Здравейте,
Момиче на 20 години съм. Не съм мислела, че ще се заема да пиша в даден форум за съвети относно проблеми или важни избори свързани с житейския път. Не обичам да споделям за проблемите си, а винаги съм търсила и намирала сама решение за тях. В момента наистина се чувствам като в безизходица. В това положение човек не винаги взима най-добрите решения и не винаги мисли трезво.След прочитания на различни истории и полезни съвети тук, реших, че нищо не пречи да споделя това, което ме мъчи и да изслушам различни гледни точки. Приемам и негативното и позитивното, правя го с идеята да разбера как бихте постъпили на мое място, да стигна до най-доброто вземане на решение.
Осъзнавам, че даването на съвет отстрани е много по-различно от това да си на мястото на дадения човек и да преживяваш и чувстваш това. Но едва ли съм единствената, която преминава през подобни житейски проблеми. Ще съм благодарна, ако отделите от времето си да прочетете и дадете съвет.
От 18 годишна имам връзка с момче, с което винаги сме се разбирали и имаме взаимни силни чувства и до днес. Вмомента съм на 20, той е на 27 и оттогава досега нищо не се е променило, връзката ни е здрава. Пасваме си, дори бих казала, че е като моя сродна душа, винаги ме разбира, винаги ме подкрепя за всяко мое решение, дори винаги мислим еднакво за много неща, през тези две години се е държал винаги с уважение, обич и подрепа, както и аз с него. Минали сме през много неща заедно. И тук идва проблема, живея с родителите си. Първите 2 месеца не бях споделила на никой за него и излизахме заедно. В което няма нищо нередно. На 3-тия месец взех решение да споделя за него, защото толкова много исках да го запозная с родителите ми, както и той искаше да ме запознае с неговите, но така се стекаха обстоятелствата, че родителите ми бяха изключително натоварени с работа и все изчаквах и изчаквах да дойде подходящия момент. Реших да споделя на баба ми - тя е много интелигентен човек и бих казала млада и много силна и отстояваща себе си, която имам за много близка и която ме е отгледала от малка. Така излезнахме на ресторант тогава преди година и няколко месеца говорихме си тримата и всичко мина много добре. Каза ми, че смята, че момчето е добро и, че ще се радва да имам връзка и да ме вижда щастлива с него, тъй като досега никога не съм имала връзка към което следващата стъпка беше да се срещне с родителите ми. И какво се случи? След около две седмици тя поговори с мен, че се е поинтересувала за него относно семействово му чрез позната жена, която живеела близо до тях, че имало някакъв проблем, не били от добър род и не трябвало едва ли не да имам нищо общо с него и семейстово му. Но аз не смятах така, казах ѝ, че за мен няма значение какъв е рода, след като се разбираме, след което последваха заплахи от нейна страна. След това тя видя, че той ми подари подарък и, че пред нея имаше сериозни намерения, че иска да се среща с мен, да прекарваме време заедно и да сме щастливи във връзка. И следователно тя се изплаши, че той ще ме повлече надолу, не ме разбра, отблъсна него, но тогава облъсна и мен. Стана ми много тежко и ми стана ясно, че ще се наложи да крия от нея, че се виждаме така без да се усетим в задължения и учене мина една цяла година в криене, че сме заедно. Той знаеше и не ме притискаше с нищо. Тя понякога имаше съмнение и ме подпитваше дали ме търси той, но все я лъжех, защото изпитвах ужасен страх от нея, че ще настрои родителите ми срещу него. В крайна сметка го обичам и не исках да разваля този миг със запознанството с родителите. И така като стана 1 година от нашата връзка се замислих, че не