Автор: тате Ади

24.06.2002 - Варна
Аз и Еми трябваше да отидем на  видеозон при д-р Цветкова. Желева /акушерката, която следи бременността  на Еми/, беше изразила своите съмнения относно това, че плодът е много голям, както и неговото седалищно прилежание и ни препоръча на всяка  цена да отидем на ехограф. И ето, ние бяхме там в 9.45h. По време на  прегледа стана много напечено, тъй като Цветкова заключи, че трябва да  се направи секцио. Бяхме сащисани и двамата! Та досега всичко вървеше  като по ноти, че и по-добре. Хранителните добавки бяха свършили своята  работа отлично! Дойде като гръм от ясно небе! Но... бебето беше  прекалено голямо /според размера на главичката  около 3.600кг/, а и беше наистина разположено не само седалищно, а и малко на верев /криво  раче.../. Водите почти ги нямаше и беше невъзможно да се обърне, а едно такова раждане според медицинските лица би било доста рисковано и за двамата. Разбира се, аз се разстроих, Еми още повече. Веднага от кабинета  заминахме при Диана /акушерката, невероятен човек, такъв, какъвто  никога през живота си не бях срещал, споделихме всичко станало с нея и  попитахме /след като се е стигнало дотам/ кой доктор ще ни препоръча. Жената прие присърце всичко това и каза, че ако се наложи същото на  нейната дъщеря, ще потърси помощта на д-р Александров. Разчитахме на  нейния професионализъм, който неведнъж беше доказала, а и чувствах, че наистина го прави от сърце. Звънна му по телефона и имахме късмет, че  той беше на работа и се видяхме веднага в барчето на АГ. Стори ми се доста странен тип, но всъщност това нямаше значение. Не говореше много, млад, висок и някак си чудноват. В крайна сметка се уточнихме, че Еми влиза в болница на 26.06. в 9.00 сутринта. Прибрахме се вкъщи и новината изненада останалите. Дори тъстът в началото беше против, но явно се налагаше секцио! Звъннах по телефона в Ловеч и, така да се каже, шокирах и нашите. Следобеда Диана се обади по телефона и каза, че ако се  направят предварителни изследвания, ще се съкрати периодът в болницата преди операцията. Разбира се, навихме се веднага на другата сутрин да ги направим в клиника Европа.
Беше много особен ден. Всичко вървеше  някак си като че ли не както трябва. Еми много ме учуди, като каза, че не я е страх от самата операция, а и стана много мъчно от факта, че няма да ѝ дадат бебето веднага. Та ние си бяхме правили съвършено други  планове...
Особеният ден мина...

25.06.2002
В 8.30 бяхме пред клиника Европа. Взеха кръв на Еми от вената и пръста. Уговорихме се с лаборантката да вземем изследванията в 15.00. Прибрахме се вкъщи. Тъстът и тъщата трябваше да ходят следобеда в Добрич и ни закараха до Спортна зала да разгледаме търговското изложение, след което взехме такси и отидохме да вземем резултатите. Бяха изумителни. Еми все едно, че не беше бременна... хемоглобин 119, захар 4,1 - всичко беше  тип-топ!
Имам чувството, че тези дни са нереални. Все едно гледах кино. Предполагам, че Емчо се чувства по същия начин. Подготвяхме се за  постъпване на другия ден в болница.
И този ден мина...


