Пренатална депресия – не си сама

Аз съм сигурна, че моят човек ще е супер родител. Детето е искано и не е по невнимание. Заедно сме вече почти 7 години и сме над 30-те и двамата. Но напоследък под напора на хормоните станах доста егоцентрична и често тъжна, миналият септември започнах и нова работа, която ми донесе доста стрес и неприятни емоции наред с позитивното. И онзи ден ми каза, че от една година съм все тъжна, а аз по принцип съм много усмихната и се смея много силно и с глас. Притеснява ме, че рядко вече водим истински и дълбоки диалози както преди време, по рядко сме интимни и доста рядко проявява нежност. Не е като да си мълча, казвам му спокойно, че това ми липсва, че ме напряга, че се притеснявам как ще се променят нашите отношения в бъдеще. Казвам, че ми липсва да сме само двамата (напоследък сме или с техните или с майка ми, което още повече ме напряга) и излизам вечно мрънкаща и претенциозна. А не мисля, че съм чак толкова лоша. Опитах да му обясня, че ми е отнело 7 години да започна да го разбирам истински и да го познавам какво иска и какво обича, а неговото семейство са четирима непознати хора за мене, все още свиквам с привичките им, начинът им на комуникация и какво имат предвид с дадени действия, защото са адски различни от моето семейство. Казах, че сигурно в мене е проблема и че не са лоши хора, че ги харесвам и че като съм решила да създам семейство с него съм си дала сметка, че в живота ми влизат още 4 ма човека. Не е някаква голяма драма, не са простаци и лоши хора, просто от моята гледна точка малко са обсебващи. От друга страна и аз ще имам син и до някъде я разбирам тая жена, не я съдя. Но определено някак си сме си по чужди с него вече и по студени.

Ние сме заедно от около 3 години, живеем заедно вече почти година и половина. МП винаги е искал бебе, още от началото ме питаше. Сигурна съм, че ще е грижовен родител, но ме притеснява, че се притеснява прекалено много понякога. Сега от няколко дни имам кашлица и все се притеснява да не получа контракции, да не стане нещо на бебето, въпреки че му казвам, че се чувствам добре. Природата е направи така, че едва ли бебето ще изпадне от кашляне. Ама да съм се старала да не кашлям, ма то как се търпи така... Имам час за консултация за петък, ама да отивам още днес, да го гледа дали всичко е ок.

По време на бременноста не,като родих бях изнервена първите двайсе дни,но той много добре ме разбираше и не обръщаше внимание.
Нашата връзка е идилична,ние сме всяка свободна минута задно,най-харесваме да сме двамата,сега тримата.Ходихме си двамата на бароврена ресторанти и почивки,предпочитаме само ние да сме си.
Секса си върви ,той е много грижовен,приспива я,гледа я,даже ще излизам по женски и той ще е с нея .И ние сме над 30,оженихме се шест месеца след първата ни среща,пет години сме заедно.Абе с дете,без дете,няма промяна при нас.

И на нас ни харесва да сме си двамата, ходихме си по ресторанти, преди ходихме само двамата в планината, на бар се е случвало, на разходки, не ни трябват много хора. Но винаги имаше какво да си кажем, я нещо по дълбоко, я за филм, за някоя теория или история, докато сега по често мълчим и водим диалози тип всекидневие. Но и ремонт правим, той не върви, въпреки че толкова години сме заедно официално не сме се местили един при друг все в движение, всяка вечер сама за себе си къде ще спим и аз мисля, че всички тези промени влияят на връзката ни, но не говорим за тях. Не се караме, няма повишаване на тон и мълчание, но сякаш има тишина и напрегнатост или поне аз така го преживявам.

Докато бях бременна бяха добри, много беше грижовен. Секс почти не сме правили, изобщо не ми беше до това. Въпреки че масово казват, че много им се правило. Явно моите хормони бяха на терсене
След като родих също беше грижовен. Но секс не правихме още 5 месеца. Опитвахме, но изпитвах болка. Което вече започна да се отразява и на отношенията ни. След като мина този период, въпреки че пак не правим често, сме в доста по- добри отношения.
Отразява се появата на дете, няма как. Ставаш малко по изнервен на моменти и реагираш по остро.