може да продължава все така и трябва да кажа на родителите ми, но тя ни беше чула телефонен разговор случайно в който се осъмни, че се виждам все още с него и пак последваха заплахи от нейна страна, че няма как да стане това, да не се опитвам, защото баща ми няма да хареса ни най-малко човек от такъв род-става въпрос, че е от родопски град и приятелката на баба ми ѝ е казала, че един вид семейството му била "помашко" и тя се страхува, че внучката ѝ не трябва да има връзка с такъв човек. Може би не страхува, ами по-скоро не иска този човек, а някой по-стойностен в такъв смисъл. Което за мен е много глупаво. Как човек е неподходящ за теб като го чувстваш като най-голямата ти опора и подкрепа ? Винаги ме е измъчвало това. Тогава след първата година поговорих с него опитах се да не му казвам нищо директно разбира се, а по-заобиколно. Той ми каза, че в семейството му единствено от едната страна имало някакви проблеми със загуба на близък и пропиване и излагане от даден човек от семейството, който за него не съществува.Но той като че ли разбра сам, че може би това е проблема. Разбрах го, знаех и досега знам, че не ме лъже. И така стана година и половина, случайно или не се запознах със сестра му и приятеля ѝ , които бяха дошли до апартамента, пристигащи от екскурзия и аз бях заедно с него тогава (пропуснах да кажа, че живее в собствен апартамент, а родителите му са в друг град). И така моето чакане...за което толкова много съжалявам днес, дойдоха зрелостните изпити момента пак не беше подходящ...трябваше да не ме разсейва нищо според семейството ми, но както винаги тази връзка не ми е пречела с нищо, а само ми е помагала за още по-добри резултати, понеже освен обич и щастие, е нямало нищо лошо, а дори излекуване на всичко, което е боляло. И минаха изпитите, тогава се случи така, че загубихме наш близък и баба ми взе да ме заплашва, че ако го запозная със нашите ще загубя и нея, че няма да ми прости, само при мисълта, че се осмеля да кажа, че това е, че човекът с който съм с момента. И така станах студентка, записах се на общежитие, но в същото време живеехме с него в апартамента му и ни беше много спокойно, приятно и въодушевлено да сме заедно. Но никой не знаеше. Налагаше се да лъжа, че съм в общежитието със съквартирантките ми, докато бях с него, прибирах се вкъщи събота или неделя. Както винаги тя не спираше да ми звъни 2-3 пъти дневно. Родителите ми както винаги бяха заети с много работа и изобщо не ми обръщаха кой знае какво внимание, а много ми имаха доверие. И точно от това ме беше страх да не разбия доверието им, понеже са много либерални и разбрани хора, за сметка на баба ми, която ме притиска уж за мое добро и психически ми влие оттогава много зле. И ето докъде стигнах вече 2 години сме заедно с него и той изчаква все още и ми каза, че няма да ме притиска, но все пак и родителите му знаят, а никога не са ме виждали, освен на снимки. И повече от всичко искам това да приключи, но знам, че кажа ли, баба ми просто ще откачи. Така се месеше и в приятелствата ми, ограничи ме да излизам, изкарваше ме извън нерви. А така се съсипах вътрешно, че нямах смелост да си отворя устата, но късно разбрах, че ме манипулира с действията ѝ. И сега днес майка ми и баща ми до ден днешен не знаят какво е било и какво съм преживявяла. Но как според вас да имам очи да им кажа 2 години ви лъгах заради страха от баба ми? Това ме съветва той да кажа. Но как да излезне това от устата ми : 2 години не бях искренна с вас относно моя връзка, относно човека, който ми е всичко. Контактите ми след гимназията изчезнаха, човека, който ми е най-близък е той, както и аз на него.