26.06.2002
В 9.00 бяхме в АГ. Диана и Александров вече ни чакаха в барчето. Седнахме при тях и ето ти поредния шок! Докторът ни зададе следния въпрос: „Искате  ли операцията да я направим ДОВЕЧЕРА в 21.00?“/?/ След като имаше  изследвания, нямаше да се чака 3-4 дни. Разбира се, съгласихме се веднага, всичко щеше да стане много по-бързо. 10 минути след това бяхме в  стаята за видеозон, за да погледне и той. Все пак операция щеше да прави  човекът, трябва да е наясно. Положението на бебока не се беше променило,  а и вече никой не очакваше.
В този ден Еми наистина не можех да я  позная. Беше учудващо силна.  Все едно заминаваше сама на екскурзия до Париж за една седмица. Абсолютно спокойствие! Възхищавам ѝ се!
Приеха я, след което се видяхме за още половин час. После си тръгнахме. Обадих се в Ловеч, вдигна ми татко телефона и след като го въведох в новостите,  горкият, имах чувството, че едва не припадна. Сестра ми също прие нещата  по подобен начин.
Усещах, че не ме свърта на едно място... Тъстът и тъщата и те някак си ми изглеждаха странни. Тъстът реши да идем по магазините да търсим фаянсови плочки за къщата в Елена. Така стана добре. Намерихме си работа. Мотахме се по борси и магазини, намерихме, купихме и се прибрахме.
Напрежението в мен се усилваше. Минаваха ми през главата най-различни мисли. Всичко ми се беше свило на топка. В мен  бушуваха най-различни състояния. Еми ми липсваше, а не я бях виждал само няколко часа. Неизвестността ме мъчеше...
Имахме уговорка с  Диана да се видим вечерта в 20.00. Към 19.00 слязох долу, за да се  подготвим да тръгваме. Тъща ми я нямаше. Тръгнала сама към АГ. Сърдеше се, че не сме оставили на Еми нашия телефон. Ние говорихме, че няма да ѝ трябва, вечерта влизаше в операция, по-нататък Диана щеше да ѝ го предаде, но за момента просто не ѝ трябваше. От друга страна и по друга причина, не исках телефонът да е в Еми. Всички бяхме напрегнати. Щяхме да ѝ се обаждаме, нямаше да издържим и тя щеше да се напрегне още повече. А това би било излишно. Поне аз така си мислех.
Тръгнахме с тъста и  Стефан към АГ. Тъща ми вече беше там и тъкмо викаше към едно момиче на етажите да каже на Еми да слезе долу. Тръгнах към входа и Еми се зададе от асансьора. Седнахме в колата, тя поиска цигара /това ѝ беше  последната цигара!/, гледах я и наистина ѝ се възхищавах. Беше абсолютна железарка. Все едно нямаше да влиза на операция. Така ни завари и Диана, която дойде в АГ специално заради Еми, да следи от близо какво става и да ни държи в течение. В живота си наистина не бях срещал такъв  човек. Благодарен съм на съдбата, че имах възможността да се запозная с нея. Поговорихме, след което пак си тръгнахме. Решихме да вечеряме нещо навън. Отидохме в Стария град на х-л „Черно море“. Точно в 21.00 Диана се обади, че подготвят Еми за операция и след около час ще влезе. Само взех чантата с бебешкия багаж за в болницата и тръгнахме веднага. Стигнахме  там. Диана ни беше казала, че операционните са на втория етаж, а тъща ми знаеше и точно къде е помещението. От паркинга на АГ имаше видимост. Стаята беше осветена. Напрежението ме обземаше все повече и повече.  Пушех нервно цигара след цигара. Диана пак се обади: След 10 минути  влизаме! явно не се бях напрегнал достатъчно, защото напрежението продължи да расте. Чувствах, че ще експлодирам. Мислите ми бяха  объркани, най-разнообразни и чудати. Имах чувството, че се побърквам. А се мъчех да не изглеждам чак толкова развълнуван. Не знам колко ми се е  отдало...  Във въпросната стая започнаха да влизат хора с престилки и маски. Минаха няколко минути. Тъща ми видя момента, когато Еми е влязла в  операционната. Аз го пропуснах... Операцията започна в 22.20. Не отлепях поглед от прожекторите вътре и от хората, които щъкаха насам-натам. Минутите минаваха много, много бавно. Стана 22.30..., после  22.45... Стояхме на паркинга на АГ и чакахме в тъмнината... Малко преди 23.00. забелязах, че към входа отвътре се приближава жена в бяла  престилка. Беше Диана..., отключи входа, след което тръгна към нас. От входа, докато стигна до мен /на около 30м/, не знам колко време мина. Гледах я право в очите и се мъчех да отгатна всичко, което се беше  случило. Лицето ѝ беше абсолютно безизразно. Поне на мен така ми се  стори. Когато стигна до нас, каза: „Това, което имам да ви казвам, не е за по телефон, затова идвам да го кажа лично. Ади, честита ти  дъщеричка!“...
Тогава ми се случи нещо, което никога ни бих могъл да опиша...
Прегърнах и целунах Диана.
Сега, когато пиша тези редове и си спомням, ме полазват тръпки...
Попитах почти веднага дали при детето всичко е наред? Да! Роди се в 11 без 15,  3.550 и е висока 48 см. Има си всичко. Много е хубаво, бяло и русо. Следващият въпрос попитах как е Еми? Тя отговори че за момента всичко е нормално. Операцията още не беше свършила за Еми. Тепърва щяха да я шият и кърпят. Тогава за първи път малко изпуснах парата. Честитих първо на тъщата с внучето, което ще носи нейното име. Започнахме да се целуваме и  поздравяваме. Вдигнах веднага телефона и се обадих на майка и сестра ми. Татко беше на работа. Майка едва не пощуря. Сестра ми също.
Уговорихме се с Диана да я изчакаме, докато всичко свърши. Тя замина.
Тъстът каза: „Честито ТАТКО!“... Татко... тази дума в този момент най-малко бих я свързал с мен... Аз  татко... сега, когато пиша всичко това, се  чувствам по същия начин. Може би няма да бъде така, когато видя и прегърна малката Анна Сербезова. Поне всички, с които говорих, ме уверяваха в това. Склонен съм да им вярвам...
Операцията приключи около 23.30. Видяхме как докторите един по един излизаха от стаята. В един момент телефонът отново иззвъня. Беше Диана! Чух да казва: „Я чуй!“. Чу  се бебешко проплакване или по-скоро мъркане... Не знам дали си  внушавам, но това гласче някак си ми се стори познато... сякаш бях аз като бебе... много странно... много близко... просълзих се... вълнението  беше прекалено голямо...
Изчакахме Диана да слезе и тръгнахме с  колата. Минахме покрай дома ѝ да я оставим. Прибрахме се в къщи. Имах нужда да пийна нещо. Гърлото ми беше стегнато като в менгеме. В  хладилника ни имаше две бири. Взех ги и слязох долу. Тъстът беше извадил  уиски. Наляхме си и се чукнахме за здраве. Изпих няколко чаши след което отидох да си легна. Нощницата на Еми беше още на леглото. Всичко беше като някаква магия. Предишната нощ спахме заедно, тя беше с големия  корем, а тази вечер си лягах с родена дъщеря. Заспал съм почти  веднага...
Така премина най-странният ден в живота ми до този момент...

