя ми пречи“, „ искам някой да дойде. Най-накрая съпругът ми отива при нея, тя крещя още, сърди се, той я е хванал за ръката и тя е заспала в последствие. Аз – приспивах малката. У дома е ад – особено вечер. Много ми е мъчно за това, че детето ми страда така, аз си мисля, че това е вик за помощ от нея, а аз не разбирам как да се справя. Ако непрекъснато правим каквото тя иска – исканията стават все повече и повече. Ако не го правим – крясъците не спират. Не мога да намеря баланса.
Виж целия пост
# 2 555
Здравейте, г-н. Стефанов,
Благодаря че продължавате тази прекрасна дейност - да консултирате и да помагате да намерим истината зад нашето поведение 🙏

Искам да попитам нещо, което ми прави впечатление, тъй като съм майка от почти година вече Simple Smile
Имам много близки познати с по-големи деца, и ми прави впечатление Simple Smile
Защо когато обясняваме на децата си за видовете поведение - добро и лошо - защо всичко което може да се категоризира като зло, е само наричано лошо?
Това да се удари друго дете/възрастен/животно за мен е зло, а не просто лошо.
Да се отговаря на родител е лошо за мен.
Да не се яде храната е лошо.
Да се ругае дете/възрастен, да се обижда е зло. Да се правят съмнителни номера, които могат да доведат до фатален край - да натисне главата  на животно ( човек) под водата например е зло....
Защо очебийно злите действия маскираме като "лоши" пред децата?
Ситуацията бе - блъснато коте от колелото на 5 годишно момиченце - то въобще не се смути от случката, а майка ѝ беше бясна но само повтаряше че е това е много, много лошо.
Детето каза, че е забавно да е лошо.
И се смути, наистина, когато аз казах, че "много много лошо" отговаря на "зло". Днес майка ѝ се обади да ми благодари,  защото детето ѝ казало, че не иска да е зло,  и наистина не е мислила за животинчето... Такаво поведение спрямо моето разсъждение, полезно ли е наистинав дългосрочно за децата? Или просто е проработило по изключение?
Виж целия пост
# 2 556
Здравейте, аз наистина не знам как да си формулирам въпроса. Чувствам се доста изгубена. Не виждам смисъл в живота. Моето възпитание се въртеше около това какво трябва да бъде и какво трябва да се направи. Знам, че не съм само аз. Това ме вбесява още повече, че цялото човечеството изгражда съществуването си около едни безсмислени принципи на дисциплина и функциониране на система, която от една страна, е удобна за всички ни, но от друга не прави никой щастлив и логиката да си част от обществото е само, защото "ако всеки би престанал да изпълнява задълженията си, тогава какво би станало със света". Всъщност, защо това трябва да е моя отговорност? Аз не съм искала да се родя, защо сега искат от мен разни неща?
За да не бъда голословна, изразнах в дисфункционално семейство с постоянни скандали. Майка ми ме натисна да завърша дадена специалност. Аз се колебаех, защото знаех, че е много трудно, но в крайна сметка се поддадох на идеята да имам престижна професия. Оказа се, че ми е трудно да го уча. Не бях блестяща. Учех насила. От тогава насам се занимавам с това, само защото веднъж съм се хванала и няма как да захвърля толкова години. Би било чудесно, ако знаех какво искам, но не знам. Трудно ми е да се саморегулирам. Трудно ми е да прекарвам по 8-9 часа в офиса в извършване на безсмислени дейности, само за да прекарам после 2-3 часа със семейството си, изпълнени с бързане, защото на другия ден трябва да ставаме рано. А трябва да изкарвам пари. Имам дете на 5 г. Ако се чудите защо това не ми дава смисъл на живота - наистина не знам как да му поднеса идеята за живота, така че да е привлекателна. Сега е малка и се радва на всичко, но страшно се натъжавам при мисълта, че ще в пубертета ще разбере как всъщност живота не е това, което искаме.
Всъщност може би не за всеки е така, може би за мен е така, защото ми е трудно да се регулирам, нервна съм, трудно се концентрирам и не съм симпатична на хората. Най-вече не съм симпатична на хората, а това не е нещо, което да положиш усилия и да промениш. Не съм груба, просто съм скучна.  Не знам какво да говоря. Имам съпруг, но и с него ни е скучно. Не знам какво да правя, чувствам се изгубена. Имам работа на която да ходя, да изкарвам пари и да купувам разни неща на детето, но наистина не виждам в смисъл в това. По-лесно беше сякаш да не се раждам и да не извършвам тези безсмислени действия.
Мисля, че има нещо много сбъркано в цялото ни общество, в колективното съзнание. Голяма ценност е да имаш деца, едно разбира се, не е достатъчно,свестните жени искат по няколко деца, а същевременно през целия си съзнателен живот слушам колко са ужасни днешните деца. Ценност е да имаш деца, докато те са малки, в един момент може би към 11 г., според обществото всички деца стават ужасни. И продължаваш да си "ужасен и мързелив млад човек" до към 30 г. Хората, които днес са на 55 + са свикнали, че животът е борба и че не е приятен и съвсем директно са възпитавали децата си в тази философия. Това ми се струва страшно егоистично. Да създадеш дете, само за да му съобщиш, когато стане на 10, че животът е ужасен и обикновено не става това, което искаме, и за това, детето трябва да е благодарно? Изобщо не го разбирам. И не разбирам какво трябва да ме мотивира да имам още деца и какво трябва да мотивира децата да искат да живеят и да са благодарни.