Попринцип съм едно дете в семейството, в гимназията винаги съм била винаги ученолюбива, очакванията към мен винаги са били висола и съм целяла максумума. Следователно от семейството ми са били горди с мен. Отделно приятеля ми завърши висшето си образование миналата година, оттогава работеше в семейния им бизнес, но скоро ще започна работа по специалността. Аз вмомента следвам втора година и другото което ме измъчва освен тормоза с баба ми е обучението ми. Имам отличен успех, винаги съм се стараела и можела да смесвам ученето и излизанията с него, никога не ми е пречело. Осъзнах, че наистина вече не издържам и изобщо не се чувствам удовлетворена от следването си, дори и от отличния успех, идва ми много психическия стрес, нямам дори желание да виждам преподателите и да посещавам лекциите, отношението им е ужасно и отначало е било такова, но все се крепях и продължавах. Имам чувството, че в нищо ме ми върви, че психически съм смачкана.Не си представям как ще издържа още няколко години да уча това...Може би съм си представяла атмосфера в която дори да не съм с висок успех да ми е приятно и да не ме натоварва толкова и нак-вече да ме е градяло повече като човек, а не да се чувствам психически изтормозена от безброй невъзможни теми и да съсипвам здравето си по този начин. Имам чувството, че се забих в специалност, която е изключително трудна и не по силите на всеки, та ние сме само 4 човека в нея. Приятеля ми винаги се гордеел с мен колко много чета и колко се грижа за себе си, а в какво се превърнах в нещастно страхливо момиче ... и ми е казвал, че дори да не издържа пак ще ме подкрепи, защото е важно за него да се чувствам добре и спокойно. И казах на баща ми, че смятам да се прехвърля в друга специалност или дори да работя нещо със сертификата, който имам едновременно по чужди езици, той каза, че каквото и да избера ще ме подрепи, защото иска да съм щастлива, а не да се тормозя. И какво стана, дочу се от баба ми, че има вероятност да прекъсна учене или да се прехвърля и почна със заплахите, че няма как да стане. Баща ми в известна степен я слуша, но не се влияе от нея понякога, каза ми, да реша сама. И така и сметнах за добре, но всеки ден ми звъни, за да ме пита дали уча, не можело втори курс да се премествам това било безумно нямало да успея успешно да завърша с моите глупави решения,че някой ме настройвал, а баща ми разбира, че ме тормози това, но не взима повече отношение.
Не искам да се карам и да влошавам връзката с нея нито с никой от семейството, благодарна съм за всичко, което са ми дали. Но ми идва в прекалено. Вече почти на 21 все още тя ми се меси и ме възприема като малко дете, иска да ме контролира, страх я е, че ще избягам някъде най-вероятно. Просто нямам думи, знам я каква е, много пъти съм ѝ говорила на въпреки, че съм голям човек и да спре с нейните мрънкания всеки път едни и същи, но колкото и да казваш, не възприема, всякаш говориш на стената. И сега отказах се да говоря напразно на една нечуваща стена или чуваща само когато ѝ е изгодно. Знам, изгледала ме е, уважение, уважение, но не издържавам да ми звъни всеки ден по 3-4 пъти и да ме притеснява. Бих казала, че само баща ми ме вижда като по-голяма, майка също, но тя се влияе много от баба ми, дори изпитва страх от нея както и аз. Бих казала, че баба ми е доста влиятелна и каквото тя каже винаги става. Най-много ме притеснява това, че всеки ден като виждам майка ми и баща ми дотолквова тя ме е наплашила, че нямам смелост да си отворя устата и да кажа за него. Ами като се замисля и как ще стане ? Тя нали ще си спомни и навърже всичко? Като съм я запознала с него, че съм я лъгала толкова време. Честно казано сама ме подтикна към това. Но не издържам вече. Цялата тази лъжа ми тежи. И не знам как се признава такова нещо? Тя и досега има някакви съмнения за него, заради моето държание и не искам да излезне той виновен по някакъв начин. Защото в момента имам и проблем с университета, с това, че искам да не уча тази специалност...нямаше как да разбера какво е преди да опитам...няма близък, който да я е минал. Прикривах толкова много време, поговорих си с приятеля ми, каза, че за него е важно да кажа, че сме от 2 години заедно, но аз някак си не мога да призная, все едно казвам : лъгани сте 2 години. Знам някой ще кажат да си мислила нареме, това съм го мислила всеки ден и под въздействие на страх не смея да кажа нищо свързано с това, даже не знам как да започна, не си предствям и да си отворя устата, не знам как така станах неспособна да изразя чувствата си, но това е, заради всичката лъжа, в която газя и не мога да излезна...