Може би ти така го приемаш,нашето дете е резултат на три години опити и неуспешни бременности,АРТ и т.н.,но си живяхме живота и като стана ясно,че май ще е успешна бременност му се отели вола да шпаклова ,кърти и реди ламинат.Направихме основрн ремонт и сменихме всички мебели,той чисти сам,веднъж се скарахме за едно перде и това бяха нервите
Скандала го почнах аз.Според мен е трудно в началото,докато се напаснете като семейство с бебето,то става шефа,в смисъл че като огладнее,иска внимание ,има колики и т.н хвърляш всичко и си с него.Като мине пъреия месец,ще разпознавате кой плач за какво е и става лесно.Според мен бебето не променя отношенията,аз мислих че той ще ревнува,ще страда от липса на внимание,но не.Пак намираме време за нас и вече се наместиха и хормоните и нервите ми.

Отношенията между двамата съпрузи или живеещи заедно така или иначе търпят промени. С деца, без деца, неизбежно е. Като нямам предвид раздели. Просто първоначалната влюбеност и непрекъснатото ѝ демонстриране някак уляга, понякога се губи. Човек може да го приеме за нормално, може и да страда за нея, може и просто да си спомня тоя хубав период и спомените да го топлят. Само не бива да прави грешката да го изисква от съпруга. Обичта, любовта, те си остават, когато ги е имало, просто някак отношенията между двамата се трансформират в по-различни от предишните. Присъствието на децата, разбира се, че също ги променя, но в никакъв случай не ги разваля. Нямам предвид някой разглезен льольо, дето му идва вповече да се грижи за собствените си деца и си бие камшика, или се държи неадекватно. Някак се разреждат моментите на непрекъснато внимание и интерес от страна на съпруга. И това не е защото не те обича повече, просто животът става друг, пълни се с нови отговорности, с ново присъствие, няма как да се носим все залепени един за друг и все едно нищо не се е променило.  Като пък се намесят в отношенията и други хора, близките роднини имам предвид, също може да му се стъжни животът на човек. Тогава, който и да е, но по-често мъжът, е малко между чука и наковалнята. И все пак трябва да вземе решение или да обясни на мама, тате или който се меси, че това е неговото семейство и той с жената до него вземат решенията в крайна сметка. Минала съм през доста такива моменти, стигнахме до период в който заявих:"или майка ти, или аз", защото вече не се търпеше и наистина бях готова да си събера багажа и да се изнеса. Имах двете деца вече. Хвана си колата ММ, замина при родителите си, в близко село живееха, какво са говорили не знам и никога не попитах, върна се, държеше се много нормално според мен. Т.е нито ми се умилкваше, нито пък показваше с нещо, че аз съм виновна за случилото се. Все едно не е станало кой знае какво. Продължихме, но аз прекъснах ходенията при свекърите, като никога не забраних на него и децата да ходят. Често го правеха. И настъпи мир и уталожване на нервите, че го бях подкарала на едни успокоителни без край. Търпях, защото му е майка, защото се опитвах да я разбирам, защото професията му беше рискова, но в един момент вече избуших. Грешката ми е, че не говорех с него за поведението на майка му пак от тая гледна точка да не го тревожа. Иначе за всичко, за което сме говорили, в смисъл, че съм несъгласна с нещо, което иска майка му, проблемите са били разрешавани. Не че съм се глезила, но имахме разногласия с нея за това къде ще спи детето, писала съм го тук, тя искаше при нея, че да се наспивал синът и, известно време живеехме заедно, за начина на отглеждане на децата, говорех с него, той ме разбираше и умиряваше мераците на майка си.
Та за мен най-важното е да можете да говорите с човека до вас. не мълчете, не става въпрос скандали да правите, просто споделяйте и изяснявайте вашата позиция. При мен мълчанието и несподелянето до нищо добро не доведе. Та, минава се през всякакви ситуации, но винаги има изход, стига и двамата да го искате. Сега, като се стигне до разваляне на семейството/връзката, щото се появил трети човек или пък единият не знае какво иска, това е съвсем друго. Но в никакъв случай отношенията между двама не вървят само по мед и масло. И отвътре, и отвън се намират фактори, които взривяват положението. Но, има ли добро желание, оправят се нещата, макар и не много лесно понякога.
От днешна позиция си мисля, че, ако бях споделяла за поведението на майка му, нямаше да стигнем до "аз или тя", което е глупаво всъщност, но на, на по-млади години стигнах. Е, още сме заедно и, слава богу, да чукна на дървената си глава, живеем нормално и имаме добри отношения.

