Да се оплачем... 2021

Ох, Лъки, сълзите ми рукнаха... Животът се превръща вече в едно отброяване, плюс мъката, дни, месеци, години, и много мъка... И всички останали ангажименти, защото всичко останало си тече по старо му и ние сме си на въртележката постоянно.

Много отдавна не съм била толкова депресирана. Ни работата, ни дома, ни града, в който живеем харесвам. А съм с малко дете и точно сега нямам сили сама да търся път другаде. Обяснявам на ММ че не съм щастлива, изобщо не ме разбира. Аз съм си виновна, трябваше да си остана сама кукувица, явно не ставам за семеен живот, предвид че често ми идва като не търпя нещо просто да се махна.

Лъки, а майка ти как е?
Джолева, кураж!

Установила съм, че като се оплачеш нещо такова на мъж, той го приема като обвинение (едва ли не) към него самия. Един вид, че той не може да те направи щастлива. Мъжете принципно, са по-първосигнални и не разбират подобни терзания. За тях са важни няколко неща - да се нахранят, да се наспят, секс и пак в тоя или обратния ред. Рядко има по-чувствителни мъже.

Държи се, антидепресантите явно притъпяват усещанията. Постоянно ми благодари, като че ли мога някога аз да и се отблагодаря за грижата и обичта...
Стегна се след смъртта на баща ми, доста по-адекватна е, храни се, мие се, не лежи по цял ден, като преди. Ходим всеки ден, МП и малкия правят суматоха, тя им се радва и се усмихва.

Радвам се за нея. Дано да продължава така. Ти си страхотен човек, Лъки.

Philonena, благодаря ти за милите думи!
Всички вие тук сте ми такава опора, момичета. Не споделям с никого, освен с вас, тези емоции. Писала съм и преди, че съм много затворена и обрана от емоции, но сега, ако не споделя, усещам, че ще гръмна. Извинявайте, че ви натоварвам и натъжавам, и ви благодаря, на всяка една за подкрепата и съпричастността. Давате ми сила, благодаря!

Лъки, идеята на темата е помощ и подкрепа. Да си кажеш онова, което не можеш на никой в реала. Все някой от тук е минал по новия за теб житейски път и ще ти помогне с думи извлечени от житейски опит.


Джолева, как сте? Мъжа ти държи ли се психически?

За сега е добре. Цял ден се занимава с нещо, не го свърта.

Джоли, БНД му беше най-тежко първите дни след химиото,  и последните химиотерапии бяха тегави с повече странични ефекти. Но като цяло вече дозират доста добре лекарствата и минава по-леко. Пожелавам от сърце да е добре, нека се занимава с негови си неща, така държи ума си зает, а това помага. Прегръдки!

Стискам палци на Лъки, Джолева, Сий, Елена, Мавина,на всички за по-добри времена.
Аз реших, ще правя кардинална промяна в живота си. Не мога повече да чакам, силно се нуждая от спокойствие. Знам само, че ще се случи, просто ще ми излезе през носа. Искам да се науча, да бъда по-балансирана, да спра, да мисля за 100 години напред и какво ше кажат хората.

Лъки, браво за всичко. Дръж се. Стихчето извира от сърцето ти. Радвам се за майка ти, че е при теб.
Джоли
Бъръльо, и аз съм с 2см надолу.
Мавина- успех с промените, за които се готвиш.
Чудя се кога ще се отпусна и заживея като преди Ковид. Днес се чух с приятели. Те го изкараха, ние - не. Готови са да се видим на открито. Искам, а не смея. И докога?

Ние се виждаме с приятели и роднини, които са изкарали Ковид. Те не могат да ни заразят и ние не би следвало да ги заразим (ако го караме безсимптомно).

Да се оплача от майка си, втора седмица се ядосвам с нея. Брат ми е с Ковид по диагноза на лекаря (и с отрицателен PCR тест) т. е. не е ясно дали е болен. Тя ежедневно контактува с него (уж с маска), носи му храна и му мери кръвното. Също майка ми ходи и на работа при лоши условия , въпреки че ѝ казах да си стои вкъщи (пенсионерка е), но не можела да си стои вкъщи не я свъртало 😡. Вчера ходила да помага на леля ми да коли петли 🤐. Абе луда е тази жена и от приказки не разбира. Само се моля да е здрава.

Vita, а брат ти много ли е зле, не може ли сам да се справя, нека да му носи храна, да знае как е, но не може ли поне сам да си измери кръвното?

Влизам рязко в темата, моля да ме извините ама много ми се насъбра напоследък.

Оплаквам се, че последните седмици ми се разказа играта от работа. Буквално съм затрупана, работя и по нощите, и през уикенда и пак трудно насмагам, а това ще продължи поне още 1-2 седмици.

Оплаквам се, че когато се върна у дома искам да си почина. Току-що обаче брат ми ми сервира (живеем двамата), че си е поканил приятели утре вечер да спят у дома.   Нямам търпение да се прибера безкрайно изморена утре вечер и да слугувам и готвя.

Оплаквам се, че имам чувството, че абсолютно никой не го е грижа какво се случва. Не че очаквам, но ми е тъпо постоянно да слушам кой какви проблеми има, а никой да не го интересува при мен всичко дали е наред. Дори най-близките ми. Роднини постоянно ми се обаждат да ме питат как бил брат ми, как се чувствал, искали да го питат нещо. (Човекът е здрав, прав, 16-годишен тийн, който има телефон от години, но явно е далеч по-лесно да ме използват мен за секретарка). Едните ще разпитват за брат ми, разговорите с другите са как била спяла малката ми братовчедка, колко била доволна да ходи на ясла... което е супер ама С. кучета я яли. Тя добре ли е, има ли някакви проблеми, всичко наред ли е - няма значение.

Оплаквам се, че се ядосах и с баща ми страшно много. Не знам кой е крив и кой е прав, но адски ме разочарова нещо, което направи. Имам чувството, че утре някой да му предложи Х пари за мен - и мен ще продаде.

Оплаквам се, че за капак на всичко и цялата ми натовареност от утре ми започват и лекциите в университета. Как ще смогна - нямам идея.

Искам просто да избягам. Да ме няма. Извинявам се.