Много съм изтощена, объркана и дори не мога да мисля. Наясно съм, че в този етап от живота си само аз взимам решенията си, но съм водена от голям страх... А все някога трябва да кажа за него, в момента не е подходящо , защото не искам да излезне той виновен за университета, защото не е. Но това всичкото лъжене 2 години ме съсипа нямам смелост да призная, че съм лъжела, а той иска да кажа точно това, че баба ми ме е тормозила и не е искала да кажа за него в началото и затова съм се принудила да крия. Но пак се улучи неподходящо време...точно когато е важно следването и взимам ново решение... общо взето повтарям едни и същи неща. Мозъкът ми наистина е блокирал и се въртя в омагьосън кръг. Не искам да нараня никого. Искам да съм с него. Семействово ми да го приеме и да сме щастливи. Но се чуствам подтисната, зависима и кървяща от болка.
Проблема идва оттам, че тя се бърка във всичко и заради нея треперя от страх, забравям какво мисля и не мога да кажа и дума. Не обичам да наранявам никой, не знам как да разреша проблема, попринцип съм много чувствителна, но наистина искам да се взема в ръце, не може да продължава така. Омръзнало ми е вече, едва издържам да лъжа... усещам, че това ме товари товари и товари силно ... но ме е срам от родителите си .. докъде стигнах с тези лъжи . Щастлива съм с него, но съм много зле, от събралата се тази лъжа. Единствено искам да съм спокойна без всеки ден да мисля какво да правя с този проблем и да ми олекне от всичко това..... А вмомента разбере ли се за него ще е като война ... Не знам баща ми дали ще го приеме, той има главната дума, доста авторитетен и либерален е ... но наистина ще се чувствам неловко пред него с тези лъжи. Приятеля ми си е мислил да говори с баща ми... понеже вижда под какъв тормоз съм...според мен не е редно той да започва...Наистина съм забила в калта от лъжа...и ми е много тежко. Искам той да бъде моето бъдеще и сме си говорили да живеем самостоятелно заедно завбъдеще.
Благодаря, че изчетохте всичко дотук.Как бихте постъпили вие на мое място ?
Виж целия пост
Момиче на 20 години съм. Не съм мислела, че ще се заема да пиша в даден форум за съвети относно проблеми или важни избори свързани с житейския път. Не обичам да споделям за проблемите си, а винаги съм търсила и намирала сама решение за тях. В момента наистина се чувствам като в безизходица. В това положение човек не винаги взима най-добрите решения и не винаги мисли трезво.След прочитания на различни истории и полезни съвети тук, реших, че нищо не пречи да споделя това, което ме мъчи и да изслушам различни гледни точки. Приемам и негативното и позитивното, правя го с идеята да разбера как бихте постъпили на мое място, да стигна до най-доброто вземане на решение.
Осъзнавам, че даването на съвет отстрани е много по-различно от това да си на мястото на дадения човек и да преживяваш и чувстваш това. Но едва ли съм единствената, която преминава през подобни житейски проблеми. Ще съм благодарна, ако отделите от времето си да прочетете и дадете съвет.