Споделете мнение, моля.
Виж целия пост
# 2 557
Здравейте! Имам 2 дъщери на 9 и 6 години и забелязвам, че 9 годишната започва да има увлечение към някакво момченце от класа. Той и подарява разни нещица, рисунки, днес дори цвете и бонбони. Оценявам, че това малко мамче не ги е купило само,  има родители, които го учат да е галантен. Аз обаче от другата страна не знам как да реагирам, не знам какво е правилното поведение и какво трябва да обясня. Детето не иска да споделя с мен и не притискам, споделя с баща си, с баба си, със сестра си. Всеки път като донесе някое дребно подаръче гледам да не нахалствам, само отбелязвам колко е хубаво и колко добре е нарисувано. Малката сестра я била питала дали искала да се целуват, но казала че не може, защото има камери (направо съм щастлива, че ги има). Девет годишната никога не е проявявала интерес към въпроса за секса, макар от години да съм подготвена с книга по темата. Не че на 9 години въпроса е актуален, но мисълта ми е, че мислех, че още не проявява интерес към взаимоотношенията с другия пол.
Та може ли да ми помогнете с това как е редно да се държа, така че да създам преимаща и подкрепяща среда и детето да започне да споделя, също да определя някакви здравословни граници на това увлечение и какво изобщо е приемливо на 9 години? Струват ми се ужасно малки...
Виж целия пост
# 2 558
Здравейте.
Аз съм с поставени диагнози паническо разстройство , ГТР, депресия вече от 3 години се боря с тези адски чувства и усещания. Минах през всякакви антидепресанти и успокоителни. Сега съм Есцитил.хедонин и клонарекс( по схема за спиране) Това, което най-много ме плаши в състоянието ми е стягане в гърлото. А в последно време го усещам, като запушено. Едва си поемам въздух. Дори и нощем като спя също е така.
Та въпроса ми е дали е нормално за състоянието и нощем да е така или да търся отново физически проблем?
Благодаря предварително.
Виж целия пост
# 2 559
Здравейте,
Преди 3 месеца сестра ми роди по спешност с цезарово сечение, детето беше с увита пъпна връв около крачето. Всичко мина добре и е физическо здраво. Прави ми впечатление ,че мърда ръчичките си сякаш треперят понякога и постоянно има нужда от това да се гушка. Според педиатрите това с ръчичките било ,защото бебето не било изградило все още нервната си система или нещо подобно , а плача и нуждата от гушкане само заради коликите. Според Вас има ли нещо притеснително на този етап, знам ,че самото раждане се води доста травмиращо, какво може да се направи? Детето плаче доста често, като винаги се отива при него да се гушне, доста често се успокоява на гърдата на майка си , дори да е нахранено.
Виж целия пост
# 2 560
Здравейте, г-н Стефанов. Постоянно имам чувството, че животът не си заслужава. Каква би могла да е причината? Мисля, че обществото ни е жестоко и извратено. Отношението към живота ни е извратено. Постоянно се тръби каква ценност е да имаш деца и то поне две, а същевременно обществото се отнася жестоко към децата. Постоянно се говори как децата и младите хора са глезени и искат да им е лесно. Аз се чудя, защо това трябва да носи упрек? Нима се очаква някой да се роди с желанието да му е трудно и да се мъчи? Каква се очаква да е реакцията на някой, когато му се повтаря, че животът е труден и го очакват много неприятни неща, за които няма да има избор да ги избегне? Каква би била мотивацията да живееш живот, в който просто преодолавяш трудности, но хубави моменти далеч не са гарантирани? Аз мисля, че при такова отношение е нормално човек да се демотивира и да няма желание да съдейства на обществото в този му вид и така се завърта един омагьосан кръг - зрелите хора се възмущават, че младите трябва да приемат, че животът е труден и неприятен, а младите от своя страна не искат да го приемат и това отношение още повече ги отдалечава от идеята за приемането.
Наистина имам чувството, че не си заслужава живот, в който най- голямата ценност е да търпиш неприятни неща...просто не разбирам какво трябва да ме мотивира да го искам? Моля Ви дайте ми някъкв съвет
. Благодаря предварително!
Виж целия пост
# 2 561
Здравейте, дъщеря ми скоро ще навърши 5г. От две години силно отхвърля баба си, майка ми. Когато са двете заедно няма проблем, когато се появя аз веднага започва лошо да си държи, да ш казва че не а иска, не я обича и т.н. Не иска да спи при нея, обещава че ще спи и после като дойде момента се отказва и почва да плаче и да изпада в истерия. Питам я каква е причината, измисля си някакви неща, които не са очевидно причината. Например- там няма играчки - а има цяла стая с играчки и нейни вещи.  Единственото което ясно казва е че не я харесва… Болно ми е и е трудно, защото когато се налага да върша работа няма как да я оставя там с преспиване. През деня не виждам проблем да има като са заедно, не е като да я отрязва напълно и да не иска да общева с нея. Като звънне тилефона винаги иска да я чуе, да я пита как е да се видят на камера и да си говорят.

