#ПътувайИСподеляй
НАГОРЕ-НАДОЛУ ИЛИ КАК ДА КАЧИМ МУСАЛА ПРЕЗ ОЩЕ ТРИ ВЪРХА
17.08.2018
Лятото е към своя край, а времето така и не стана достатъчно стабилно за по-продължително пребиваване из любимите ми планини. Това не пречи, обаче, да си откраднем поне два сравнително слънчеви дни за разходка (ха-ха) по рилските чукари.
Братовчедите ми явно ги влече катеренето на върхове и предложиха да се качим до Мусала. До тук добре. И те и аз сме се качвали по класическата пътека. Да, но последните години напливът на мераклии да „покоряват“ върхове толкова е нараснал, че задръстването по въпросната пътека убива целия кеф от прехода.
Избираме един малко по-различен маршрут, който превръща преходът в нещо доста различно от разходка (затова беше онова ха-ха). Ще стигнем до Мусала като минем през три от петте най-високи върха в Рила – Дено (2790 м), Иречек (2852 м) и Малка Мусала (2902 м). Тези върхове и още два (Безимен и Алеко) от другата страна на най-високата точка на Балканите образуват Мусаленския венец.
Започваме от Боровец с 20-сет минутно возене с лифта до Ястребец. Достатъчно рано сме на касата и пред нас са не повече от 10-на човека. Коментираме, че заради делничния ден може и да няма много хора. Да бе. Докато отворят лифта, опашката зад нас набъбна до над 100 човека.
И така, в 9 сме вече горе и крачим бодро надолу към равната пътека за х. Мусала. Така се бяхме разбъбрили, че тръгнахме по ски пътя към влековете. Усетихме се след има няма 5 минути и се върнахме да си хванем правилната пътека.
Точно за 50 минути пристигнахме пред х. Мусала и поседнахме да хапнем и да погледаме езерото точно пред хижата. Това е и добра гледна точка, от която се вижда цялото трасе, което ни предстои. Гледката е леко плашеща, даже „леко“ май не е най-подходящата дума. Прочитаме отново описанието на маршрута, което братовчедката е свалила от интернет, най-вече за да си сверим часовниците. Дават го 4 часа от хижата до връх Мусала. Не е малко, а имаме и да слизаме по „магистралата“, което също не знаем колко ще ни отнеме. Без да се помайваме потегляме нагоре по пътеката подсичаща връх Дено. Целта е поляна на премката между Дено и връх Гроба.
Ако човек не си е налял вода, тук е последният му шанс. От Дено се стичат множество кристално чисти потоци, въпреки че по това време на годината и последните преспи там са се стопили. Ей затова толкова я харесвам Рила – има вода и на невероятни места. Нищо че мъкнех 2 литра, изкуших се и си гребнах и от поточетата.
За около 40 минути стигнахме поляната. Наляво е късият рид, завършващ с вр. Гроба (така и не намирам инфо защо се казва така). Напред е маркираната пътека за Саръгьолските езера, вр. Шатър и х. Чакър войвода. Това го ходихме миналата година с брат ми. Сега сме надясно и директно нагоре без пътека по заобления склон на вр. Дено. Спомням си как коментирахме има ли луди хора дето да се катерят от там нагоре. Е, оказа се че има .
Това е и първото по-стръмно и дълго изкачване по маршрута. Теренът е тревист. Стъпва се на меко, но наклонът е сериозен и води до неминуемо задъхване. С кратки поспирания под предлог, че правя снимки, успявам да изравня дишането горе-долу. Много ми е зор на такъв наклон, но с правилното темпо мога да стигна навсякъде.
Стигаме една гърбица на билото на Дено, от която вече сме почти по равно. Това е прекрасно, но пък ходенето по билẚ си има своите недостатъци, особено когато надморската височина е над 2700 м. Духа силен вятър, който минава през суичърите като през телена ограда. Навличаме ветровките.