От 18 годишна имам връзка с момче, с което винаги сме се разбирали и имаме взаимни силни чувства и до днес. Вмомента съм на 20, той е на 27 и оттогава досега нищо не се е променило, връзката ни е здрава. Пасваме си, дори бих казала, че е като моя сродна душа, винаги ме разбира, винаги ме подкрепя за всяко мое решение, дори винаги мислим еднакво за много неща, през тези две години се е държал винаги с уважение, обич и подрепа, както и аз с него. Минали сме през много неща заедно. И тук идва проблема, живея с родителите си. Първите 2 месеца не бях споделила на никой за него и излизахме заедно. В което няма нищо нередно. На 3-тия месец взех решение да споделя за него, защото толкова много исках да го запозная с родителите ми, както и той искаше да ме запознае с неговите, но така се стекаха обстоятелствата, че родителите ми бяха изключително натоварени с работа и все изчаквах и изчаквах да дойде подходящия момент. Реших да споделя на баба ми - тя е много интелигентен човек и бих казала млада и много силна и отстояваща себе си, която имам за много близка и която ме е отгледала от малка. Така излезнахме на ресторант тогава преди година и няколко месеца говорихме си тримата и всичко мина много добре. Каза ми, че смята, че момчето е добро и, че ще се радва да имам връзка и да ме вижда щастлива с него, тъй като досега никога не съм имала връзка към което следващата стъпка беше да се срещне с родителите ми. И какво се случи? След около две седмици тя поговори с мен, че се е поинтересувала за него относно семействово му чрез позната жена, която живеела близо до тях, че имало някакъв проблем, не били от добър род и не трябвало едва ли не да имам нищо общо с него и семейстово му. Но аз не смятах така, казах ѝ, че за мен няма значение какъв е рода, след като се разбираме, след което последваха заплахи от нейна страна. След това тя видя, че той ми подари подарък и, че пред нея имаше сериозни намерения, че иска да се среща с мен, да прекарваме време заедно и да сме щастливи във връзка. И следователно тя се изплаши, че той ще ме повлече надолу, не ме разбра, отблъсна него, но тогава облъсна и мен. Стана ми много тежко и ми стана ясно, че ще се наложи да крия от нея, че се виждаме така без да се усетим в задължения и учене мина една цяла година в криене, че сме заедно. Той знаеше и не ме притискаше с нищо. Тя понякога имаше съмнение и ме подпитваше дали ме търси той, но все я лъжех, защото изпитвах ужасен страх от нея, че ще настрои родителите ми срещу него. В крайна сметка го обичам и не исках да разваля този миг със запознанството с родителите. И така като стана 1 година от нашата връзка се замислих, че не може да продължава все така и трябва да кажа на родителите ми, но тя ни беше чула телефонен разговор случайно в който се осъмни, че се виждам все още с него и пак последваха заплахи от нейна страна, че няма как да стане това, да не се опитвам, защото баща ми няма да хареса ни най-малко човек от такъв род-става въпрос, че е от родопски град и приятелката на баба ми ѝ е казала, че един вид семейството му била "помашко" и тя се страхува, че внучката ѝ не трябва да има връзка с такъв човек. Може би не страхува, ами по-скоро не иска този човек, а някой по-стойностен в такъв смисъл. Което за мен е много глупаво. Как човек е неподходящ за теб като го чувстваш като най-голямата ти опора и подкрепа ? Винаги ме е измъчвало това. Тогава след първата година поговорих с него опитах се да не му казвам нищо директно разбира се, а по-заобиколно. Той ми каза, че в семейството му единствено от едната страна имало някакви проблеми със загуба на близък и пропиване и излагане от даден човек от семейството, който за него не съществува.Но той като че ли разбра сам, че може би това е проблема. Разбрах го, знаех и досега знам, че не ме лъже. И така стана година и половина, случайно или не се запознах със сестра му и приятеля ѝ , които бяха дошли до апартамента, пристигащи от екскурзия и аз бях заедно с него тогава (пропуснах да кажа, че живее в собствен апартамент, а родителите му са в друг град). И така моето чакане...за което толкова много съжалявам днес, дойдоха зрелостните изпити момента пак не беше подходящ...трябваше да не ме разсейва нищо според семейството ми, но както винаги тази връзка не ми е пречела с нищо, а само ми е помагала за още по-добри резултати, понеже освен обич и щастие, е нямало нищо лошо, а дори излекуване на всичко, което е боляло. И минаха изпитите, тогава се случи така, че загубихме наш близък и баба ми взе да ме заплашва, че ако го запозная със нашите ще загубя и нея, че няма да ми прости, само при мисълта, че се осмеля да кажа, че това е, че човекът с който съм с момента. И така станах студентка, записах се на общежитие, но в същото време живеехме с него в апартамента му и ни беше много спокойно, приятно и въодушевлено да сме заедно. Но никой не знаеше. Налагаше се да лъжа, че съм в общежитието със съквартирантките ми, докато бях с него, прибирах се вкъщи събота или неделя. Както винаги тя не спираше да ми звъни 2-3 пъти дневно. Родителите ми както винаги бяха заети с много работа и изобщо не ми обръщаха кой знае какво внимание, а много ми имаха доверие. И точно от това ме беше страх да не разбия доверието им, понеже са много либерални и разбрани хора, за сметка на баба ми, която ме притиска уж за мое добро и психически ми влие оттогава много зле. И ето докъде стигнах вече 2 години сме заедно с него и той изчаква все още и ми каза, че няма да ме притиска, но все пак и родителите му знаят, а никога не са ме виждали, освен на снимки. И повече от всичко искам това да приключи, но знам, че кажа ли, баба ми просто ще откачи. Така се месеше и в приятелствата ми, ограничи ме да излизам, изкарваше ме извън нерви. А така се съсипах вътрешно, че нямах смелост да си отворя устата, но късно разбрах, че ме манипулира с действията ѝ. И сега днес майка ми и баща ми до ден днешен не знаят какво е било и какво съм преживявяла. Но как според вас да имам очи да им кажа 2 години ви лъгах заради страха от баба ми? Това ме съветва той да кажа. Но как да излезне това от устата ми : 2 години не бях искренна с вас относно моя връзка, относно човека, който ми е всичко. Контактите ми след гимназията изчезнаха, човека, който ми е най-близък е той, както и аз на него.