27.06.2002
Събудих  се към 8.00. Имахме уговорка с Диана сутринта да бъде при Еми, след  което да се обади и да каже как е. Телефонът звънна в 8.30. На дисплея пишеше: д-р Димитрова. Тъкмо да попитам какво става с Еми, когато чух:  „Здрасти, бебе...“
 Щях да полудея от радост!!! В този момент падна  действително голям камък от сърцето ми. За първи път вълненията ми се  насочваха в определена посока... Еми беше добре! Всичко при нея беше  нормално! YES!!!!!!!!!
След това се обади Гергана Димитрова, за да пита дали Еми е родила. Казах ѝ, че имам дъщеря и тя много се зарадва. Веднага се обади на педиатърката на своя внук /д-р Рада Соколова/, след  което отново ми се обади, за да ни свърже. Беше много доволна от нея и  явно наистина е добра!
Отидох да купя бонбони. Почерпих любимите ни магазинерки на мазичката и в Добруджанския/после черпих на много места,  няма да ги изреждам/. Купих също и за Диана бонбони, както и бутилка Мартини. Тръгнахме веднага с тъщата към АГ. Взехме ѝ много красив букет. Диана го заслужаваше! Към 9 и нещо бяхме в барчето. Успокои ни, че  всичко е нормално. Еми беше на системи и антибиотици, с катетър и т.н.
Там предложих на Диана да стане кръстница на малката. Едва ли не остана шокирана. Прие и беше много развълнувана. Дори се просълзи. Бях радостен от радостта, която излъчваше... Бяхме говорили с Еми предварително.  Заслужаваше нашето дете да има такава кръстница. Радвам се, че прие! Чухме се с Еми още 2 пъти за деня. С всеки следващ път звучеше все по-добре. /Диана беше ѝ предала телефона ни, така че нямаше проблем да  се чуваме/. Еми много спеше през този ден, но това било нормално, вследствие упойката.
След като се върнахме в къщи, се обадих на  педиатърката. Звучеше много мило и наистина ме заинтригува след като каза:„ Аз така лекувам децата, че да не ходят по-късно на лекар“. Звучи добре, дори много добре...
Вечерта имаше презентация в х-л „Реверанс“.  Реших да отида. Преди да стигна, хотела видях, че всички Вижънци бяха  седнали в кафето. Тъща ми беше преди мен там и вече беше почерпила и  съобщила новината. Когато ме видяха да се задавам, всички станаха,  започнаха да викат и ръкопляскат. Чувството беше невероятно. Поздравления, целувки, пожелания. Беше като на Оскарите. Така стана, че не присъствах на цялата презентация, но бях там на резултатите от добавките. Ясно е кой резултат казах ?, но до сега не се бях вълнувал така на резултати...
Мина и този ден...