Час след почивката долу на поляната сме на връх Дено. Снимки, селфита, хапване и изведнъж си даваме сметка, че имаме не повече от два часа и половина да стигнем до Мусала. На братчеда почва да му се привижда как изпускаме лифта и трябва да слизаме пеша чак до Боровец. Тая перспектива не се нрави на никого, защото това са още поне три часа ходене след разбиващия маршрут по Мусаленския венец. Аз, като предвидлив човек, съм си взела челника, в случай че замръкнем нейде по баирите, но … това не си е работа.
Тръгваме. Чудех се защо при само 519 м денивелация и 6,5 км разстояние от хижата до връх Мусала го дават 4 часов преход. За сравнение на Мальовица за същото времеи разстояние се минава двойна денивелация. Е, схванахме картинката много скоро. След Дено трябва да се слязат 90 м (по вертикалата) до Сфинкса и чак тогава да се тръгне нагоре към следващия връх – Иречек. Реалната положителна денивелация е над 700 м. Отделно има и слизане, като на места теренът е …, но за това по-нататък.
Сфинксът е скала, която гледана от долу прилича на човешка глава. Винаги когато съм била в района съм се чудила какво ли е да се качиш до там. Сега имах шанса да разбера. От нашата позиция Сфинксът приличаше просто на … купчина камъни. И не защото ми липсва въображение.
Седловината между Дено и Иречек, пазена ревниво от Сфинкса (не ни е задавал гатанки, пусна ни гратис) е последното приятно място за започващите да се уморяват крака. Следва доста стръмно изкачване към Иречек. Тук там има нещо като пътека, но по-често просто се върви по склона. Далеч долу се вижда едно от многобройните езера на Рила – Тъмното. Малка компенсация за умората.
Опитваме се да сме бързи, че не знаем още колко ни остава, но това е с цената на протестиращите мускули на краката и сърцебиене. Поне аз го усещам така. За първи път ми се прищя да имам и щеки, та поне малко да прехвърля усилието и към ръцете. Това е още половин килограм, обаче, а „меря“ всяко нещо, което слагам в раницата. По едно време си мислех за подсичане на Иречек, но с всяка крачка напред теренът разкриваше своите „прелести“ под формата на сипеи и непроходими лабиринти от скали, които те тикат в правилната посока – през върха.
И така в един без петнайсет сме на котата на Иречек, отбелязана както и на Дено, с голяма пирамида от камъни. Сядам за малко и се облягам на купчината, като си мисля дали няма да я бутна и с това да допринеса за количеството камъни надолу по почти отвесния склон. Даваме си почивка само за глътка вода и няколко снимки. Гледката към циркуса на Леденото езеро под Мусала е страховита. От тази страна скалите са си на практика отвесни. Открива се и гледка към целия извървян до момента маршрут. По средата сме. Накъдето и да поемем ни чакат пак поне още 4 часа ходене.
Оглеждаме какво ни чака напред към Мусала. Станцията на върха му вече е ясно различима. Предстои най-тежката част от прехода, а краката са вече уморени.
Започваме слизането от Иречек към седловината преди Малка Мусала. Слизане ли? Не. Сядаш на поредната скала, спускаш краката надолу и търсиш удобно място за стъпване. Такова, което да побере 41-ви номер обувка, не се намира лесно. Правиш две крачки изправен и пак търкаш панталоните и раницата в камъните. Още имам следи от разръфано по раничката от слизането по Вихрен откъм Кутело, но там все пак има пътека. Тук няма. Всеки си търси най-лесното място за минаване. Хубавото в тая история е, че все пак разстоянието не е голямо.
Срещу нас се зададоха отдолу момче и момиче. Оказаха се чужденци, но определено ни зарадваха, че имаме не повече от час и половина до баш върха. Щяхме да се вместим във финалния срок. Аз, обаче, не ги зарадвах, като им казах колко имат още по нашия маршрут до х. Мусала. Там някъде се разминахме и с единствените други двама души, а по „магистралата“ долу пъплеха хора като на манифестация.
