Здравейте мами, прочетох една тема и сякаш се разпознах частично. Реших и аз да поискам съвет по моя проблем как да се избавя от това, защото вече ми тежи ужасно. Някоя била ли е в такава ситуация или период и да е успяла да обърне нещата така че да се чувства добре? Чувствали ли сте се изобщо подобно или аз не съм наред. Най- вероятно е второто щом се повтаря. Няма как всички да са някакви спрямо теб, а ти да нямаш вина 
Ще дам малко информация, тъй като ще ме питате. На 27 съм, приятно изглеждаща и с хубава работа по специалността. Нямам тикове или странни поведения, водя нормално разговори и съм забавна според повечето хора. Отстрани нещата не изглеждат зле- ходя си на работа като нормален човек, позволявам си някое пътуване, общувам и завързвам запознанства. Не съм силен екстроверт, не се заппознавам на плажа, но от курсове, семинари, работа, съседи винаги ми остава поне по един човек, с който да поддържам връзка. Имала съм връзки. Имам си хобита, обичам да пиша и рисувам тоест не държа да съм постоянно с хора. И все пак.
И до тук с нормалната част. Вътрешно се разкъсвам от самота и сякаш винаги в сянка и нещо не достига да се сближа. Хората около мен никога не ме слагат за приоритет. Винаги съм втори избор или опция. Не само на мъже и не само спрямо други жени, а и на приятели и приятелки. Сякаш никой не държи да е с мен. Никога не съм имала мъж, който да си счупи краката да ме види в обедната почивка, както много хора се хвалят и никога не ми се е случвало някой да зареже ангажимент, ако аз съм в лоша ситуация. Не някакви крайни, но не и крайни ангажименти. Слушам приятелки как се хвалят с разни неща и вътрешно ми става болно, че с мен никога не се случва. Радвам се за тях, че са намерили добри партньори, просто ми се иска и спрямомен някой да е така. Единственият човек, който настоятелно е искал да ме вижда в началото и звучеше много развълнуван се оказа патологичен ревнивец с доста гадно в последствие пповедение. Нормалните мъже не се вълнуват, не правят неща за мен, които за други са го правили, не говорим за тотални еголисти. Приятелите, когато инициират след 2-3 седмици несериозни уговори ще се чуем и ще се разберем обикновено е за нещо, на която така или иначе им се ходи и ме викат за компания, не да се видим, да си поговорим или правим нещо заедно, то се усеща. Знам, че ще ме питате- не чакам само да ме канят, предлагам и аз, когато някой се прави на ударен или много зает, спирам и не досаждам, чакам той да инициира. Само че моите покани са точни и ясни, не звучат постоянно като междудругото, когато някой е останал без какво да прави. Не ме разбирайте погрешно, аз не искам хората и то всички да ме преследват или да ми се молят, че да се чувствам важна, просто усещам, че само родителите ми реално ме обичат и биха направили нещо извън комфорта си за мен. А то май не е много трудно да обичаш детето си, вордено ти е. Знам, че човек трябва да бъде самостоятелен и да не позволява на околните и отношението им да формират самооценката му, но когато се натрупат години започва да ми влияе. Не може все да ходиш на курсове, да пътъуваш и да четеш книги. Имаш нужда и от чужда топлинка. Надали някога ще имам семейство, така си мисля.
Последното, което леко ме жегна беше, че с една компания от еидн семинар поддържаме виртуална връзка. Паралелно аз се забърках с един мъж от там и се виждаме. Има флирт и срещи от 2те страни. Доста се сближихме, а той с другите от компанията почтри не общува, рядко се включва, аз съм по- близка с тях като цяло. Чуваме се и никога не е казал „искам да те видя, кога, уртре днес, петък?“. Стават уговорките, каним се и не е без хич, ама не е въодушевено от негова страна. Освен когато не ми се говори и общува. Миналата седмица се включи и каза, че с падането на мерките трябва непременно да се видим (всички) и ако трябва ще праща индивидуални покани по zoom на всеки. Беше толкова нахъсан и с желание и на мен ми стана криво. Знам, че нищо не ми дължи, знам, че е дреболия, но сценарият пак се повтаря. Аз съм момичето, с което хората могат да общуват и им е приятно, убиват си добре времето, но не им е спешно и жизнено важно. Поне един двама човека да имаше, а то...
Аз изглеждам нормално, не ги казвам и показвам тези неща на хората, защото не мисля, че имам как без да изглеждам лепка или искаща прекомерно в тяхните очи внимание. То ще стане жалко чак. Може да ви се струват бели кахъри, но аз сякаш съм натрупала много от това чувство и не ми е леко. По принцип не съм лигава, не съм визпитана да искам животът ми да е безпроблемен и той не е, но това много ми тежи и обмислям да прекъсна всякаква комуникация с повечето хора. Поне да знам, че има за какво. Мисля, че ще се чувствам по- спокойна и уравновесена. Не мисля, че съм надута, откликваща съм и общувам съвсем нормално, не напрягам хората с проблеми и не мрънкам, рядко влизам в конфликти, това не е ли един приятен човек, с който повечето хора биха искали да прекарат време? Една жена веднъж ми каза, че хората се привързват, когато инвестират в някого и май е така. Тя с това оплитала хората (така се изрази) Само че аз няма как да задължа хората да инвестират време, усилия или пари в мен. То се вижда, че не искат.