28.06.2002
Този ден мога да определя като ден на новините!
С  Еми се чувахме много пъти. И всеки път имаше по нещо ново. При първото  обаждане усетих, че Еми нямаше нищо общо с това, което беше предишния  ден. Беше много по-добре! Каза, че през този ден ще ѝ махнат катетъра и ще започнат да я раздвижват. Така и стана. Свалили са я на по-ниско, нормално легло, махнали катетъра, дошъл Александров, скарал ѝ се, че лежи и малко по малко започнал да я раздвижва. Направила е първите си крачки. Вече беше излязла от упойка. Бяха ѝ занесли и бебока да го види, след което се обади веднага. Беше невероятно развълнувана... Аз го  пипнах! Много е мекичко и е хубаво, бяло и русо... успокоих се още повече за Еми. Тя беше видяла малката Анна!
Вечерта шуреят ми каза,  е Диана седнала в бар „Престиж“ с брат си на кафе и ни кани и ние да  отидем. Поговорихме си на най-различни теми, но разбира се, основно за  Еми! Тя ми даде идеята да запиша всичко около раждането на дъщеря ни!
На последното обаждане искаше да ѝ носим вече храна. Голям пазарлък се проведе за крем супа на другата сутрин, но според Диана за такава храна беше още рано.
Много бих искал и аз да видя дъщеря си. Непрекъснато се мъча да си представя как изглежда... Ще изтрая още няколко дена. Вече  беше с един по-малко.
И този мина...

29.06.2002
Това беше определено динамичен ден!
Почувства  се още от сутринта. Станах рано, тъй като тъстът и шуреят щяха да ходят в  град Елена за събота и неделя и трябваше да помогна да се натовари бусът. Тъкмо си пиех кафето към 7.00 и звъни телефонът. Беше Еми. Каза, че станала в 5.30 и се разхождала гладна. Не каза, но беше разярена от  глад, личеше си по гласа. Беше изяла ЦЯЛ Лайфпак джуниор за 30 часа!?!
Тръгнахме с тъщата към АГ, минахме през Пикадили, купихме фреш, ядки, солети и към 8.30 бяхме инсталирани пред входа на АГ. Звъннахме на Диана. Тя беше вече при Еми и каза, че веднага слиза. В един момент какво виждаме! Диана слиза заедно с Еми! Бях щастлив, че я виждам... все едно че не  беше оперирана, само дето по-бавно вървеше. Подадох ръка, за да седне. Няма братче, седна си самичка! Веднага попита: „Какво ми носите за ядене?“ и нагъна солетите. Нямаше вид на оперирана. Едва тогава забелязах Диана. Жената гледаше странно /поне на мен така ми стори/. Беше изумена от бързото възстановяване на Еми. Дори не била съгласна Еми да слезе чак  до долу, но наш'та настояла на нейна отговорност. Докато си говорихме, Емчо спомена, че предишния ден имала коластра, но днес като се събудила, нямало...
Тръгнахме си с уговорката на обяд да идем пак, главно за да ѝ занесем прословутата крем супа.
Около 11.00 седнах на компютъра да пиша тези редове и по едно време тъща ми буквлно търчи по стълбите: „Ади, дали са бебето на Еми“. Бързо изтърчах долу, за да чуя и от Еми какво е станало точно. Беше много  развълнувана... Когато ѝ се обадих, бебокът спеше и тя говореше тихо, за да не го събуди. Описа ми го с думи: „Много е сладка и малка... прилича на  теб в брадичката, а на мен в устничките, има големи бузи и е кестенява...“ Много се зарадвах и развълнувах. Така да се каже, вече нямах притеснения за Еми. Най-големият ѝ страх, който имаше преди да  влезе в болницата, вече беше неоснователен. Бебето  беше при нея!
Към 13.00 тръгнахме отново към АГ, за да занесем СУПАТА! Минахме през Пикадили, за да вземем памперси и сухар /няма да яде без хляб, я?!? ?/.  Стигнахме там около 13.30, чухме се по телефона /и се видяхме от  прозореца/. Еми каза, че няма да слиза, бебето трябвало да се храни в 14.00. Седнахме в барчето да изчакаме Диана, тя почти веднага дойде,  директно взе багажа за Еми и каза, че ще ѝ го остави и ще слезе. Чакахме  с тъщата половин час, говорихме си за какво ли не... Диана дойде след  половин час и започна да обяснява, че хранили детето. Абе, нещо не можех да хвана нишката. Как го хранят това дете? И в един момент забивам  разпльоскващия въпрос: „Ама Еми ли го кърми...!?! “
- Ами да,  Еми? - отвърна ми Диана. Сигурно е прозвучало много тъпо, но ми беше даден точен отговор на един въпрос, който много ме вълнуваше и притесняваше, а тъща ми още повече! Ура! Еми вече имаше кърма /3 часа преди това нямаше и помен/, а бебока беше оприличено от самата си майка като  баракуда /?!?/. Явно е голямо гладниче, с такива впечатления е останала и Диана.
На връщане към къщи Еми се обади. Вече беше от всичко доволна и вече искаше да се прибира в къщи.
И този ден мина...