Със слизането от Иречек се справихме успешно и дойде ред на най-големия гърч – изкачването на Малка Мусала. Лабиринт от големи и малки скали, в който единствено леко песъчливите петна тук-там показват от къде е най-добре да се мине. Усещането е, че се катериш на зиг-заг по стълба, която няма дори две еднакво високи стъпала. Едното беше толкова високо, че трябваше да се набирам и да сложа коляно отгоре, за да се кача. Ако не стъпиш добре или се хванеш за лабилен камък вероятността да се присъединиш към сипеите надолу е доста голяма. Наложи ми се да си припомня позабравените катерачни умения. То не съм ги забравила, но понатрупаните килца и годинките си казват думата.
Най-накрая виждам колеца, забит на котата на Малка Мусала. Мъглата на умората в главата ми малко с разнася. Определено разведряващо ми действа и че сме съвсем навреме там, даже доста по-рано от очакваното.
Остават ни само Трионите – зъберите между Малка и същинска Мусала. Гледани откъм хижата долу, изглеждат доста зловещо, но пътеката всъщност подсича малко по-ниско. И да, има пътека. За да не ни е съвсем безинтересно, тук-там се провираме между големи скали, като пак ползваме пет опорни точки. За моя ръст не са проблем тия участъци. Ниските да му мислят.
Следва последно много стръмно, но късо изкачване към Мусала и сме на покрива на Рила … заедно с още 200 човека. Е, очакваше се. Всеки иска да се снима на кота 2925. Не ми пречат другите. Върхът е широк и за всеки има място да поседне, да снима и какво там друго иска да прави.
Гледките околовръст са зашеметяващи – върхове, била, долини и езера. На юг се виждат двете Маричини езера, от които поема по своя път река Марица. Още по-навътре в планината се синее и язовир Бели Искър.
Преди няколко дни някой беше цитирал Вазов и неговата „Велика рилска пустиня“. Тогава това ме подразни – сравнението с пустиня. Гледани от горе билата наистина изглеждат пусти, каменисти и диви, но като се взреш в подробностите, планината е пълна с живот. В езерцата плуват ята рибки. Между камънаците се показват цветя и на най-неприветливите места. Тук там прелита птичка. За пореден път се убедих, че именно дивото и недокоснатото от човека е това, което ме дърпа към високите планини.
Но стига толкова лирични отклонения. Два часът е. Време е да поемаме надолу, ако не искам да си хабя батериите на челника и да слушам мърморенето на братовчед ми как ще изпуснем лифта.
Пътеката надолу е перфектна, широка без камъни в началото и предразполагаща към придвижване в лек тръс. Дори и да ме болят краката от ходене, щом е надолу нямам никакви проблеми. На подскоци и с леко подтичкване тук там се понесохме покрай по-бавните туристи. За половин час сме на заслона до Леденото езеро. Насетне хванахме и по-пряката пътека, която слиза директно на Каракашевото езеро, вместо да обикаляме покрай Алековото и Горното Мусаленско. Много рядко някой минава от тук, защото хората си ходят по маркировката. Стадният ефект, обаче, си каза думата и след нас се юрна и група чужденци.
Най-накрая за по-малко от час и половина от върха сме на равното пред х. Мусала. Затворихме кръга. Оказа се, че има много време и седнахме за жадуваната през целия ден по-дълга почивка с чаша чай. Повечето хора седяха около езерото и беше тихо, приятно и спокойно. Огледахме отново целия маршрут, който минахме. Даам, забавна работа. Когато трудното е зад гърба ти, всичко се вижда в една доста по-положителна светлина и някак не ми се вярваше какво е минало под краката ни.
Останалото е проза. Още час до лифта и надолу към хотела. Беше добра идея да спим на Боровец. Дори и на мен още час пътуване до София щеше да ми дойде в повече, а какво да кажем за братовчедите чак до Монтана.
Басейн преди вечеря за разпускане на скованите мускули, добро похапване и малка вечерна разходка. На другия ден за окончателно убиване на задаващата се мускулна треска кратко преходче (общо 2 часа) до Черната скала в долината на Марица и към дома.
