Реших да се допитам за мнения и размисли над една тема, над която доста съм размишлявала и над която имам и по-нов поглед откакто станах родител. Темата за споделянето... и здравословните граници в споделянето и като дете, и по-нататък в живота.
Със сигурност това е тема, която засяга всички родители. Всички се стараем да научим децата си да споделят вещите си с други деца, защото "трябва да споделяш играчките си" - това е най-честата причина, която чувам като съм сред други родители и деца. Често забелязвам случаи, когато детенце си взема някакъв предмет от земята и в този момент дотича друго дете, което иска дадения предмет/играчка, и родителят на първото моментално казва "Дай му я да я види", въпреки че дори самото то не я е видяло още. И разбира се детето се разстойва, че нещо, което току-що си е извоювало, му се взема моментално от ръцете.
Но когато собственото ни дете иска чужда играчка, често му се казва"Ти попита ли дали може?", "Не може да вземаш играчките на децата", "Имаме си такава вкъщи" или просто "Това не е твое". Сещам се за едно момиченце искаше чужда играчка и баща му каза "Не си питала може ли". Тогава то отиде да вземе своя такава и я сложи до другото дете, което, разбира се, посегна да я вземе. И какво му каза тя? Същото - "Не си питала може ли". И го направи още няколко пъти. Бащата нищо не каза, освен, че "не се прави така". Може би от нейна гледна точка си е права - ако нещо важи за един, трябва да важи и за всички, иначе не е честно.
Аз лично съм имала доста негативен опит със споделянето - и по-точно безусловното споделяне. Дай на всички това, което искат - играчки, вещи, време, внимание - това беше ценност, на която се наблягаше. Много време ми отне като голям човек да се науча да казвам не, да се науча да не давам, когато наистина не искам да го правя. И искам да избегна тази грешка с моето дете. Най-често казвам неща от рода на "Първо той ще види играчката и после ако иска ще ти я даде. Ела засега да си играем с това и това" или "Виж я за малко и после може да му я дадеш и той да се порадва". И въпреки че се старая да давам много обяснения и да съм умерена, вместо просто да нареждам на детето какво да прави с вещите си докато то се разстройва, понякога се двоумя в дадени ситуации дали постъпвам правилно.
Затова искам да ви попитам: Къде е здравословната граница в споделянето? Как можем да научим децата си от най-малки да споделят, но и да слагат граници? Как можем да ги научим, че споделянето е нещо прекрасно, което се връща стократно на този, които дава, но и също, че ако не искат да споделят дадено нещо, то това не е лоша постъпка и не ги прави лоши хора. И как да не изпитваме вина от това, че не сме дали и другият съответно е разстроен?
Ще ми е много интересно да прочета вашите мисли. Конкретни примери как постъпвате или как сте постъпвали в дадени ситуации също ще са ми от полза.
Разбира се при най-малките на дневен ред е споделянето на играчки, но вярвам, че темата се разпростира много по-нататък в живота на вече порастналите деца и възрастни и в крайна сметка опира и до нематериални неща като време, внимание и пр. Вярвам, че човек трябва да дава, но наред с това да цени личното и физическото си пространство, а това често опира до поставяне на граници и познаване на себе си и съзнаване на това кое би дал и с кое не би направил компромис.
Виж целия пост
Със сигурност това е тема, която засяга всички родители. Всички се стараем да научим децата си да споделят вещите си с други деца, защото "трябва да споделяш играчките си" - това е най-честата причина, която чувам като съм сред други родители и деца. Често забелязвам случаи, когато детенце си взема някакъв предмет от земята и в този момент дотича друго дете, което иска дадения предмет/играчка, и родителят на първото моментално казва "Дай му я да я види", въпреки че дори самото то не я е видяло още. И разбира се детето се разстойва, че нещо, което току-що си е извоювало, му се взема моментално от ръцете.
Но когато собственото ни дете иска чужда играчка, често му се казва"Ти попита ли дали може?", "Не може да вземаш играчките на децата", "Имаме си такава вкъщи" или просто "Това не е твое". Сещам се за едно момиченце искаше чужда играчка и баща му каза "Не си питала може ли". Тогава то отиде да вземе своя такава и я сложи до другото дете, което, разбира се, посегна да я вземе. И какво му каза тя? Същото - "Не си питала може ли". И го направи още няколко пъти. Бащата нищо не каза, освен, че "не се прави така". Може би от нейна гледна точка си е права - ако нещо важи за един, трябва да важи и за всички, иначе не е честно.
Аз лично съм имала доста негативен опит със споделянето - и по-точно безусловното споделяне. Дай на всички това, което искат - играчки, вещи, време, внимание - това беше ценност, на която се наблягаше. Много време ми отне като голям човек да се науча да казвам не, да се науча да не давам, когато наистина не искам да го правя. И искам да избегна тази грешка с моето дете. Най-често казвам неща от рода на "Първо той ще види играчката и после ако иска ще ти я даде. Ела засега да си играем с това и това" или "Виж я за малко и после може да му я дадеш и той да се порадва". И въпреки че се старая да давам много обяснения и да съм умерена, вместо просто да нареждам на детето какво да прави с вещите си докато то се разстройва, понякога се двоумя в дадени ситуации дали постъпвам правилно.
Затова искам да ви попитам: Къде е здравословната граница в споделянето? Как можем да научим децата си от най-малки да споделят, но и да слагат граници? Как можем да ги научим, че споделянето е нещо прекрасно, което се връща стократно на този, които дава, но и също, че ако не искат да споделят дадено нещо, то това не е лоша постъпка и не ги прави лоши хора. И как да не изпитваме вина от това, че не сме дали и другият съответно е разстроен?
Ще ми е много интересно да прочета вашите мисли. Конкретни примери как постъпвате или как сте постъпвали в дадени ситуации също ще са ми от полза.
Разбира се при най-малките на дневен ред е споделянето на играчки, но вярвам, че темата се разпростира много по-нататък в живота на вече порастналите деца и възрастни и в крайна сметка опира и до нематериални неща като време, внимание и пр. Вярвам, че човек трябва да дава, но наред с това да цени личното и физическото си пространство, а това често опира до поставяне на граници и познаване на себе си и съзнаване на това кое би дал и с кое не би направил компромис.