Като цяло с майка ми винаги съм имала проблеми и неразбирателства, тя е изключително строг и властвен характер. С нея обаче се държи винаги мило, внимателно и леко. Никога не съм показвала на дъщеря ми че съм имала проблеми с нея. Говоря с нея често, обяснявам и. Държа да има хубава връзка с нея, въпреки че аз не съм имала. Не съм показвала никога неприязъм или лошо отношение. Чела съм че децата усещат подсъзнателно тези емоции, но не знам как да обърна нещата така че да разрешат проблемното общуване. Няма проблем да отиде да преспи при леля си и никога не е имала проблем с това. Не знам дали не допринася и факта че детската градина е точно пред жилището на баба и и дядо и. С дядо си се държи много добре, харесва си го, но и аз имам много силна връзка с него и винаги съм имала подкрепа от негова страна. Не намирам никаква причина да не я харесва, тъй като и се обръща отломно внимание, единствено внуче е, винаги се играе с нея, купуват и се неща, разказват се приказки и се забавляват. Но опре ли до преспиване е категорична че не иска. В редки случаи като пожелае да остане, на следващия ден ми казва че не иска повече да ходи там, а е слушала държала се е добре и са си изкарали чудесно. Единственото за което се хващам е някакви подсъзнателни емоции от моя страна, но не знам какво да направя за да ги туширам по начин, който да не и влияе.
Виж целия пост
# 2 562
Струва ми се, че д-р Стефанов не е отговарял от ужасно много време. Тази тема актуална ли е въобще?
Виж целия пост
# 2 563
Здравейте, дъщеря ми скоро ще навърши 5г. От две години силно отхвърля баба си, майка ми. Когато са двете заедно няма проблем, когато се появя аз веднага започва лошо да си държи, да ш казва че не а иска, не я обича и т.н. Не иска да спи при нея, обещава че ще спи и после като дойде момента се отказва и почва да плаче и да изпада в истерия. Питам я каква е причината, измисля си някакви неща, които не са очевидно причината. Например- там няма играчки - а има цяла стая с играчки и нейни вещи.  Единственото което ясно казва е че не я харесва… Болно ми е и е трудно, защото когато се налага да върша работа няма как да я оставя там с преспиване. През деня не виждам проблем да има като са заедно, не е като да я отрязва напълно и да не иска да общева с нея. Като звънне тилефона винаги иска да я чуе, да я пита как е да се видят на камера и да си говорят.

