Чудех се как да започна това писмо, но като за начало казвам "здравейте" на целия Ви екип и искам да поднеса благодарностите си за това, че Ви има на този свят (сайта).
Едно голямо Благодаря!
Нека Ви се представя - казвам се Петър Василев, на 32 години съм и ще ставам Татко.
Тук е момента да Благодаря и на Господ за това, че чу молбите ми.
Аз съм весел човек, обичам да се веселя, да се смея гръмко, имах своите приятели, бях щастлив.... Но какво всъщност е щастието? Всичките ми приятели имаха приятелки, които и до днес са с тях. А аз имах себе си, но това ми беше крайно недостатъчно. Сърцето ми бе пусто от дълги години. И както става по филмите, изпаднах в депресия. Не знаех какво да правя. Пращях от любов, сърцето ми е голямо, но нямаше на кого да го подаря. Това ме направи тъжен, усмивката слезе от сцената за дълго. Започнах да завиждам благородно на приятелите си за тяхното щастие. Исках и аз да бъда като тях. Но не намирах ответните флуиди.... Проблемът се задълбочаваше все повече....И в един хладен януарски ден на 2002 г., докато си почивах от работа (работя с компютър), влезнах в Интернет да се поровя... ей-така, да запълня време... Попаднах на един сайт за запознанства, пуснах обява с едно единствено изречение "Търся човешкото в човека" на шега. Започнаха да валят писма, но всички ги интересуваше на колко съм години, къде работя, имам ли кола, апартамент... Жалко... Но... не чаках дълго и получих "писмо - разсъждение" на моята обява. В първия момент ми се стори скучно, помислих си, че ми пише по-възрастна дама... Затворих го... Но вечерта, лягайки си сам със себе си, това писмо ми кънтеше в главата...
И така започна се бясна кореспонденция, колкото и да не Ви се вярва.
Нямах търпение да седна пред компютъра, да прочета мислите на Жената отсреща. Да почувствам топлината ѝ, колкото и странно да звучи. И така два месеца, без дори да си кажем имената, без да си разменим телефоните, снимки също липсваха, само мисли, чувства... Доста странно, нали?
Дойде и денят, в който трябваше да разменим снимките си, защото бе крайно необходимо да навържеш мислите на един човек с визия.
Видях я! Видях, плаках, радвах се, въпреки че не си я представях така. Виртуалното ни приятелството продължи още няколко дни - до първата среща на живо (въпреки че ни деляха 120 км един от друг).
Благодаря на Господ за тази среща!
Срещнахме си погледите, докоснах Жената, почувствах нежността ѝ, няма начин човек да не се влюби в това нежно създание. И от този ден не бях на себе си - бях щастлив, изпълнен с любов, с копнежи, мечти, бях крал в своето си "царство", който е намерил кралицата. Не бях си и мислил, че така ще срещна жената на живота си. Но е факт. Не мина много време и сключихме граждански брак. Сватбата ни беше приказка. Изпипана до последния елемент.
С всеки изминал ден осъзнавах, колко много я обичам! Искам да ѝ подаря света, но не мога, богата ми е само душата. Не минава и минута без ТЯ да не е в мислите ми. И няма как да е иначе - по-отговорна, мила, нежна и чувствена жена на този свят не съм срещал. Дарява ме с онова, което винаги ми е липсвало, за което съм ѝ благодарен. Падам ѝ на колене.
И така... Не след дълго ТЯ забременя. Радостта ни бе неземна, реехме се из облаците, летяхме заедно с птиците... Но всичко това до 22 юни 2004 г., когато разбрахме, че ще загубим бебето. Бях вледенен, изтръпвах от болка, сякаш ме пронизваха куршуми, но трябваше да бъда силен - трябваше да ѝ върна вярата, трябваше да върна чудесната ѝ усмивка на устните. Трябваше! И успяхме, благодарение на любовта ни... Оттогава моята жена не ми е съпруга, тя ми е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ в живота, когото съм имал. Така се случи, че по същото време и моите приятели се отдръпнаха, показаха пренебрежение, започнаха да лицемерничат (то къде ли няма лицемерие?). Но имах НЕЯ!
Така почувствах НЕЯ по-близка до мен, чувствам я като неразделна част от сърцето си, като частица от душата ми, като клетка от целия ми организъм. Не мина много време и ТЯ отново забременя. Не мога да Ви опиша радостта...
Но се появи факторът СТРАХ. Страх да не загубим отново бебето, да не се случи нещо нередно. Превземаше ни бавно, бавно и двамата, докато не ни обсеби. Сега сме оплетени от него. Та затова ми бе думата. Всяка една минута мислите ни са в плода на нашата любов. Понякога дори се усещам, че имам фобия от всичко, което ме заобикаля.
Това нормално ли е?
От време на време чувствам, че не мога да дишам спокойно, камо ли да спя непробудно. А всяка една минута когато сме заедно с НЕЯ, просто не свалям поглед. Наблюдавам я с часове. Това пък рефлектира върху нея..., а ТЯ ме гледа, гледа с нейните си големи и красиви очи. Пълнят се с влага, пък на мен ми се къса сърцето. А това ме кара да я обичам безумно!
Кажете ми нормален ли съм? Нормално ли е да се изпитва такъв страх?
Слава на Бога, вече сме в началото на четвъртия месец, чувства се добре, като изключим дребни неразположения.
Моля се всеки ден на Господ и Света Богородица да бъдат до Нея, да я закрилят.
Скоро ТЯ ще навърши 30 години и искам с това писмо да ѝ кажа:
ОБИЧАМ ТЕ БЕЗУМНО! Ти си най-големият ми подарък в живота!
P.S. Моля Ви, ако има възможност, публикувайте писмото ми. ТЯ чете този сайт и искам да разбере, че е смисълът на живота ми...