Попринцип съм едно дете в семейството, в гимназията винаги съм била винаги ученолюбива, очакванията към мен винаги са били висола и съм целяла максумума. Следователно от семейството ми са били горди с мен. Отделно приятеля ми завърши висшето си образование миналата година, оттогава работеше в семейния им бизнес, но скоро ще започна работа по специалността. Аз вмомента следвам втора година и другото което ме измъчва освен тормоза с баба ми е обучението ми. Имам отличен успех, винаги съм се стараела и можела да смесвам ученето и излизанията с него, никога не ми е пречело. Осъзнах, че наистина вече не издържам и изобщо не се чувствам удовлетворена от следването си, дори и от отличния успех, идва ми много психическия стрес, нямам дори желание да виждам преподателите и да посещавам лекциите, отношението им е ужасно и отначало е било такова, но все се крепях и продължавах. Имам чувството, че в нищо ме ми върви, че психически съм смачкана.Не си представям как ще издържа още няколко години да уча това...Може би съм си представяла атмосфера в която дори да не съм с висок успех да ми е приятно и да не ме натоварва толкова и нак-вече да ме е градяло повече като човек, а не да се чувствам психически изтормозена от безброй невъзможни теми и да съсипвам здравето си по този начин. Имам чувството, че се забих в специалност, която е изключително трудна и не по силите на всеки, та ние сме само 4 човека в нея. Приятеля ми винаги се гордеел с мен колко много чета и колко се грижа за себе си, а в какво се превърнах в нещастно страхливо момиче ... и ми е казвал, че дори да не издържа пак ще ме подкрепи, защото е важно за него да се чувствам добре и спокойно. И казах на баща ми, че смятам да се прехвърля в друга специалност или дори да работя нещо със сертификата, който имам едновременно по чужди езици, той каза, че каквото и да избера ще ме подрепи, защото иска да съм щастлива, а не да се тормозя. И какво стана, дочу се от баба ми, че има вероятност да прекъсна учене или да се прехвърля и почна със заплахите, че няма как да стане. Баща ми в известна степен я слуша, но не се влияе от нея понякога, каза ми, да реша сама. И така и сметнах за добре, но всеки ден ми звъни, за да ме пита дали уча, не можело втори курс да се премествам това било безумно нямало да успея успешно да завърша с моите глупави решения,че някой ме настройвал, а баща ми разбира, че ме тормози това, но не взима повече отношение.