Като цяло с майка ми винаги съм имала проблеми и неразбирателства, тя е изключително строг и властвен характер. С нея обаче се държи винаги мило, внимателно и леко. Никога не съм показвала на дъщеря ми че съм имала проблеми с нея. Говоря с нея често, обяснявам и. Държа да има хубава връзка с нея, въпреки че аз не съм имала. Не съм показвала никога неприязъм или лошо отношение. Чела съм че децата усещат подсъзнателно тези емоции, но не знам как да обърна нещата така че да разрешат проблемното общуване. Няма проблем да отиде да преспи при леля си и никога не е имала проблем с това. Не знам дали не допринася и факта че детската градина е точно пред жилището на баба и и дядо и. С дядо си се държи много добре, харесва си го, но и аз имам много силна връзка с него и винаги съм имала подкрепа от негова страна. Не намирам никаква причина да не я харесва, тъй като и се обръща отломно внимание, единствено внуче е, винаги се играе с нея, купуват и се неща, разказват се приказки и се забавляват. Но опре ли до преспиване е категорична че не иска. В редки случаи като пожелае да остане, на следващия ден ми казва че не иска повече да ходи там, а е слушала държала се е добре и са си изкарали чудесно. Единственото за което се хващам е някакви подсъзнателни емоции от моя страна, но не знам какво да направя за да ги туширам по начин, който да не и влияе.
Здравейте!
Детето усеща вашата угнетеност към майка ви и затова реагира по този начин към нея. Имайте предвид, че  майка и дъщеря много често са като скачени съдове и каквито емоции има едната /или каквито емоции едната е имала в детството си/, същите емоции има и другата.
Има и още нещо. Ако дъщеря Ви започна да се държи добре с баба си, понеже тя е мила с нея, съществува рискът Вие постепенно да започнете да негодувате срещу това и да изпитвате ревност към собственото си дъщеря. Това никак не е за подценяване и се среща много често.
Какво можете да направите? Не мисля, че добрият вариант е да насилвате ситуацията, защото най-страшна е натрапената близост. Натрапената близост действа разрушително за отношенията между хората. Тоест - има  смисъл да експлоатирате връзката, която е създадена и е факт. Това е връзката на дъщеря Ви с нейната леля и с дядо ѝ. Колкото повече насилвате нещата, толкова повече задействате съпротивите на дъщеря си.
Поздрави!
Виж целия пост
# 2 564
Здравейте, г-н Стефанов. Постоянно имам чувството, че животът не си заслужава. Каква би могла да е причината? Мисля, че обществото ни е жестоко и извратено. Отношението към живота ни е извратено. Постоянно се тръби каква ценност е да имаш деца и то поне две, а същевременно обществото се отнася жестоко към децата. Постоянно се говори как децата и младите хора са глезени и искат да им е лесно. Аз се чудя, защо това трябва да носи упрек? Нима се очаква някой да се роди с желанието да му е трудно и да се мъчи? Каква се очаква да е реакцията на някой, когато му се повтаря, че животът е труден и го очакват много неприятни неща, за които няма да има избор да ги избегне? Каква би била мотивацията да живееш живот, в който просто преодолавяш трудности, но хубави моменти далеч не са гарантирани? Аз мисля, че при такова отношение е нормално човек да се демотивира и да няма желание да съдейства на обществото в този му вид и така се завърта един омагьосан кръг - зрелите хора се възмущават, че младите трябва да приемат, че животът е труден и неприятен, а младите от своя страна не искат да го приемат и това отношение още повече ги отдалечава от идеята за приемането.
Наистина имам чувството, че не си заслужава живот, в който най- голямата ценност е да търпиш неприятни неща...просто не разбирам какво трябва да ме мотивира да го искам? Моля Ви дайте ми някъкв съвет
. Благодаря предварително!
ЩАСТИЕ И ВИНА
Здравейте!
Мисля, че това наистина е един много резонен въпрос. Ако Животът е труден, ако Животът е изпълнен със страдания, натоварвания и мъка, то тогава какъв смисъл има да го живеем?
Само че животът не е такъв. В живота има както трудности, така и радости. Но има семейства, в които радостта е забранено чувство. И аз си мисля, че е твърде възможно във Вашето родителско семейство радостта да е забранено чувство. Например, ако си изкарала шестица по математика и много пърхаш от радост, веднага ти казват: "Стига си се радвала! Дай да видим дали ще ти остане шестицата за срока!". Ако донесеш срочния си бележник, пълен с шестици, ти казват: "То първия срок е добре, ама дай да видим дали ще бъде само с шестици до края на годината!". Ако и в края на годината си пълен отличник, ти казват: "Дай да видим как ще се справиш на матурите. Стига си се радвала!"