30.06.2002
Това беше странно къръшкият ден!
Още със ставането се обадих на Еми. Беше доста нервна и плачлива. Не беше спала цяла нощ с бебока. Според нея нямала кърма, а и се наакало и никой  не ѝ обърнал внимание. Не могла да го повие, добавката с кърма са дали късно и т.н. Вдигнахме се веднага с тъщата и заминахме при нея. Преди  това минахме през детския магазин „Бебчо“ и взехме ританки и камизолки. Казали на Еми, че може да го облича и с дрешки.
Всъщност не беше  точно така, както си мислихме. Еми имала кърма, та гърдите ѝ пращели, но докато бебока не е бил при нея /докато са го хранили с шише/, акушерките са го разглезили с биберон с голяма дупка и хитричкото създание го мързяло да суче. Тъща ми навреме се усети каква е точно работата. Даде на Еми точни инструкции и до вечерта всичко влезе в релси. Веднага  усети, че ще трябва да суче, щото няма шише с биберон с голяма дупка!
Еми винаги ми казва, че бебока е бил много сладък  - ангелче. Много ми се иска да я видя...
Следобеда дойде Надя от София и отидохме вечерта да видим Еми.
А защо денят е къръшки? Случиха ми се много интересни и опасни неща... щях  да си извадя окото /съвсем без малко/ на един кактус в двора и падна  украсяващият детайл на гардероба върху ръката ми /на см от главата ми/ и  се строши на две. Може би беше някакво предупреждение... През целия ден  ми беше много нервно...
Слава богу, че мина този ден...

01.07.2002
Първата  ми работа беше да се обадя на Еми, за да видя как е минала нощта. Всичко  беше наред. Спали спокойно, а освен това бебока ядяла и акала. Този ден трябваше да отида в АГ да я записваме. Към 10 и нещо бях там, видяхме се с Еми и тя ми даде нещо, увито в хартийка, и ми каза: ...„Падна му пъпчето“. Супер! Отидохме да ѝ запишем името:
АННА АЛЬОША СЕРБЕЗОВА
Зарадвах се, че се съгласиха да не слагат окончание на бащиното име! Оттам хванах такси и отидох до ритуалната зала. Актът за раждане беше готов след час. Върнах се в АГ, за да го покажа и пак се видяхме с Еми. Вече  много искаше да се прибира. Разбирах я. Александров минал да я види и казал, че утре ще ѝ свали конците и евентуално за вдругиден да я изпишат. Шапка му свалям на този странен човек, явно много добре си разбира от работата. Докато бях там, дойде Диана и леля Славянка.
На Еми ѝ беше трудно да се изцежда и ми беше заръчала да ѝ занеса помпата за кърма. След като си тръгнах от там, с Диана се качиха на етажа, за да ѝ покаже какво точно да прави. Разбрахме се да отидем в 17.30 на свиждане. Преди да тръгнем отново за там, Жечето дойде в къщи. Отидохме до АГ и там се събрахме всички. Аз, тъщата, тъстът, Жечка, после дойдоха чичо Велико,  леля Славянка, след това баба и накрая шуреят. Еми за пръв път седя повече при нас. При бебето имаше едно момиче и Еми по-малко се  притесняваше. Разбрахме се да отида на другия ден към 8.30.
Нямам търпение да видя малката Ани и заедно с Еми вече да си дойдат вкъщи...