Не искам да се карам и да влошавам връзката с нея нито с никой от семейството, благодарна съм за всичко, което са ми дали. Но ми идва в прекалено. Вече почти на 21 все още тя ми се меси и ме възприема като малко дете, иска да ме контролира, страх я е, че ще избягам някъде най-вероятно. Просто нямам думи, знам я каква е, много пъти съм ѝ говорила на въпреки, че съм голям човек и да спре с нейните мрънкания всеки път едни и същи, но колкото и да казваш, не възприема, всякаш говориш на стената. И сега отказах се да говоря напразно на една нечуваща стена или чуваща само когато ѝ е изгодно. Знам, изгледала ме е, уважение, уважение, но не издържавам да ми звъни всеки ден по 3-4 пъти и да ме притеснява. Бих казала, че само баща ми ме вижда като по-голяма, майка също, но тя се влияе много от баба ми, дори изпитва страх от нея както и аз. Бих казала, че баба ми е доста влиятелна и каквото тя каже винаги става. Най-много ме притеснява това, че всеки ден като виждам майка ми и баща ми дотолквова тя ме е наплашила, че нямам смелост да си отворя устата и да кажа за него. Ами като се замисля и как ще стане ? Тя нали ще си спомни и навърже всичко? Като съм я запознала с него, че съм я лъгала толкова време. Честно казано сама ме подтикна към това. Но не издържам вече. Цялата тази лъжа ми тежи. И не знам как се признава такова нещо? Тя и досега има някакви съмнения за него, заради моето държание и не искам да излезне той виновен по някакъв начин. Защото в момента имам и проблем с университета, с това, че искам да не уча тази специалност...нямаше как да разбера какво е преди да опитам...няма близък, който да я е минал. Прикривах толкова много време, поговорих си с приятеля ми, каза, че за него е важно да кажа, че сме от 2 години заедно, но аз някак си не мога да призная, все едно казвам : лъгани сте 2 години. Знам някой ще кажат да си мислила нареме, това съм го мислила всеки ден и под въздействие на страх не смея да кажа нищо свързано с това, даже не знам как да започна, не си предствям и да си отворя устата, не знам как така станах неспособна да изразя чувствата си, но това е, заради всичката лъжа, в която газя и не мога да излезна...
Много съм изтощена, объркана и дори не мога да мисля. Наясно съм, че в този етап от живота си само аз взимам решенията си, но съм водена от голям страх... А все някога трябва да кажа за него, в момента не е подходящо , защото не искам да излезне той виновен за университета, защото не е. Но това всичкото лъжене 2 години ме съсипа нямам смелост да призная, че съм лъжела, а той иска да кажа точно това, че баба ми ме е тормозила и не е искала да кажа за него в началото и затова съм се принудила да крия. Но пак се улучи неподходящо време...точно когато е важно следването и взимам ново решение... общо взето повтарям едни и същи неща. Мозъкът ми наистина е блокирал и се въртя в омагьосън кръг. Не искам да нараня никого. Искам да съм с него. Семействово ми да го приеме и да сме щастливи. Но се чуствам подтисната, зависима и кървяща от болка.
Проблема идва оттам, че тя се бърка във всичко и заради нея треперя от страх, забравям какво мисля и не мога да кажа и дума. Не обичам да наранявам никой, не знам как да разреша проблема, попринцип съм много чувствителна, но наистина искам да се взема в ръце, не може да продължава така. Омръзнало ми е вече, едва издържам да лъжа... усещам, че това ме товари товари и товари силно ... но ме е срам от родителите си .. докъде стигнах с тези лъжи . Щастлива съм с него, но съм много зле, от събралата се тази лъжа. Единствено искам да съм спокойна без всеки ден да мисля какво да правя с този проблем и да ми олекне от всичко това..... А вмомента разбере ли се за него ще е като война ... Не знам баща ми дали ще го приеме, той има главната дума, доста авторитетен и либерален е ... но наистина ще се чувствам неловко пред него с тези лъжи. Приятеля ми си е мислил да говори с баща ми... понеже вижда под какъв тормоз съм...според мен не е редно той да започва...Наистина съм забила в калта от лъжа...и ми е много тежко. Искам той да бъде моето бъдеще и сме си говорили да живеем самостоятелно заедно завбъдеще.
Благодаря, че изчетохте всичко дотук.Как бихте постъпили вие на мое място ?
Но първо кажи на вашите всичко това, после спри да вдигаш телефона, че да не усети и да те изпревари. Тогава ще стане мазало. ТИ трябва да си първата, която говори с тях. 