Много съм съгласна с всичко казано
Да, може би аз го преживявам по интензивно заради бременността. Ние никога не сме били от "любовните" двойки с изблици на чувства, обещания и нежност на всяка крачка. Имахме си нашите малки моменти, които си ме топлят и ми стигаха. Но сега сякаш не са се случвали от много време и това имах предвид и му казах, че ми липсват. Неговото типично мъжко беше "Ма нали съм ти казал вече, че те обичам, нали семейство създаваме, колко пъти трябва да го повторя?"
Така де - хормони.

Оф и аз имах такива моменти като бременна-дрбела съм,грозна съм,имам и бузи,не ме обича вече.Ама хормони е,споко.

МП е непретенциозен, дай му тишина и спокойствие. Аз съм на другата крайно-все неспокойна, нещо не ми достига, търсеща, питаща. Дълбокомислени разговори с него не мога да водя и това ми е голяма тежест и мъка. Като има проблем, върти мантрата, че всичко ще бъде наред и чака някой да инициира решаването. Той дава само тишина и спокойствие, ако го пита човек, кротува, ще ме закара някъде и дотам. В началото се радвах, но вече почна да ми липсва емоцията, на не знам след раждането отношенията на къде ще избият. Сега си гледам кучето, той знае че ми е нов стоп лошо, а и го вижда и съвсем не ме закача за нищо.

С мъжа живеехме заедно 10+ години преди да решим да добавяме към семейството. Та нямаше много какво да се променя с бременността. След раждането имахме огромни проблеми, основно защото детето беше много трудно (много, не е от стандартните), и му отне време да види какво става вкъщи като е по цял ден на работа. В един момент обаче осъзна че не е както той си ги мисли, застана до мен, и нещата се наредиха. След това такива промени в броя на поколението не са ни били проблем.

Относно настроения и подобни, хич не ме вълнува хормони ли са, какво са. Имам ли нужда от нещо, искам си го. Все пак и той е човек, и той минава през странни или тежки периоди в емоционално отношение, и тогава аз съм до него и давам от каквото има нужда. По тази линия не сме имали проблеми.

Здравейте, момичета. От известно време усещам, че бавно се плъзгам към едно депресивно състояние и се чудя как да му противовъздействам. Съвети?

Сподели нещо повече за себе си

Някакво разсейване дали ще помогне? Хоби, работа ако работиш, излизане с приятели /стига да са ОК, че мен май ме натоварват/, разходки, йога за бременни ако правиш.
Мен силно ме подтиска живота след раждането, цял човек ще зависи от мен, ами ако объркам нещо, дали ще съм добра майка? Оплаквам се на годеника ми, той ме успокоява - върши работа.

Аз съм по същия начин,даже мога да кажа много по зле,нищо не ме разсейва,бременна съм в 7 месец,всичко започна от 4,когато ме хвана някаква депресия, от там стигна да не мога да седя сама ,страх,напрежение,хипохондрия,пия хомеопатия,но още няма резултат,излизам не помага,имам натрапчиви мисли за болести и смърт,чета всякакви лоши статии и още толкова се депресиран,плача, не мога да спя,нервна съм,само усещам някакви неща,че ще припадна,че не ми стига въздух и какво ли още не. Съвет от мен потърси психолог,аз мн се забавих,чак сега минах вече 4 терапии  но още няма резултат,да не говоря че не мога и да спя и имам всеки ден световъртеж и главобол,сърцебиене, учестен пулс и какво лошо ще не.... Но мога за успокоение да ти кажа- всичко е от мисълта и психиката,чувстваш се така,както мислиш,както и че мислите контролират физическите неща и емоцията,аз сама не успях,така че ако и ти не можеш потърси помощ . УСПЕХ