Виж целия пост
НАГОРЕ-НАДОЛУ ИЛИ КАК ДА КАЧИМ МУСАЛА ПРЕЗ ОЩЕ ТРИ ВЪРХА
17.08.2018
Лятото е към своя край, а времето така и не стана достатъчно стабилно за по-продължително пребиваване из любимите ми планини. Това не пречи, обаче, да си откраднем поне два сравнително слънчеви дни за разходка (ха-ха) по рилските чукари.
Братовчедите ми явно ги влече катеренето на върхове и предложиха да се качим до Мусала. До тук добре. И те и аз сме се качвали по класическата пътека. Да, но последните години напливът на мераклии да „покоряват“ върхове толкова е нараснал, че задръстването по въпросната пътека убива целия кеф от прехода.
Избираме един малко по-различен маршрут, който превръща преходът в нещо доста различно от разходка (затова беше онова ха-ха). Ще стигнем до Мусала като минем през три от петте най-високи върха в Рила – Дено (2790 м), Иречек (2852 м) и Малка Мусала (2902 м). Тези върхове и още два (Безимен и Алеко) от другата страна на най-високата точка на Балканите образуват Мусаленския венец.
Започваме от Боровец с 20-сет минутно возене с лифта до Ястребец. Достатъчно рано сме на касата и пред нас са не повече от 10-на човека. Коментираме, че заради делничния ден може и да няма много хора. Да бе. Докато отворят лифта, опашката зад нас набъбна до над 100 човека.
И така, в 9 сме вече горе и крачим бодро надолу към равната пътека за х. Мусала. Така се бяхме разбъбрили, че тръгнахме по ски пътя към влековете. Усетихме се след има няма 5 минути и се върнахме да си хванем правилната пътека.
Точно за 50 минути пристигнахме пред х. Мусала и поседнахме да хапнем и да погледаме езерото точно пред хижата. Това е и добра гледна точка, от която се вижда цялото трасе, което ни предстои. Гледката е леко плашеща, даже „леко“ май не е най-подходящата дума. Прочитаме отново описанието на маршрута, което братовчедката е свалила от интернет, най-вече за да си сверим часовниците. Дават го 4 часа от хижата до връх Мусала. Не е малко, а имаме и да слизаме по „магистралата“, което също не знаем колко ще ни отнеме. Без да се помайваме потегляме нагоре по пътеката подсичаща връх Дено. Целта е поляна на премката между Дено и връх Гроба.
Ако човек не си е налял вода, тук е последният му шанс. От Дено се стичат множество кристално чисти потоци, въпреки че по това време на годината и последните преспи там са се стопили. Ей затова толкова я харесвам Рила – има вода и на невероятни места. Нищо че мъкнех 2 литра, изкуших се и си гребнах и от поточетата.
За около 40 минути стигнахме поляната. Наляво е късият рид, завършващ с вр. Гроба (така и не намирам инфо защо се казва така). Напред е маркираната пътека за Саръгьолските езера, вр. Шатър и х. Чакър войвода. Това го ходихме миналата година с брат ми. Сега сме надясно и директно нагоре без пътека по заобления склон на вр. Дено. Спомням си как коментирахме има ли луди хора дето да се катерят от там нагоре. Е, оказа се че има .
Това е и първото по-стръмно и дълго изкачване по маршрута. Теренът е тревист. Стъпва се на меко, но наклонът е сериозен и води до неминуемо задъхване. С кратки поспирания под предлог, че правя снимки, успявам да изравня дишането горе-долу. Много ми е зор на такъв наклон, но с правилното темпо мога да стигна навсякъде.
Стигаме една гърбица на билото на Дено, от която вече сме почти по равно. Това е прекрасно, но пък ходенето по билẚ си има своите недостатъци, особено когато надморската височина е над 2700 м. Духа силен вятър, който минава през суичърите като през телена ограда. Навличаме ветровките.