С уважение: Ваш Петьо
Виж целия пост
Едно голямо Благодаря!
Нека Ви се представя - казвам се Петър Василев, на 32 години съм и ще ставам Татко.
Тук е момента да Благодаря и на Господ за това, че чу молбите ми.
Аз съм весел човек, обичам да се веселя, да се смея гръмко, имах своите приятели, бях щастлив.... Но какво всъщност е щастието? Всичките ми приятели имаха приятелки, които и до днес са с тях. А аз имах себе си, но това ми беше крайно недостатъчно. Сърцето ми бе пусто от дълги години. И както става по филмите, изпаднах в депресия. Не знаех какво да правя. Пращях от любов, сърцето ми е голямо, но нямаше на кого да го подаря. Това ме направи тъжен, усмивката слезе от сцената за дълго. Започнах да завиждам благородно на приятелите си за тяхното щастие. Исках и аз да бъда като тях. Но не намирах ответните флуиди.... Проблемът се задълбочаваше все повече....И в един хладен януарски ден на 2002 г., докато си почивах от работа (работя с компютър), влезнах в Интернет да се поровя... ей-така, да запълня време... Попаднах на един сайт за запознанства, пуснах обява с едно единствено изречение "Търся човешкото в човека" на шега. Започнаха да валят писма, но всички ги интересуваше на колко съм години, къде работя, имам ли кола, апартамент... Жалко... Но... не чаках дълго и получих "писмо - разсъждение" на моята обява. В първия момент ми се стори скучно, помислих си, че ми пише по-възрастна дама... Затворих го... Но вечерта, лягайки си сам със себе си, това писмо ми кънтеше в главата...
И така започна се бясна кореспонденция, колкото и да не Ви се вярва.
Нямах търпение да седна пред компютъра, да прочета мислите на Жената отсреща. Да почувствам топлината ѝ, колкото и странно да звучи. И така два месеца, без дори да си кажем имената, без да си разменим телефоните, снимки също липсваха, само мисли, чувства... Доста странно, нали?
Дойде и денят, в който трябваше да разменим снимките си, защото бе крайно необходимо да навържеш мислите на един човек с визия.
Видях я! Видях, плаках, радвах се, въпреки че не си я представях така. Виртуалното ни приятелството продължи още няколко дни - до първата среща на живо (въпреки че ни деляха 120 км един от друг).
Благодаря на Господ за тази среща!
Срещнахме си погледите, докоснах Жената, почувствах нежността ѝ, няма начин човек да не се влюби в това нежно създание. И от този ден не бях на себе си - бях щастлив, изпълнен с любов, с копнежи, мечти, бях крал в своето си "царство", който е намерил кралицата. Не бях си и мислил, че така ще срещна жената на живота си. Но е факт. Не мина много време и сключихме граждански брак. Сватбата ни беше приказка. Изпипана до последния елемент.
С всеки изминал ден осъзнавах, колко много я обичам! Искам да ѝ подаря света, но не мога, богата ми е само душата. Не минава и минута без ТЯ да не е в мислите ми. И няма как да е иначе - по-отговорна, мила, нежна и чувствена жена на този свят не съм срещал. Дарява ме с онова, което винаги ми е липсвало, за което съм ѝ благодарен. Падам ѝ на колене.
И така... Не след дълго ТЯ забременя. Радостта ни бе неземна, реехме се из облаците, летяхме заедно с птиците... Но всичко това до 22 юни 2004 г., когато разбрахме, че ще загубим бебето. Бях вледенен, изтръпвах от болка, сякаш ме пронизваха куршуми, но трябваше да бъда силен - трябваше да ѝ върна вярата, трябваше да върна чудесната ѝ усмивка на устните. Трябваше! И успяхме, благодарение на любовта ни... Оттогава моята жена не ми е съпруга, тя ми е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРИЯТЕЛ в живота, когото съм имал. Така се случи, че по същото време и моите приятели се отдръпнаха, показаха пренебрежение, започнаха да лицемерничат (то къде ли няма лицемерие?). Но имах НЕЯ!
Така почувствах НЕЯ по-близка до мен, чувствам я като неразделна част от сърцето си, като частица от душата ми, като клетка от целия ми организъм. Не мина много време и ТЯ отново забременя. Не мога да Ви опиша радостта...
Но се появи факторът СТРАХ. Страх да не загубим отново бебето, да не се случи нещо нередно. Превземаше ни бавно, бавно и двамата, докато не ни обсеби. Сега сме оплетени от него. Та затова ми бе думата. Всяка една минута мислите ни са в плода на нашата любов. Понякога дори се усещам, че имам фобия от всичко, което ме заобикаля.
Това нормално ли е?
От време на време чувствам, че не мога да дишам спокойно, камо ли да спя непробудно. А всяка една минута когато сме заедно с НЕЯ, просто не свалям поглед. Наблюдавам я с часове. Това пък рефлектира върху нея..., а ТЯ ме гледа, гледа с нейните си големи и красиви очи. Пълнят се с влага, пък на мен ми се къса сърцето. А това ме кара да я обичам безумно!
Кажете ми нормален ли съм? Нормално ли е да се изпитва такъв страх?
Слава на Бога, вече сме в началото на четвъртия месец, чувства се добре, като изключим дребни неразположения.
Моля се всеки ден на Господ и Света Богородица да бъдат до Нея, да я закрилят.
Скоро ТЯ ще навърши 30 години и искам с това писмо да ѝ кажа:
ОБИЧАМ ТЕ БЕЗУМНО! Ти си най-големият ми подарък в живота!
P.S. Моля Ви, ако има възможност, публикувайте писмото ми. ТЯ чете този сайт и искам да разбере, че е смисълът на живота ми...
С уважение: Ваш Петьо