Загуба на близък човек, как се справяте

Честно ли? Не знам.
Утре ще стане месец, откакто загубих брат ми. Здрав мъж на 37г. Не спира да боли, чак задушаващо понякога. Всичките спомени помежду ни ми се въртят като на лента, имайки предвид, че практически той ме отгледа. Тук включвам и че още го крия от сина ми, почти на 4г е, но смятам, че е прекалено малък, за да го травмирам.
На мен ми помага работата, вкопчвам се в нея. Също така и поставянето на краткосрочни цели - да организирам погребението, панахидата за 40дни, да намеря брокер да отдам апартамента му, да направим ремонт на нашето жилище. Старая се максимално мозъкът ми да е разнообразен с всякакви други проблеми и задачи, за да не мисля, иначе рухвам.
Но да, останалите са прави, трябва да намериш своя собствен начин.
Съболезнования!

Когато бях на десет загубих баще си и за мен не беше лесно да кажа на никой от семейството точно какво съм изпитвала, защото и на него ще ми стане гадно, а приятелите на една 10 годишна нямат психоката да говорят за такива неща и това което научих е, че когато си сам и плачеш гадно ти е по еднов време вече не можеш да плачеш, но пак ти е гадно. Понеже бях малка когато пораснах и проимах човек който мога да му кажа всичко, защото го чувствам като част от мен сякаш ми падна камък от сърцето. Сега се чувствам много по-добре и по-позитивна, защото лично аз вярвам, че той е някъде тук макар и не в човешко тяло!

Неизвестна 16 според мен не го крий. Когато бях на четири баща ми е загубил баща си (моят дядо), аз съм забелязала, че те плачат к съм ги питала ,, но защо плачете? Какво се е случило?” Когато са ми казали съм започнала да се смея и да казвам ,,но това е много хубаво” ,,браво на него” и тем подобни, това е доста хубав за мен спомен! До ден днешен малко ме е срам от реакцията ми, но все пак осъзнавам, че е имало малко или много истина в това! Такива тайни в рода са още по травмиращи, защото малките деца са далеч по наблюдателни от колкото мислите. Ще започнат въпросите. Къде е? Защо не идва? По-лошо ще е когато разбере, че си е отишъл преди много време. Една жена имала син на четири и му казала че трябва да направи нещо в стаята си и след малко ще дойде, а той и казал добре. Правила ,,медитация с ангели” така се казвала. Когато свършила излязла и питала детето си на какво си е играло и то казало ,,ами с едни ангели”!?! Когато баща ми си отиде племеницата ми беше на годинка и малко. Нямаше как да и кажем толкова малко. Дори нямаше как да и го обясним, но тя знаеше и даже ни каза, че той идвал на гости и тем подобни, неща които ние сме сънували!!! Децата знаят, така че по-добре да разбере. Иначе кога ще му кажеш? Все ще е гадно дори и на седем да му кажеш може да реагира ит типа ,,как си го крила от мен толкова време?” Може да те намрази. Недей да криеш ще го приеме по-леко сега! Късмет!

Благодаря за съвета. Консултирала съм се вече с педагози и психолог, на този етап ще отложа обяснението. Причините са много, но тук темата е съвсем различна и няма смисъл да я разводнявам.

Не се преживява тази загуба или поне за мен е така. Минаха 6 месеца от смъртта на мама и болката е все така огромна и поглъщаща. Да, не плача вече всеки ден, но нито работата, нито никаква друга дейност не ми помага. Мислите ми са постоянно за нея.

Никак. Година и нещо откакто единият ми родител почина от кофти заболяване. Не бяхме близки, разделихме се лошо, знаех диагнозата и не пожелах да се видим. Още помня как ми съобщиха, че от няколко часа не е между живите...
Няма да си простя, че не се видяхме, поне да се извиня за глупавите кавги... Но...

Малко ми е странно това, дано не ми се случва. Майка ми така не се разбираше с брат си, когато разбра, че умира, отказа да се видят. Но като си отиде беше съкрушена и казваше, че съжалява, че не го е видяла за последно, а знаеше, че не му остава време.

Ако кавгите не са за нещо много сериозно, тези мигове тежат много.
Например, мой роднина е изоставен от родител като дете по грозен начин и не иска да го вижда. Съответно смъртта на другия не му тежи по никакъв начин.

Преди една година загубих сестра си,а преди 6 баща си.Времето не лекува,а изпитвам голяма празнина и част от мене си отиде.Справям се като си върша ежедневните  задължения и гледам на живота по широко скроено.Фатална е само смъртта,а всичко друго се оправя.
.

Как си, mai4eto85?