Час след почивката долу на поляната сме на връх Дено. Снимки, селфита, хапване и изведнъж си даваме сметка, че имаме не повече от два часа и половина да стигнем до Мусала. На братчеда почва да му се привижда как изпускаме лифта и трябва да слизаме пеша чак до Боровец. Тая перспектива не се нрави на никого, защото това са още поне три часа ходене след разбиващия маршрут по Мусаленския венец. Аз, като предвидлив човек, съм си взела челника, в случай че замръкнем нейде по баирите, но … това не си е работа.
Тръгваме. Чудех се защо при само 519 м денивелация и 6,5 км разстояние от хижата до връх Мусала го дават 4 часов преход. За сравнение на Мальовица за същото времеи разстояние се минава двойна денивелация. Е, схванахме картинката много скоро. След Дено трябва да се слязат 90 м (по вертикалата) до Сфинкса и чак тогава да се тръгне нагоре към следващия връх – Иречек. Реалната положителна денивелация е над 700 м. Отделно има и слизане, като на места теренът е …, но за това по-нататък.
Сфинксът е скала, която гледана от долу прилича на човешка глава. Винаги когато съм била в района съм се чудила какво ли е да се качиш до там. Сега имах шанса да разбера. От нашата позиция Сфинксът приличаше просто на … купчина камъни. И не защото ми липсва въображение.
Седловината между Дено и Иречек, пазена ревниво от Сфинкса (не ни е задавал гатанки, пусна ни гратис) е последното приятно място за започващите да се уморяват крака. Следва доста стръмно изкачване към Иречек. Тук там има нещо като пътека, но по-често просто се върви по склона. Далеч долу се вижда едно от многобройните езера на Рила – Тъмното. Малка компенсация за умората.
Опитваме се да сме бързи, че не знаем още колко ни остава, но това е с цената на протестиращите мускули на краката и сърцебиене. Поне аз го усещам така. За първи път ми се прищя да имам и щеки, та поне малко да прехвърля усилието и към ръцете. Това е още половин килограм, обаче, а „меря“ всяко нещо, което слагам в раницата. По едно време си мислех за подсичане на Иречек, но с всяка крачка напред теренът разкриваше своите „прелести“ под формата на сипеи и непроходими лабиринти от скали, които те тикат в правилната посока – през върха.
И така в един без петнайсет сме на котата на Иречек, отбелязана както и на Дено, с голяма пирамида от камъни. Сядам за малко и се облягам на купчината, като си мисля дали няма да я бутна и с това да допринеса за количеството камъни надолу по почти отвесния склон. Даваме си почивка само за глътка вода и няколко снимки. Гледката към циркуса на Леденото езеро под Мусала е страховита. От тази страна скалите са си на практика отвесни. Открива се и гледка към целия извървян до момента маршрут. По средата сме. Накъдето и да поемем ни чакат пак поне още 4 часа ходене.
Оглеждаме какво ни чака напред към Мусала. Станцията на върха му вече е ясно различима. Предстои най-тежката част от прехода, а краката са вече уморени.
Започваме слизането от Иречек към седловината преди Малка Мусала. Слизане ли? Не. Сядаш на поредната скала, спускаш краката надолу и търсиш удобно място за стъпване. Такова, което да побере 41-ви номер обувка, не се намира лесно. Правиш две крачки изправен и пак търкаш панталоните и раницата в камъните. Още имам следи от разръфано по раничката от слизането по Вихрен откъм Кутело, но там все пак има пътека. Тук няма. Всеки си търси най-лесното място за минаване. Хубавото в тая история е, че все пак разстоянието не е голямо.
Срещу нас се зададоха отдолу момче и момиче. Оказаха се чужденци, но определено ни зарадваха, че имаме не повече от час и половина до баш върха. Щяхме да се вместим във финалния срок. Аз, обаче, не ги зарадвах, като им казах колко имат още по нашия маршрут до х. Мусала. Там някъде се разминахме и с единствените други двама души, а по „магистралата“ долу пъплеха хора като на манифестация.