02.07.2002
Този ден може да се каже, че беше ден на чистотата.
Сутринта по уговорка бях при Еми. Изчаках да накърми малката принцеса и докато  слезе се засякохме случайно с д-р Александров. Каза, че в същия ден ще ѝ свали шевовете и че може на другия ден да си ходи. Радостта в мен  значително вдигна нивото си! Малко след това и Еми дойде. Поговорихме  си, поплака си за в къщи, но каквото и да е - оставаха около 24 часа. Поне надеждите ни бяха такива...
По-късно се чухме по телефона, Еми каза, че на визитацията ѝ казали, че утре ще я изпишат !
YES!
След  това се прибрах в къщи и започна Голямото чистене. Целия етаж го обърнах с главата надолу. Основно чистене. Така не се бях скапвал от много време насам! Но имаше защо! Чухме се и с нашите в Ловеч и се разбрахме за следващия ден да дойдат сутринта.


03.07.2002
Дългоочкваният ден настъпи!
Денят, в който бебока и Еми щяха да се приберат в къщи!
Нашите  дойдоха към 9.30 от Ловеч. Майка, татко, сестра ми и дядо. Видяхме се, пихме кафе и чакахме 11.30, за да отидем в АГ. Аз, татко, дядо и сестра ми отидохме по-рано, а другите останаха за по-късно, тъй като тортата /за Диана/ още не беше готова. Диана беше там. Сега, когато пиша тези  редове /07.07/, си говорим и с Еми, на тази жена никога няма да можем да се отблагодарим. Толкова много направи за нас, с такава всеотдайност и с  кристалната яснота, че го прави от сърце... Невероятен човек!
Та, наложи се малко да почакаме. Еми беше готова, облечена, багажа вече го беше дала да го приберем, но закъсняваха, тъй като лекарката, която  изписва бебетата, все още я нямаше. Около 12.30 започнаха да ги изписват. Ние бяхме втори. Вълнението беше прекалено голямо. Все още не бях виждал малката... До вратата на отделението се приближи една акушерка с един вързоп и познах, че е нашето дете не за друго, а защото Еми беше до акушерката. И тъй като го дават на таткото, аз се приближих с нетолкова сигурна крачка и... акушерката протегна вързопчето, за да го  взема. Протегнах и аз ръце към нея... какво видях да се подава от там...  едно същественце, учудващо малко. Ама наистна МНОГО малко. Според мен имаше от чертите ми, когато съм бил бебе /съдя по снимки/.
Едно розово бебе, с кръгли очички, които ме зяпнаха. Наистина беше ангелче. Не плачеше, а правеше най-различни физиономийки. Не можех да си представя, че е мое..., че е наше... трябва време... Около нас снимаха, говореха, нищо конкретно не видях и чух... гледах бебето. Отидохме до колата, прибрахме се вкъщи и чак пред портата дадох бебока на Еми.
Вълнението оттук нататък беше голямо вече за всички! Всички се въртяхме около малкото създание, радости, усмивки, еуфория... както и кърмене, подмокряне, наакване и т.н.
Вечерта дойдоха и чичо Велико, леля Славянка, Жечето и разбира се, отбелязахме големия празник, но няма да го описвам и него.
Тук е краят на началото...
Краят около раждането на моята дъщеря и началото на живота ѝ в своя си дом, на радостите и проблемите, които ще я съпътстват оттук нататък.
От сърце ѝ пожелавам да расте Жива и Здрава и да бъде Мнооооого щастлива!!!


          тате Ади Сербезов
Виж целия пост