И изобщо има семейства, в които това да се радваш изглежда като да си лекомислен. И трябва да Ви кажа, че това е съсипващо за мотивацията на детето не само да учи, но изобщо да живее.

Моето разбиране е, че смисълът на живота не е в това да се трепеш, а в това да се радваш и да се чувстваш добре. Мисля, че и друг път съм писал по този въпрос в тази тема. Много хубаво се изказва по този въпрос Берт Хелингер, създател на метода семейни констелации. Той казва: "Какво му отива повече на живота от това просто да му се радваме?!"
Но когато ни обръщат погледа единствено и само към страданието и към трудностите, на нас ни е трудно да се радваме, защото имаме чувството, че ако се радваме, ще загубим любовта на родителите си. А  това за децата е мъчително. Как така аз ще се радвам, след като родителите ми казват, че живеят в страдания? И затова в моята терапевтична практика на много хора съм задавал въпроса: "Можеш ли да понесеш вината да бъдеш щастлива?". Самата мисъл да са щастливи носи на хората чувство за вина.

НО ТУК ИДВА НАЙ-ВАЖНОТО: ако Човек се опитва да е невинен пред своите родители и да угажда на всичките им разбирания за живота и на цялата им философия, това означава непременно да е нещастен. Тоест - щастието и вината вървят винаги ръка за ръка. Когато поемеш по пътя на щастието, трябва да приемеш факта, че ще се чувстваш виновен пред други хора или по-скоро, че други хора ще те притискат да се чувстваш виновен към тях. Това е неизбежно. И е нужно да се приеме, за да бъдем щастливи.
Поздрави!
Виж целия пост

Започнете да пишете...

Страница 1 от 1

Общи условия