Със слизането от Иречек се справихме успешно и дойде ред на най-големия гърч – изкачването на Малка Мусала. Лабиринт от големи и малки скали, в който единствено леко песъчливите петна тук-там показват от къде е най-добре да се мине. Усещането е, че се катериш на зиг-заг по стълба, която няма дори две еднакво високи стъпала. Едното беше толкова високо, че трябваше да се набирам и да сложа коляно отгоре, за да се кача. Ако не стъпиш добре или се хванеш за лабилен камък вероятността да се присъединиш към сипеите надолу е доста голяма. Наложи ми се да си припомня позабравените катерачни умения. То не съм ги забравила, но понатрупаните килца и годинките си казват думата.
Най-накрая виждам колеца, забит на котата на Малка Мусала. Мъглата на умората в главата ми малко с разнася. Определено разведряващо ми действа и че сме съвсем навреме там, даже доста по-рано от очакваното.
Остават ни само Трионите – зъберите между Малка и същинска Мусала. Гледани откъм хижата долу, изглеждат доста зловещо, но пътеката всъщност подсича малко по-ниско. И да, има пътека. За да не ни е съвсем безинтересно, тук-там се провираме между големи скали, като пак ползваме пет опорни точки. За моя ръст не са проблем тия участъци. Ниските да му мислят.
Следва последно много стръмно, но късо изкачване към Мусала и сме на покрива на Рила … заедно с още 200 човека. Е, очакваше се. Всеки иска да се снима на кота 2925. Не ми пречат другите. Върхът е широк и за всеки има място да поседне, да снима и какво там друго иска да прави.
Гледките околовръст са зашеметяващи – върхове, била, долини и езера. На юг се виждат двете Маричини езера, от които поема по своя път река Марица. Още по-навътре в планината се синее и язовир Бели Искър.
Преди няколко дни някой беше цитирал Вазов и неговата „Велика рилска пустиня“. Тогава това ме подразни – сравнението с пустиня. Гледани от горе билата наистина изглеждат пусти, каменисти и диви, но като се взреш в подробностите, планината е пълна с живот. В езерцата плуват ята рибки. Между камънаците се показват цветя и на най-неприветливите места. Тук там прелита птичка. За пореден път се убедих, че именно дивото и недокоснатото от човека е това, което ме дърпа към високите планини.
Но стига толкова лирични отклонения. Два часът е. Време е да поемаме надолу, ако не искам да си хабя батериите на челника и да слушам мърморенето на братовчед ми как ще изпуснем лифта.
Пътеката надолу е перфектна, широка без камъни в началото и предразполагаща към придвижване в лек тръс. Дори и да ме болят краката от ходене, щом е надолу нямам никакви проблеми. На подскоци и с леко подтичкване тук там се понесохме покрай по-бавните туристи. За половин час сме на заслона до Леденото езеро. Насетне хванахме и по-пряката пътека, която слиза директно на Каракашевото езеро, вместо да обикаляме покрай Алековото и Горното Мусаленско. Много рядко някой минава от тук, защото хората си ходят по маркировката. Стадният ефект, обаче, си каза думата и след нас се юрна и група чужденци.
Най-накрая за по-малко от час и половина от върха сме на равното пред х. Мусала. Затворихме кръга. Оказа се, че има много време и седнахме за жадуваната през целия ден по-дълга почивка с чаша чай. Повечето хора седяха около езерото и беше тихо, приятно и спокойно. Огледахме отново целия маршрут, който минахме. Даам, забавна работа. Когато трудното е зад гърба ти, всичко се вижда в една доста по-положителна светлина и някак не ми се вярваше какво е минало под краката ни.
Останалото е проза. Още час до лифта и надолу към хотела. Беше добра идея да спим на Боровец. Дори и на мен още час пътуване до София щеше да ми дойде в повече, а какво да кажем за братовчедите чак до Монтана.
Басейн преди вечеря за разпускане на скованите мускули, добро похапване и малка вечерна разходка. На другия ден за окончателно убиване на задаващата се мускулна треска кратко преходче (общо 2 часа) до Черната скала в долината на Марица и към дома.