Благодаря на всеки,. който е изчел всичкото това и би отговорил!
Виж целия пост
Ще дам малко информация, тъй като ще ме питате. На 27 съм, приятно изглеждаща и с хубава работа по специалността. Нямам тикове или странни поведения, водя нормално разговори и съм забавна според повечето хора. Отстрани нещата не изглеждат зле- ходя си на работа като нормален човек, позволявам си някое пътуване, общувам и завързвам запознанства. Не съм силен екстроверт, не се заппознавам на плажа, но от курсове, семинари, работа, съседи винаги ми остава поне по един човек, с който да поддържам връзка. Имала съм връзки. Имам си хобита, обичам да пиша и рисувам тоест не държа да съм постоянно с хора. И все пак.
И до тук с нормалната част. Вътрешно се разкъсвам от самота и сякаш винаги в сянка и нещо не достига да се сближа. Хората около мен никога не ме слагат за приоритет. Винаги съм втори избор или опция. Не само на мъже и не само спрямо други жени, а и на приятели и приятелки. Сякаш никой не държи да е с мен. Никога не съм имала мъж, който да си счупи краката да ме види в обедната почивка, както много хора се хвалят и никога не ми се е случвало някой да зареже ангажимент, ако аз съм в лоша ситуация. Не някакви крайни, но не и крайни ангажименти. Слушам приятелки как се хвалят с разни неща и вътрешно ми става болно, че с мен никога не се случва. Радвам се за тях, че са намерили добри партньори, просто ми се иска и спрямомен някой да е така. Единственият човек, който настоятелно е искал да ме вижда в началото и звучеше много развълнуван се оказа патологичен ревнивец с доста гадно в последствие пповедение. Нормалните мъже не се вълнуват, не правят неща за мен, които за други са го правили, не говорим за тотални еголисти. Приятелите, когато инициират след 2-3 седмици несериозни уговори ще се чуем и ще се разберем обикновено е за нещо, на която така или иначе им се ходи и ме викат за компания, не да се видим, да си поговорим или правим нещо заедно, то се усеща. Знам, че ще ме питате- не чакам само да ме канят, предлагам и аз, когато някой се прави на ударен или много зает, спирам и не досаждам, чакам той да инициира. Само че моите покани са точни и ясни, не звучат постоянно като междудругото, когато някой е останал без какво да прави. Не ме разбирайте погрешно, аз не искам хората и то всички да ме преследват или да ми се молят, че да се чувствам важна, просто усещам, че само родителите ми реално ме обичат и биха направили нещо извън комфорта си за мен. А то май не е много трудно да обичаш детето си, вордено ти е. Знам, че човек трябва да бъде самостоятелен и да не позволява на околните и отношението им да формират самооценката му, но когато се натрупат години започва да ми влияе. Не може все да ходиш на курсове, да пътъуваш и да четеш книги. Имаш нужда и от чужда топлинка. Надали някога ще имам семейство, така си мисля.
Последното, което леко ме жегна беше, че с една компания от еидн семинар поддържаме виртуална връзка. Паралелно аз се забърках с един мъж от там и се виждаме. Има флирт и срещи от 2те страни. Доста се сближихме, а той с другите от компанията почтри не общува, рядко се включва, аз съм по- близка с тях като цяло. Чуваме се и никога не е казал „искам да те видя, кога, уртре днес, петък?“. Стават уговорките, каним се и не е без хич, ама не е въодушевено от негова страна. Освен когато не ми се говори и общува. Миналата седмица се включи и каза, че с падането на мерките трябва непременно да се видим (всички) и ако трябва ще праща индивидуални покани по zoom на всеки. Беше толкова нахъсан и с желание и на мен ми стана криво. Знам, че нищо не ми дължи, знам, че е дреболия, но сценарият пак се повтаря. Аз съм момичето, с което хората могат да общуват и им е приятно, убиват си добре времето, но не им е спешно и жизнено важно. Поне един двама човека да имаше, а то...
Аз изглеждам нормално, не ги казвам и показвам тези неща на хората, защото не мисля, че имам как без да изглеждам лепка или искаща прекомерно в тяхните очи внимание. То ще стане жалко чак. Може да ви се струват бели кахъри, но аз сякаш съм натрупала много от това чувство и не ми е леко. По принцип не съм лигава, не съм визпитана да искам животът ми да е безпроблемен и той не е, но това много ми тежи и обмислям да прекъсна всякаква комуникация с повечето хора. Поне да знам, че има за какво. Мисля, че ще се чувствам по- спокойна и уравновесена. Не мисля, че съм надута, откликваща съм и общувам съвсем нормално, не напрягам хората с проблеми и не мрънкам, рядко влизам в конфликти, това не е ли един приятен човек, с който повечето хора биха искали да прекарат време? Една жена веднъж ми каза, че хората се привързват, когато инвестират в някого и май е така. Тя с това оплитала хората (така се изрази) Само че аз няма как да задължа хората да инвестират време, усилия или пари в мен. То се вижда, че не искат.
Благодаря на всеки,. който е изчел всичкото това и би отговорил!
